/Поглед.инфо/ „Няма нужда да ме освобождават. Хората, които познавам, също нямат нужда от освобождаване. И ако обичаш, както казваш, родината си, тогава просто се спри.“

Родината в този случай е Хонконг. Цитатът е от писмо до редактора на „Саут Чайна Морнинг Пост“, англоезичен международен вестник там, за хора, които наскоро са емигрирали и днес планират някаква акция по света с призива „Освободете Хонконг“. Познато ли ви изглежда. Да, точно като при нас.

Ето още няколко реда от писмото, като: „Искате ли да унищожите Хонконг, просто защото го напуснахте? Вече бяха нанесени достатъчно щети от радикални действия и беше необходим нов закон за сигурността за възстановяване на реда. Време е за помирение и възстановяване, в името на нормалния човешки живот. Колкото до тези, които напуснаха Хонконг, оставете ни на мира."

Не ни интересува колко хора са напуснали тази територия след провала на масовите протестни погроми през 2019 г. и въвеждането на същия закон за сигурността (всъщност не са много). Ситуацията по същество е нормална, в много страни има както протести, така и заминаване на губещите в емиграция.

Но нека видим какво е общото между Хонконг и Русия. На пръв поглед нищо. Въпреки че… Миналите неприятности на Хонг Конг се случиха, защото част от жителите му не можеха да се отърват от представата, че тяхното колониално минало (до 1997 г.) прави местното население специално, различно от другия Китай. Нали Русия след 1991 г. беше ако не колония, то културна полуколония на Запада? Не, но хората, които биха искали да я направят такава, са съществували и все още съществуват.

Що се отнася до политическата емиграция, Хонконг има паралел с Русия – и не с днешна, а с „Блатната зима“ от 2011-2012 г. Въпреки че и днес "заминалите си“ са остър въпрос за нас. Особено когато става дума за хора от нашата литература, театър, шоубизнес. И досега след тях летят крясъци: „Вие не сте културен елит, не сте били преди, а сега още повече“. А радикалите наричат всички или част от тях национални предатели.

И тук разглеждаме основната характеристика на писмото в „Саут Чайна Морнинг Пост“. Спокойно е. Без крясъци, без омраза: просто ни остави на мира, вие си тръгнахте - и това е добре.

И това въпреки факта, че китайците като нация са много емоционални, особено когато са засегнати патриотичните чувства. Това се забелязва дори при емигрантите в третото или четвъртото поколение, те може да имат много негативно отношение към властите в Пекин, но са патриоти на китайската нация. И тук четем писмо от човек, който не праща никакви проклятия на заминалите и изобщо не иска нищо от тях.

Връщайки се към руските дела: тук може би е необходимо да се разбере, че поети, музиканти, актьори и други засягат най-треперещото нещо - човешките емоции. Следователно, негодуванието от настоящите им действия, изявления и дори просто напускане с неразбираеми цели – е заради ответните силни чувства – вярвахме им, а те…

Не, не всички са „никой“, много са част от нашата велика култура, гласовете на своето поколение. Така се случи, че те бяха там, а ние, за щастие, не.

Нека ви разкажа една много лична история. От детството не харесвах Висоцки, но обичах Окуджава. Това е разбираемо: изкуството - всичко стои върху съзвучието на духовните струни, тоест върху стила. А за мен именно Окуджава (разбира се, между много други) беше този, чийто тих глас успокояваше, събуждаше най-доброто, даваше сили да продължа напред.

Беше 1993 г. Случи се така, че се озовах на страната на Хасбулатов и Върховния съвет, а не на страната на Елцин и неговата компания. Бях съм в Белия дом, говорих с много различни и мили хора там. В по-голямата част от времето, както и днес, говорех и писах, не вървях по коридорите с картечница - всекиму своето. И ситуацията ескалира, наближавайки октомври 1993 г., с стрелба от танкови оръдия по парламента и много загинали около него. Честно казано, това, че съм жив днес, се нарича късмет, защото всичко можеше да се развие по различен начин.

И тогава, в пика на тези събития, пристигна прословутото „Писмо от четиридесет и двамата“ на нашите културни дейци – да, културни, известни, почитани и прочее. Това писмо е по-известно под заглавието „Смачкайте влечугото“. И сред тези 42 подписа видях името на Булат Окуджава.

И така гледам този подпис, гледам и си мисля: какво е това? Влечугото съм аз в случая. Човекът, който вчера ми пя "Ще заровя гроздовата семка в топлата земя", днес призовава да ме убият.

Знаете ли, някой все пак може и да се обиди на такова нещо.

И се обидих. Петнадесет години след това не можех да слушам гласа на Окуджава - просто ми се гадеше.

И сега тези наши културни дейци, които си тръгнаха и говорят нещо такова, си го направиха на самите себе си. Те сами направиха така, че много голяма част от тези, които ги слушаха, сега не могат да слушат. Обидени - знаете.

Можете да говорите много за отношенията на един писател, музикант или поет с неговата държава или общество. Но основната връзка тук е между него и неговия слушател и читател. Те сами създадоха този връзка, самите те сега са отговорни за това, което са сторили.

Да, но какво се случи, когато изтекоха тези петнадесет години? Качвах се по ескалатора от метростанция „Чистие Пруди“ и чух глас. Не на самия Окуджава - някой просто четеше текстовете на песните му като поезия. И чух това: „Да живеем, като си угаждаме във всичко, особено след като животът е толкова кратък“.

И тогава му простих всичко. И животът стана по-лек. Това, което пожелавам на всички останали.

Превод: В. Сергеев

ВАЖНО!!! Фейсбук ни ограничава заради позициите ни! Споделяйте в профилите си, в групите и в страниците и по този начин ще преодолеем ограниченията, а хората ще достигат до алтернативната гледна точка за събитията!?

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели