Сигналът в шума и границите на измерването
Опитите субективните изживявания да се превърнат в строго измерими единици се сблъскват с неумолими технологични лимити. Електрическите потенциали, записвани чрез електроенцефалография (ЕЕГ) или магнитоенцефалография (МЕГ), представляват сумарен шум от милиони синхронно задействани неврони. Справянето с този шум изисква алгоритмично филтриране, при което често субективната интерпретация на изследователя определя кое се счита за истински сигнал и кое за артефакт от движението на очите или мускулното напрежение.
Отказът да се приеме съществуването на метафизична "душа" без анатомично покритие е естествена позиция за естествените науки. Същевременно обаче, обявяването на префронталния кортекс за "родно място на личността" пренебрегва сложната хуморална, ендокринна и чревна нервна система, които модулират ЦНС чрез постоянни биохимични обратни връзки. Мозъкът не функционира в стъклен буркан; той е потопен в непрекъснат поток от хормони, невропептиди и имунни медиатори, чиито концентрации променят прага на дразнене на синапсите за части от секундата.
В крайна сметка, съвременните невроизобразяващи методи ни предоставят изключително подробна географска карта на мозъчния метаболизъм, но картата не е самата територия. Можем да измерим с точност консумацията на глюкоза в инсулата, да проследим аксоналните снопове чрез дифузионно-тензорна томография и да регистрираме спада в делта-вълните, но всички тези данни описват единствено физическия носител. Механизмът, по който сноп от електрически потенциали и трансмитери се превръща в субективното преживяване за болка, радост или абстрактно търсене на смисъл, остава зад плътна стена от липсващи научни доказателства.
