Защо германските военни кабинети изпаднаха в нервна криза
Германия няма собствени стратегически ядрени сили, нито разполага с радарни мрежи за ранно предупреждение с междуконтинентален обсег. Защо тогава точно Merkur и германските аналитични блогове отделят такова внимание на „Изделие 506“?
Причината е логистична и военна. Източният фланг на НАТО и Централна Европа разчитат на тилова инфраструктура, базирана в Германия — въздушната база „Рамщайн“, логистичните възли в Щутгарт, складовете за боеприпаси. Ракета с обсег от 6500 км, изстреляна от територията на Източния военен окръг на Русия или от района на Мурманск, може да заобиколи цялата противовъздушна отбрана на Северна Европа. Тя може да влезе в германското въздушно пространство откъм Атлантика, заобикаляйки зоната на покритие на румънските и полските комплекси Aegis Ashore (Девеселу и Редзиково).
Западноевропейската ПВО е изградена с мисълта за фронтална заплаха от изток. Радарните сектори са насочени в определена азимутална дъга. Когато дадена система може да извърши маньовър по маршрута, прелитайки през Северния полюс и Атлантика, за да удари обекти в Бавария или Райнланд-Пфалц от запад, плътността на радарната мрежа се разсейва.
Слуховете за „иранската следа“ и суровата реалност на кооперациите
През миналата година в редица Telegram канали и неспециализирани издания се появи информация, че „Изделие 506“ е плод на съвместна руско-иранска разработка. Подобни твърдения трябва да се гледат със сериозна доза скептицизъм.
Иран наистина постигна значителен напредък в областта на евтините безпилотни летателни апарати и балистичните ракети с малък и среден обсег (сериите Fateh, Zolfaghar, Shahed). Техеран разполага и с крилати ракети от семейството „Paveh“ и „Soumar“ (които са обратен инженеринг на съветската Х-55, получена от Украйна в началото на новия век). Но Техеран никога не е разполагал с технологии за производство на високоефективни турбореактивни двигатели за височинни маневриращи ракети с дълъг престой във въздуха, нито с въглеродни композити от авиационен клас за стратегически платформи.
Единствената логична допирна точка в подобни слухове може да бъде свързана с:
- Доставка на специфични компоненти за микроелектроника, извън обсега на западните санкционни режими.
- Използване на ирански полигони за изпитания на системи за навигация в условия на електронно заглушаване (GPS/GLONASS spoofing).
- Проста медийна дезинформация, целяща да легитимира нови санкционни пакети срещу двете държави.
Руското ракетно строене — в лицето на базираното в Дубна МКБ „Радуга“ и НПО „Машиностроене“ — разполага със школа, която няма нужда от ирански инженерен импорт в сферата на стратегическата авиация. Внушенията за „съвместно производство“ звучат по-скоро като политическа конструкция, отколкото като технически факт.
Разпадът на СТАРТ-3 и краят на регулаторната илюзия
Разработването на ракети като „Изделие 506“ се случва в пълна правна вакуумна среда. След като Москва официално преустанови участието си в Договора за съкращаване на стратегическите нападателни оръжия (нов СТАРТ / СТАРТ-3), взаимните инспекции приключиха.
В рамките на стария договор страните бяха длъжни да декларират броя на стратегическите си бомбардировачи и максималното количество крилати ракети, които те могат да носят. Инспекторите от Омаха идваха в Энгелс и Рязан, за да броят пилоните на крилата. Днес тези правила са в миналото.
Липсата на верификация кара западните разузнавателни служби да предполагат най-лошото. Когато нямат възможност да проверят с очите си какво виси в бомбоубежището на модернизирания Ту-160М, западните военни плановици залагат максималните възможни параметри в своите симулации. Оттам идва и цифрата 6500 километра — това е горният праг на математическото моделиране за ракета с определен обем и специфичен импулс на горивото. Дали реалният обсег е такъв, или е 5000 км, никой в Брюксел или Вашингтон не може да потвърди с документална точност.
