Международният икономически форум в Санкт Петербург традиционно се използва от руското ръководство не само за икономически послания, но и за политически сигнали. Тази година един от най-важните сигнали дойде от Сергей Лавров. Формално поводът бяха изявленията на държавния секретар на САЩ Марко Рубио пред Конгреса. Реално обаче става дума за нещо много по-голямо – постепенното разрушаване на една политическа конструкция, която в Москва поддържаха повече от година.
Тази конструкция се основаваше на предположението, че между администрацията на Байдън и евентуалното управление на Тръмп съществува фундаментална разлика по отношение на Русия и войната в Украйна. Част от руските политически среди дълго време вярваха, че Тръмп ще прекрати конфронтацията, ще ограничи подкрепата за Киев и ще потърси някакъв модел на стратегическо разбирателство с Москва.
Изявленията на Рубио удариха точно по тази представа. Според цитираните от Лавров думи държавният секретар открито е заявил, че САЩ не са неутрален посредник, а страна, която подкрепя Украйна. Това не е особено нова информация. Новото е, че тя беше формулирана публично и без дипломатически украси. За руската дипломация именно това изглежда се превръща в проблема.
Лавров реагира необичайно остро. Той директно заяви, че „войната на Байдън“ се е превърнала във „войната на Тръмп“. Подобна формулировка не е просто емоционален коментар. Тя представлява политическа оценка на американската линия като цяло. Ако тя бъде възприета окончателно в Кремъл, това означава край на очакванията за качествено нов етап в отношенията със Съединените щати.
Любопитното е, че в изявленията на Лавров има и друго послание. Той не говори само за Украйна. Той говори за доверие. Или по-точно за липсата му.
Според руския министър след разговорите в Анкъридж Москва е приела определени американски предложения и е очаквала Вашингтон да продължи да работи по тях. Вместо това, твърди Лавров, американската страна е започнала да променя позицията си и постепенно се е дистанцирала от собствените си инициативи.
Доколко тази версия отразява реалните договорености, трудно може да бъде независимо потвърдено. Но самият факт, че тя се излага публично, показва нарастващо раздразнение в руските дипломатически среди.
Тук се появява и по-дълбокият въпрос. Какво всъщност представляваше прочутият „дух на Анкъридж“?
В руското публично пространство той постепенно се превърна в символ на възможен компромис. Предполагаше се, че САЩ могат да приемат неутрален статут на Украйна, отказ от членство в НАТО и признаване на определени териториални реалности, създадени от войната. От думите на Лавров може да се направи извод, че именно върху подобна основа са били водени разговорите.
Проблемът е, че нито Вашингтон, нито Киев са показали готовност официално да подкрепят подобна рамка. Още по-малко Конгресът на САЩ.
Решението на Камарата на представителите да подкрепи нов пакет мерки срещу Русия и допълнителна помощ за Украйна беше възприето в Москва като доказателство, че американската система работи в обратната посока. Законопроектът предвижда нови санкционни механизми, допълнителна военна подкрепа и по-твърд режим спрямо руския енергиен сектор.
От руска гледна точка това изглежда като очевидно противоречие. От една страна се говори за преговори. От друга страна се увеличава натискът.
От американска гледна точка логиката е различна. Вашингтон продължава да разглежда санкциите и военната помощ като инструмент за подобряване на позициите на Киев в евентуални бъдещи преговори.
Точно тук започва разминаването.
Русия вижда в тези действия доказателство, че САЩ не желаят реално уреждане. САЩ виждат в тях средство за принуждаване на Москва към отстъпки.
Нито една от страните не изглежда готова да приеме гледната точка на другата.
Още по-показателна е темата за военната инфраструктура на конфликта. В руските коментари все по-често се обръща внимание не на дипломатическите декларации, а на конкретните механизми на подкрепа за Украйна. Сателитните системи, разузнавателните данни, логистичните канали, комуникационните мрежи, финансовите програми на МВФ, доставките на боеприпаси и резервни части – това са елементите, които според Москва реално поддържат украинската съпротива.
В този смисъл руската критика към Вашингтон е по-малко идеологическа и повече оперативна. Ако САЩ действително желаят прекратяване на войната, твърдят руски анализатори, те разполагат с инструменти за оказване на огромен натиск върху Киев. Този натиск обаче не се използва.
Това изглежда логично, но има един проблем.
Вашингтон никога не е заявявал, че целта му е да принуди Украйна към капитулация или едностранни отстъпки. Американската позиция остава, че бъдещото уреждане трябва да бъде приемливо за Киев. Оттук идва и разликата в очакванията.
Москва очаква посредник с влияние върху украинската страна.
Вашингтон се държи като съюзник на Украйна, който същевременно поддържа канал за комуникация с Русия.
Това са две напълно различни роли.
Лавров всъщност признава именно това. Може би затова толкова силно подчерта липсата на разлика между американския и европейския подход.
През последните години Кремъл често се опитваше да представя Европа като основен двигател на конфронтацията, а САЩ като по-прагматичен играч. Днес тази схема започва да губи убедителност.
Особено когато Пентагонът продължава многогодишните програми за подкрепа на Украйна, санкционният режим остава в сила, а Конгресът одобрява нови пакети помощ.
Числата също не потвърждават надеждите за бързо отдалечаване на Вашингтон от конфликта. Военната индустрия на САЩ вече работи по многогодишни договори. Производството на артилерийски боеприпаси, ракети и системи за ПВО се разширява. Европейските държави също увеличават капацитета си.
Това означава, че войната все повече се превръща в конфликт на индустриална издръжливост. Заводи, вериги за доставки, финансови резерви, транспортни коридори и производствени мощности започват да имат по-голямо значение от дипломатическите декларации.
Именно тук може да се крие най-голямото разочарование на Москва.
Докато руската дипломация продължава да говори за компромиси и политически формули, западната система изглежда мисли в хоризонт от няколко години напред. Подписват се договори, разширяват се производствени линии, инвестират се милиарди в отбранителна индустрия.
Това не прилича на подготовка за скорошен мир.
Разбира се, това не означава, че преговори няма да има. Путин също заяви в Санкт Петербург, че Русия остава готова за диалог и компромиси. Но все повече наблюдатели обръщат внимание на факта, че между официалните декларации и реалните процеси се отваря сериозна дистанция.
Едната страна говори за мир, докато разширява военната помощ.
Другата говори за преговори, докато продължава настъпателните операции.
При такава картина взаимното недоверие се превръща в основен фактор на конфликта.
Именно затова думите на Лавров заслужават внимание. Не защото съдържат сензационно разкритие. А защото показват промяна в настроенията на част от руското ръководство. Все по-трудно става да се поддържа тезата, че някъде във Вашингтон съществува политическа сила, готова да предложи на Москва принципно различен модел на отношения.
Дали това означава окончателен разрив? Засега не.
Но дистанцията между очакванията и реалността очевидно нараства. А когато подобна дистанция стане прекалено голяма, дипломатическите формули започват да губят стойност много по-бързо от санкциите, оръжията и заводите, които захранват войната.
