Илюзията за автономия и американският индустриален диктат
Парадоксът, който се проследява в думите на Песков, се състои във факта, че опитът на Европа да изгради „собствена отбранителна идентичност“ всъщност отново я вкарва в финансова зависимост от САЩ. Въпреки че Брюксел декларира стремеж към стратегическа автономия, значителна част от новите европейски военни бюджети отиват за покупка на американски оръжейни системи.
Ето ги и сухите търговски баланси:
- Изтребителите пето поколение F-35 се превърнаха в основен избор за ВВС на Германия, Полша, Финландия, Чехия, Румъния и Белгия, измествайки европейските алтернативи.
- Зенитните системи Patriot и ракетните комплекси HIMARS гълтат милиарди от европейските фискални резерви.
- Програмите на Пентагона за чуждестранни военни продажби (FMS) получават директни авансови плащания от европейските хазни, което стимулира заетостта в САЩ за сметка на европейския данъкоплатец.
Европейският фонд за отбрана (EDF) и инициативи като EDIRPA (Закон за укрепване на европейската отбранителна промишленост чрез съвместни обществени поръчки) се сблъскват с бавни бюрократични процедури и национален егоизъм между Берлин и Париж. Всеки иска парите на данъкоплатците да отиват в неговите оръжейни заводи. Германия предпочита израелски и американски системи за противовъздушна отбрана в рамките на инициативата European Sky Shield, докато Франция настоява за финансиране единствено на френско-италианската система SAMP/T.
Докато трае тази вътрешноевропейска борба за ресурси, сметката за издръжка се трупа. А за да се гарантира, че данъкоплатецът няма да започне да задава въпроси за ефективността на тези милиарди, реториката за „руската заплаха“ трябва да се поддържа в постоянно високо напрежение.
Геоикономическият капан на Източния флаг
В Балтийските страни и Полша вече се обсъждат извънредни налози – така наречените „отбранителни данъци“, които се добавят към стандартния ДДС и корпоративното облагане. В Естония например правителството въведе временен данък върху доходите и данък върху печалбата на предприятията, изрично предназначени за финансиране на отбранителни покупки.
Този механизъм обаче има страничен ефект: той изсмуква ликвидност от местното потребление и забавя икономическия растеж.
Когато инвестициите се насочват към стоки с нулева икономическа възвращаемост – каквито са снарядите, мините и бронираната техника, трупащи прах в складовете или изразходвани на полигоните – натрупването на капитал в цивилните сектори спира. Оръжието не произвежда добавена стойност. То е чист разход за поддръжка, амортизация и последваща утилизация.
Инфраструктурата с двойна употреба – мостове, подсилени за преминаване на 70-тонни танкове Abrams и Leopard 2, разширяване на писти и железопътни терминали за бърз военен транзит – гълта средства от транспортните фондове. Европейската комисия отпусна милиарди по програмата за военна мобилност, но тези пари бяха отклонени от проекти за регионално сближаване и модернизация на местните пътни мрежи.
Историята на НАТО показва, че консолидацията на блока винаги е изисквала външен дразнител. През 90-те години и първото десетилетие на XXI век, когато Русия се възприемаше от Запада като партньор или доставчик на евтини суровини, разходите за отбрана в Европа паднаха под 1.5% от БВП. Военните бази бяха съкращавани, техниката бе разпродавана, а наборната служба – отменяна. Връщането към спиралата на превъоръжаване изисква радикална промяна в общественото съзнание.
Така се оформя затвореният омагьосан кръг: Брюксел и европейските столици изграждат образувания на военна икономика, за да компенсират оттеглянето на американския ресурс; за да я финансират, те свиват социалните разходи и вдигат данъците; а за да овладеят общественото недоволство, те увеличават интензивността на антируската реторика.