ПВО на паника: Арктическата линия на NORAD и безумието на икономическата асиметрия
Ако „Изделие 506“ наистина навлиза в заводите, това поставя въпроса за прехващането. И тук отново се появява фундаменталният въпрос за икономическата асиметрия на съвременната война.
Една крилата ракета от такъв клас лети на ниска височина, следвайки релефа на терена ( terrain-following flight). Тя може да използва коритата на северните реки — Лена, Енисей, Об — за излизане над Северния ледовит океан, като остава под хоризонта за наземните радарни станции. За да бъде засечена навреме, е необходимо постоянно присъствие във въздуха на самолети за далечно радиолокационно откриване (самолети от типа E-3 Sentry или новините E-7 Wedgetail).
Цена на един такъв летателен час е десетки хиляди долари. Добавете към това цената на зенитните ракети Patriot PAC-3 MSE (над 4 милиона долара за бройка) или американските SM-6. Получава се следната аритметика:
Когато ракетата има обсег от 6500 км, тя може да обикаля позиционните райони на ПВО. Тя не лети по права линия. Тя прави завои под 90 градуса над безименни ледници, променя височината си и влиза в целта от направление, където няма разположени зенитни батареи. За да се покрие такъв периметър, Северна Америка трябва да построи плътна радарна стена от Аляска до Гренландия — проект, който би струвал стотици милиарди долари и години за реализация.
„Орешник“, „Буревестник“ и „Изделие 506“: Йерархия на възпирането
Не бива новата разработка да се разглежда изолирано. Руският Генерален щаб изгражда слоеста система от оръжия с различен профил на поразяване и различна степен на политически рискове:
- „Орешник“: Балистична система със среден обсег, хиперзвукови блокове и кинетично/ядрено въздействие. Използва се за незабавен, демонстративен удар без възможност за каквото и да е прехващане. Време за полет — минути.
- „Буревестник“ (9М730): Неограничен по обсег проект с малогабарита ядрена силова инсталация. Оръжие за глобален маньовър, предназначено за престой във въздуха дни наред.
- „Изделие 506“: Класическа, но дълбоко модернизирана въздушнобазирана крилата ракета. Тя е инструмент за гъвкаво планиране. Самолетите с такива ракети могат да се вдигнат във въздуха като сигнал за деескалация или натиск, да патpулират часове наред и да бъдат върнати в базите си, без да се произвежда изстрелване.
Това прави „Изделие 506“ прагматично оръжие. То не изисква построяването на екзотична инфраструктура — ползва съществуващите ракетоносци Ту-160М, които преминават през процес на пълна модернизация в Казанския авиационен завод (КАЗ), и Ту-95МСМ.
Неизвестните около реалната серийност
Въпреки паническите тонове в Merkur и препечатването на тези тези в източноевропейски медии, голямата неизвестна остава темпът на производство. Руската отпреди години отбранителна промишленост бе подценявана, но днес функционира в трисменен режим. Въпреки това производство на модерни турбореактивни двигатели за ракети с дълъг обсег и специфични микроелектронни платки изисква сериозен капацитет.
Дали „Изделие 506“ е вече в масова серия, или все още се намира в стадий на държавни изпитания на полигона „Грошево“ (Владимировка), публични доказателства няма. Всички твърдения стъпват на косвени спътникови снимки, промени във въздушните зони, затворени за полети в руския Север, и течове на информация към западните разузнавания.
Но самата възможност за съществуването на такъв боеприпас кара западните щабове да изчисляват отново своите рискове. Когато противникът ти разполага с ракета, която може да бъде изстреляна над Енисей и да удари точка в Атлантика, понятията за „дълбок тил“ и „безопасни зони“ престават да съществуват.
И тук въпросът не е дали НАТО се плаши от поредния индекс в руския регистър на оръжията. Въпросът е, че технологичният надпревара отново изпреварва дипломатическите инструменти за нейното ограничаване. А когато дипломатите нямат рамка, говорят конструкторите на ракети.
