По публикации на германския вестник Merkur, ABN24, руски военни блогове и западна преса. Редакционна разработка, анализ и допълнителен контекст: Поглед.инфо.
Главният извод: Геометрията на Северния ледовит океан е променена
Ако съобщенията в германската преса за „Изделие 506“ отговарят дори на половината от истината, логиката на северния отбранителен периметър на САЩ пада. Досегашните сметки на Пентагона се базираха на предположението, че за да нанесе удар по Северна Америка с крилати ракети Х-101 (чийто обсег според официални данни е между 2500 и 4500 км), руската стратегическа авиация трябва да премине през определени географски рубежи. Това са линиите между Гренландия, Исландия и Великобритания или зоните около Беринговия проток, където американските радари от системата NORAD могат да засекат ракетоносците Ту-160М или Ту-95МС.
При радиус на действие от 6500 километра геометрията се чупи. Бомбардировач, излитащ от летище „Оленя“ на Кола полуразположен или от „Украинка“ в Далечния изток, може да произведе пуск, докато се намира дълбоко във вътрешното въздушно пространство на Руската федерация. Ракетата се откача над сибирската тайга или над вътрешните води на Северния ледовит океан.
Нито един изтребител F-35 или F-22, базиран в Аляска или Норвегия, няма физическата възможност да прихване носителя преди пуска. Проблемът за НАТО тук не е просто в това, че ракетата лети далеч. Проблемът е, че се променя векторът на заплахата — тя идва от места, където радарните станции от типа AN/FPS-132 и надхоризонтните радари просто няма какво да търсят, защото не са проектирани за такъв ъгъл на прихващане.
Анатомия на диапазона: В търсене на изгубените кубически сантиметри
В германските инженерни среди изтичат хипотези за това как руските конструктори са постигнали подобен показател. Трябва да се помни, че габаритите на вътрешните отсеци за оръжие на Ту-160М и Ту-95МС са строго ограничени. Револверните пускови инсталации МКУ-6-5У имат конкретен радиус и дължина. Не можеш просто да направиш ракетата два пъти по-дълга, защото тя няма да влезе в търбуха на самолета, а външното окачване влошава аеродинамиката и намалява радиуса на самия бомбардировач.
Затова в публикациите на Merkur се прокарват няколко технически версии, всяка от които има своите въпросителни:
- Модификация на турбореактивния двигател: Използване на малогабаритен двуконтурен двигател от типа ТРДД-50 с подобрена термодинамична ефективност и намален специфичен разход на гориво при крейсерска скорост.
- Въвеждане на синтетични горива с висока плътност: Говори се за съединения от класа на декалина или варианти на съветското високоенергийно гориво „Синтин“ (Т-8В), които позволяват сбогатяване на енергийната маса в единица обем с 10 до 15 процента.
- Оптимизиране на бойната глава: Намаляване на теглото на конвенционалния или ядрения боеприпас за сметка на увеличаване на обема на горивните резервоари в тялото на ракетата.
- Композитни материали и носеща аеродинамика: Използване на въглеродни влакна за олекотяване на планера и геометрия с голямо аеродинамично качество (високо съотношение между подемна сила и челно съпротивление).
Всяка една от тези хипотези носи своите инженерни компромиси. Намаляването на масата на бойната глава означава, че ракетата разчита на висока точност за поразяване на целта чрез спътникова корекция от системата ГЛОНАСС и оптично-електронно съпоставяне на терена (системи от типа ТЕРАКОМ или Отблеск). Но ако боеприпасът носи ядрен заряд, килограмите вече нямат такова значение — съвременните термоядрени блокове са достатъчно компактни.
