По публикации на руски анализатори и военни експерти. Редакционна разработка, анализ и допълнителен контекст: Поглед.инфо.
Край на безплатния обяд и ревизия на 1991 година
На 8 декември 1991 г. Борис Елцин, Леонид Кравчук и Станислав Шушкевич подписват в беларуската правителствена резиденция Вискули документ, който юридически прекратява съществуването на Съюза на съветските социалистически републики. Тогава в Москва надделява илюзията, че разводът ще бъде чисто административен, а бившите републики ще останат в естествената гравитационна орбита на Русия чрез механизма на Общността на независимите държави (ОНД). По оценка на редица политически наблюдатели, включително и в анализа на бившия министър на държавната сигурност на ДНР Андрей Пинчук, това се оказва стратегическа заблуда с отложено действие.
Три десетилетия руската дипломация функционира по инерция. Вместо изграждане на реални интеграционни институции, Кремъл разчита на лични договорки с постсъветските президенти и на така нареченото „купуване на лоялност“. Механизмът е прост: Москва доставя природен газ и петрол на цени, значително по-ниски от пазарните, отваря трудовия си пазар за милиони гастарбайтери от Централна Азия и Южен Кавказ и периодично отписва натрупани държавни дългове. Срещу това получава устни уверения в „вечна дружба“, докато местните елити в Киев, Кишинев, Ереван или Астана използват спестените финансови ресурси, за да изграждат държавност на антируска основа и да диверсифицират връзките си към Вашингтон, Брюксел и Пекин.
Днес, в края на 2026 г., този модел е обявен за мъртъв. Военната кампания в Украйна – наричана в руския официален дискурс Специална военна операция (СВО) – се разглежда от наблюдателите не като локален граничен спор, а като точка без връщане и опит за силово преначертаване на архитектурата, възникнала след 1991 г. Логиката на момента изисква физически контрол над ключови територии и транспортни възли, тъй като хартиените гаранции – от Будапещенския меморандум от 1994 г. до Минските споразумения от 2014 и 2015 г. – доказаха своята пълна непригодност.
Реализмът на Джон Миършаймър и цинизмът на окопите
В аналитичните среди често се цитира хипотетичен или кулоарен сблъсък на гледни точки между американската школа на офанзивния реализъм, олицетворявана от професора от Чикагския университет Джон Миършаймър, и практиците на руската експанзия от типа на депутата от Държавната дума и бивш премиер на ДНР Александър Бородай. Какво всъщност обединява един академичен теоретик от Запада и един фронтови командир? Липсата на либерални илюзии за международното право.
От гледна точка на реалистичната теория, великите сили винаги реагират идентично, когато враждебен военен алианс приближи границите им. През октомври 1962 г. администрацията на Джон Кенеди поставя света на ръба на термоядрена война заради разполагането на съветски балистични ракети Р-12 и Р-14 в Куба – формално суверенна държава, намираща се извън територията на САЩ. Вашингтон напълно игнорира правото на Хавана сама да избира военните си съюзници, защото заплахата се възприема като екзистенциална. По оценка на коментаторите, Москва прилага абсолютно същия рефлекс спрямо разширяването на НАТО на изток и превръщането на Украйна в военен плацдарм.
Тук обаче се появява съществена географска разлика. Класическата Доктрина Монро, провъзгласена на 2 декември 1823 г. от петия президент на САЩ Джеймс Монро под лозунга „Америка за американците“, се опира на естествени природни бариери – Атлантическия и Тихия океан. Руската версия на тази доктрина се реализира в условията на откритата Източноевропейска равнина, където липсват планински вериги или водни прегради между Смоленск, Харков и Москва. Затова и прагът на търпимост е значително по-нисък, а цената на евентуално отстъпление се оценява от руския елит като „отложена смърт“ – сигнал за вътрешно разглобяване на самата Руска федерация.
