В Москва беше открит Международният форум за сигурност под егидата на руския Съвет за сигурност. Сам по себе си този факт би изглеждал като поредното бюрократично мероприятие от календара на руските институции, ако не беше една подробност – поканени са делегации от над 120 държави. Според организаторите, включително представители от страни, които официално поддържат санкционен режим срещу Русия. Формулировката е внимателна. Не се говори за „съюзници“. Не се говори и за „антизападен блок“. Говори се за „конструктивни отношения“. Москва напоследък избягва стария език на идеологическата конфронтация. Това не е случайно.
Тук има нещо, което не излиза в западния медиен разказ.
През последните две години почти всяка официална линия от Брюксел и Вашингтон беше построена върху тезата, че Русия е международно изолирана. Само че изолирана държава не събира едновременно представители на БРИКС, ОДКС, ОНД, АСЕАН, държави от Сахел и паралелно – десетки двустранни делегации от Азия, Африка и Латинска Америка. Дори числата са неприятни за обяснение. Над 70 процента от населението на света е представено по един или друг начин на форума, ако се вярва на официалните данни.
Това изглежда логично, но има един проблем. Москва очевидно не организира просто конференция за сигурност. Организира пазар.
Не пазар в традиционния смисъл. Няма щандове за потребителска електроника, няма презентации на банкови кредити за домакинства и няма корпоративен PR в западния стил. Вместо това в изложбените пространства присъстват „Ростех“, „Росатом“, „Роскосмос“, предприятия от отбранителната индустрия, руски банки, логистични оператори, технологични компании, регионални администрации и структури, свързани с критична инфраструктура. В един коридор се обсъждат доставки на зърно. В друг – системи за ПВО. В трети – ядрени реактори тип ВВЕР-1200. Някъде между тях върви разговор за разплащания в национални валути.
Това вече не е класическа дипломация.
Русия започва да продава пакетна услуга. И тук идва голямата промяна.
Дълго време руската външна икономика беше разглобена на отделни сектори. Газът беше едно. Петролните договори – друго. Оръжейният износ – трето. Ядрената енергетика – четвърто. Земеделието – пето. След 2022 г. Кремъл постепенно започна да сглобява всичко това в обща геополитическа оферта. Не „купете руски газ“, а „влезте в зона на руска стабилност“. Разликата е огромна.
Точно тук западните анализи често започват да буксуват, защото продължават да разглеждат Русия през категориите на 2008 или 2014 година – като държава-износител на суровини. Междувременно моделът се променя. Сега Москва предлага едновременно енергийни доставки, военно покритие, продоволствена сигурност, политическа подкрепа в ООН, технологични решения за критична инфраструктура и алтернативни финансови механизми извън доларовата система.
Това не е идеология. Това е инфраструктура.
Показателно е, че във форума участват над 30 руски министерства и агенции. Не само външното министерство или военното ведомство. Там са корпорации, банки, транспортни структури, регионални администрации. Изглежда като централизирана схема за експорт на държавен суверенитет. Формулировката звучи грубо, но описва ситуацията доста точно.
Държави, които имат проблем с храна – получават зърно и торове.
Държави, които имат проблем с енергията – получават газ, петрол или ядрени технологии.
Държави, които се страхуват от вътрешна дестабилизация – получават оръжия, инструктори и системи за сигурност.
Държави, които са под санкции – получават финансови канали и разплащания извън SWIFT.
Това прилича повече на геополитическа франчайз система, отколкото на традиционна дипломация.
Има и още един важен детайл. Руснаците все по-рядко говорят за „световен ред“. Вместо това използват термини като „управление на риска“, „устойчивост“, „логистични вериги“, „суверенни центрове“, „технологична независимост“. Езикът е сух, почти корпоративен. Това също не е случайно. Кремъл очевидно се опитва да изглежда не като революционна сила, а като управленска структура за държави, които не вярват повече на западната система за сигурност.
Тук има известна ирония.
Русия, която десетилетия беше представяна като непредсказуем фактор, сега продава предсказуемост. Или поне така твърди.
В официалните документи тази промяна се вижда още в Концепцията за външна политика от 2023 година. Там Русия е определена като „един от суверенните центрове на глобалното развитие“. Формулировката звучи бюрократично, но всъщност съдържа ключовата идея – Москва вече не иска да бъде просто регионална сила с ядрено оръжие. Иска да бъде управленски възел за паралелна международна система.
