/Поглед.инфо/ Ще разкажа как стана миналия път.
За първи път ми се наложи да бъда зад граница през 2005 година - пристигнах в Париж на презентация на френския превод на моя роман за чеченските събития.
Докато се стягах за натам, моят руски издател Иванов каза: “Знаеш ли кое е любимото ми блюдо във Франция? Лошите новини от Русия”.

На място разбрах, че не се е шегувал особено.

В книжарниците на най-видни места бяха изложени фотоалбуми за зверствата на руската армия, до тях стояха някакви страшни томове за ГУЛАГ, наблюдаваше се някакво ненормално количество книги за Политковска - тази правозащитничка тогава във Франция имаше наистина култов статут. Да ви пояснявам ли, че всички французи бяха убедени, че са я убили по заповед на Кремъл.

Няколко пъти говорих ту един, ту в компанията на други руски писатели.

Нашите писатели се делят на две категории: едните носеха тези същите “лоши новини от Русия”, разказваха на доверчивите парижани за неизживените имперски комплекси и мерзостта на руското битие, а другите, къде-къде по-малко, отбиваха с неохота атаките.

Будките с френски вестници бяха пълни със снимки на Путин - основно в милитаристично качество - създава се усещане, че антитерористичната операция се провежда не в Дагестан и в Чечня, а някъде в южна Франция. Всяко интервю приличаше на съдебно заседание. Всеки журналист беше донякъде прокурор. Задължително се интересуваха: “Убивали ли сте хора?”. И досега не разбирам защо им беше нужна цялата тази странна информация.

Французите отчаяно обичаха чеченците. Градовете на Франция с разперени обятия приемаха цели влакове бежанци. По телевизора се точеха безкрайни репортажи със сърцераздирателни истории за тях.

Много пъти съм бил във Франция. Във Франция са превеждали всичките ми книги и ходих там няколко пъти годишно.

През 2007 година, на може би 10-тото ми пристигане, давайки стотното, може би, интервю, изведнъж се хванах, че си мисля: ама те нищо не ме питаха за Чечня и чеченците.

Темата се разсъхна.

През 2008 година имаше рязък скок във връзка с грузинските събития, аз пристигнах на книжен панаир точно на 8 август и бях озадачен от това, че всички френски вестници писаха, че Русия е атакувала първа.

“Защо нападнахте?”, ме питаха журналистите с треперливи гласове.

Искаше се да им дам успокоително.

Путин отново беше на всички обложки - с мустачки, на танк, върху ракета, върху всичко. Съперничеше му много красивият Саакашвили. Французите, разбира се, харесваха Саакашвили.

Но тази вълна премина дори по-бързо.

През 2013 година, пристигайки в Париж, не видях на поредния панаир нито една книга за Политковска, нито един фотоалбум за Чечня, нито една обложка със Саакашвили.

Французите се отвлякоха с нещо друго.

Същото, с отделни корекции според местния манталитет, се наблюдава в Англия, Германия, Испания, Италия и още повече в САЩ. На американците изобщо не им пука за нищо.

Да, чужденците не са преставали да говорят за Путин, те така обичат да говорят за Путин, тази тема ги омагьосва, но всичките тези грузинци, осетинци, абхазци, чеченци, дагестанци - изчезват в главите им, падат като есенни листа. ;

Веднъж след като кадрите напуснат новините, съзнанието на европееца, а още повече на американеца или австралиеца отказва да запазва тази информация. Още повече, че се появяват други картинки: така въпросът около коронавируса отнесе кримския въпрос. Ако Киев не крещеше за това на целия свят, никой вече нямаше да говори за Крим.

Поредният свински грип или някаква друга медицинска световна врява или нова военна авантюра на американците, или поредната цепнатина насред ЕС ще превключат веднага вниманието на света от украинския въпрос, както го превключват вече многократно.

За смешните 20 години фразата “Това няма да го простят на руснаците” я слушах десетки пъти и толкова пъти за “военният престъпник Путин”, който няма повече да бъде пуснат в приличното общество на демократичните лидери.

Тези уверени живеят колкото вестниците. Стоят книгите в библиотеките и за да разбереш какво не са прощавали на Русия предишния път, трябва да издухаш прахта.

Сега гледаме и се чудим на цинизма и двуличието на колективния Запад.

Не си струва да се чудим.

Те са цинични не само спрямо нас

Те са изобщо цинични по своята природа. В тях тече гордата кръв на колонизаторите.

Толкова цинично и безстрастно ще закрият за себе си и украинския въпрос.

Малко по-късно.

Западът е тотален егоист.

Нека се възползваме от обстоятелството.

То ще ни донесе огромна полза.

... За последен път бях в Лондон може би през 2015 година. Говорех пред английска аудитория.

На срещата пристигна професионална бежанка от Чечня.

Тя ме прекъсна, тя произнесе отдавна отработен монолог за Русия, която е презирана от цялото просветено човечество.

Англичаните запазиха безпристрастен вид през всичките тези три минути и едва замлъкнала, се върнаха към предишния си разговор, все едно това беше шумово смушение, но сега всичко е наред и връзката е възобновена.

Така се случва, ако в помещението влети птица.

Здравей, птиче. Довиждане, птиче. “Знаете ли каква беше тази птица?”. “Не, не зная”. “Интересно оперение, нали?” - “Така ли? Не забелязах”.

Превод: В. Сергеев

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели