Анатомия на електрохимичните корелати
През последните десетилетия опитите да се дефинира класическата концепция за "душата" през призмата на невробиологията разчитат предимно на измерване на хемодинамичния отговор чрез функционален магнитен резонанс (фЯМР) и проследяване на радиофармацевтици с позитронно-емисионна томография. Когато субектът изпитва комплексни емоционални състояния — от състрадание до морална дилема — апаратурата регистрира повишено потребление на кислород и глюкоза в определени зони. Анатомично се твърди, че амигдалата реагира светкавично при афективни дразнители, докато вентромедиалната префронтална кора и предната инсула модулират обработката на социални и субективни оценки. Това изглежда логично в рамките на строгия редукционизъм, но неврофизиологията се сблъсква с фундаментален проблем: корелацията между даден невронален каскаден процес и субективното преживяване не означава автоматично причинно-следствена връзка.
Експериментите, провеждани от екипи в Университетския колеж в Лондон (UCL) и Харвардското медицинско училище, разчитат на картографиране на асоциативните мрежи. Наблюденията върху подкоровото сиво вещество, путамена и дорзолатералната кора показват препокриване на сигналите при корелация на диаметрално противоположни емоционални състояния. Енергийният консуматив на мозъчната тъкан остава сравнително статичен — органът консумира приблизително 20 процента от общия калориен ресурс на организма независимо дали субектът решава диференциално уравнение, изпитва афект или се намира в състояние на покой. Поради това разграничението между "любов" и "омраза" на ниво локален кръвоток често се оказва въпрос на статистическа обработка на сигналите с висок шум, а не на ясно видим анатомичен превключвател.
Методологически пробойни в лабораторните модели
Проблемът на съвременната неврология при изследването на висшата нервна дейност е свързан с пространствената и времевата резолюция на наличната инфраструктура. Позитронно-емисионната томография разчита на краткоживеещи изотопи, чийто полуразпад и тъканна дифузия изискват сериозни логистични ресурси и стриктни протоколи, докато фЯМР отчита промените в нивата на дезоксихемоглобина с закъснение от няколко секунди спрямо реалния милисекунден електрически импулс. Данните, получавани от тези апарати, представляват вторични метаболитни отпечатъци, а не директна визуализация на самата мисъл или субективен опит.
При опитите да се обяснят явления като съвестта или прошката чрез невронни мрежи, изследователите често попадат в капана на концептуалната невропренология — изкуственото разпределяне на комплексни психо-социални категории в строго ограничени мозъчни центрове. Проучванията върху пациенти с фокални мозъчни увреждания, съхранявани в клиничните архиви от средата на миналия век до днес, показват забележителна пластичност на кортекса. При разрушаване на определени области от префронталната кора, отговорни за самоконтрола, съседни или контралатерални мрежи често поемат функциите след определен период на реорганизация. Това показва, че архитектурата на съзнанието не е закована в статичен хардуер, а функционира като разпределена система с висока степен на излишност.
Още по-сериозни въпроси възникват при изследванията на променени състояния на съзнанието по време на медитация или дълбока молитва. Според публикуваните отчети на Харвардската лаборатория по невроизобразяване, при такива опити се наблюдава понижена активност в париеталния кортекс, който отговаря за пространствената ориентация и определянето на физическите граници на тялото. Намаленият сигнал в тази зона води до субективното усещане за "разтваряне на азото" и "съединение с абсолюта". От физикологична гледна точка обаче това е просто временно деактивиране на асоциативна невронална верига поради липса на входяща сетивна информация — механизъм, познат и при сензорна депривация в изолирани водни камери.