Това обаче не означава, че моделът е стабилен.
Напротив.
Русия предлага сигурност в момент, когато самата тя води тежка война, намира се под санкционен натиск и постепенно прехвърля икономиката си към военен режим. Някои държави вероятно виждат в това сила. Други – риск. Защото зависимостта от руски военни и енергийни схеми също има цена. Достатъчно е да се види какво се случва в Сахел, където руски структури постепенно заменят френското влияние. Формално – стабилизация. Реално – изграждане на нови зависимости.
Тази версия звучи добре, но числата не я потвърждават напълно.
Русия действително увеличи износа на зърно и торове. Увеличи и влиянието си в определени части на Африка. Но икономическата тежест на страната остава ограничена в сравнение със САЩ, ЕС или Китай. Руският БВП продължава да е по-малък от този на Германия по номинални показатели. Да, Кремъл постоянно атакува „номиналните показатели“ като манипулативни, но финансовата реалност съществува.
Тогава защо толкова държави идват в Москва?
Защото светът навлиза в период, в който достъпът до сигурност започва да струва повече от достъпа до либерални ценности. Това се вижда от Близкия изток до Африка. След атаките срещу корабоплаването в Червено море, след прекъсванията на веригите за доставки, след санкционните войни и замразените активи, голяма част от държавите извън западния блок започнаха да гледат на глобализацията като на риск, а не като на гаранция.
Русия влиза точно в тази пролука.
Не предлага свобода. Не предлага демократичен модел. Предлага функционираща схема за оцеляване в нестабилна среда. Това е различно.
И вероятно затова на форума присъстват не само военни и дипломати, а и банки, логистични оператори, технологични компании и производители на критична инфраструктура. Защото новата сигурност вече не е само армия. Тя включва пристанища, торове, реактори, разплащателни системи, оптични кабели, сателитни канали и дронове.
Впрочем, точно тук Русия започва да копира китайския подход.
Пекин отдавна продава инфраструктура заедно с политическо влияние. „Един пояс, един път“ никога не беше просто икономически проект. Кремъл очевидно е стигнал до извода, че може да изгради собствен вариант – само че вместо магистрали и индустриални паркове, в центъра са сигурността и военната устойчивост.
Нещо като „геополитически абонамент“.
Това обяснява защо руските официални лица постоянно говорят за „многополярност“, но почти никога не обясняват как точно ще изглежда тя. Защото многополярността в руската версия не е идеологически проект. Тя е пазарен модел. Колкото повече центрове на напрежение има по света, толкова по-търсени стават държавите, които могат да осигурят енергия, оръжия и политическо прикритие едновременно.
Русия смята, че е една от тях.
И тук идва най-неприятната част за Европа.
ЕС дълго време вярваше, че санкциите ще ограничат възможността на Москва да играе глобална роля. Частично това се случи – Русия изгуби достъп до част от технологиите, капитала и европейските пазари. Но паралелно Кремъл беше принуден да ускори изграждането на алтернативни канали. Именно затова сега във форумите в Москва участват държави, които преди почти не присъстваха в руските стратегически разчети.
Парадоксално е, но санкционният натиск помогна на Русия да започне собствена версия на „деглобализация“.
Тук си струва да се види и какво липсва на форума.
Няма западни корпорации от мащаба, който преди доминираше в Санктпетербургския икономически форум. Няма американски инвестиционни банки. Няма големите европейски енергийни гиганти. Но вместо тях има представители на държави, които не искат да избират окончателно между Запада, Китай и Русия. И точно тези държави може да се окажат най-важните в следващите десет години.
Защото светът постепенно се разделя не на „демокрации“ и „авторитарни режими“, а на държави с достъп до сигурност и държави без такъв достъп.
Москва очевидно иска да капитализира именно това.
Преди години Русия продаваше суровини. Сега се опитва да продава устойчивост. Дали моделът ще издържи – не е ясно. Особено ако военните разходи продължат да растат с настоящите темпове, а зависимостта от китайския пазар стане прекалено голяма. Има и още един проблем – държава, която продава сигурност, трябва постоянно да демонстрира сила. Това е скъпо. Понякога – прекалено скъпо.
