Според споразумението с Иран Китай ще извърши - противно на цялото американско ембарго - обемни покупки на ирански петрол на гарантирани цени, а в замяна се задължава да инвестира 400 милиарда долара в иранската икономика, от които 70%, т.е. 280 милиарда ще бъдат насочени към енергийния сектор. Както бе посочено, това е преди всичко за производство и преработка на нефт и газ. Но да не забравяме, че в допълнение към въглеводородите, в енергийния сектор има и други подсектори, например ядреният. В същото време Китай е мощна космическа и ядрена сила, а Иран отдавна се стреми да стане такава. Това всъщност най-много тревожи САЩ, Израел и Саудитска Арабия, служейки като основна причина за отказа на Доналд Тръмп да се съобрази с международното споразумение за ядрената програма на Техеран, сключено с неговия предшественик Барак Обама.
Това е смазващ, съкрушителен удар по САЩ и техните съюзници в региона. Ако от страна на Тръмп и компанията му не бъде даден адекватен отговор за това (а демонстрациите в бившата британска колония Хонконг под звездните ивици, дори при новото увеличение на митата за внос върху продуктите, произведени в Китай, не са отговор), тогава може да се заяви, че Америка вече не контролира ситуацията в съвременния свят: пряко или косвено. Една малка подробност, която като капка вода отразява настоящата ситуация: танкер с ирански петрол е задържан от властите на Гибралтар, а след това, противно на американските изисквания, е освободен след задържането на няколко британски танкера в Персийския залив и временно „изчезна“ в Средиземно море, където днес дори иглата може да се намери и накрая безопасно беше разтоварен в сирийско пристанище...
Пекин даде да се разбере, че няма повече намерение да се оглеждат към Вашингтон в своята външна политика. И те подкрепиха този сигнал с посещение на ръководителя на дипломатическия отдел в Пакистан, страна, на която китайците вече са помогнали да придобие свои собствени ядрени ракетни способности, за да отблъсне заплахите от Индия. По време на това посещение беше ясно обсъдено стартирането на „централния“ клон на проекта „Един пояс, един път“ по оста Пекин-Исламабад-Техеран, с достъп до пристанището Гуадар и по-нататък през Сирия до Средиземно море и пристанищата на Южна Европа.
Лесно е да се види, че лидерите на тези страни не бяха във Владивосток на неотдавнашния Източен икономически форум. Но това означава ли, че някаква черна котка е пробягала между Русия и Китай? Или в този случай е по-важно тя да лови мишките добре за общото благо?
Лично аз съм склонен към последния вариант. Не е тайна, че Китай и китайската диаспора в Азиатско-Тихоокеанския регион, меко казано, се страхуват едни от други и не се харесват. КНР има нерешени териториални спорове с почти всички съседни страни и не изключва тяхното разрешаване със сила. С други думи, за Китай е по-лесно да преговаря с далечния от него Иран, отколкото с Виетнам, Индия или Малайзия, които се страхуват от глобалното укрепване и хегемонията на Пекин. Демонстрирайки известна дистанция от него, което всъщност видяхме във Владивосток, руската страна поема ролята на гарант на азиатско-тихоокеанските държави от натиска на Китай - роля, за която преди това претендираха и изпълняваха единствено САЩ (Япония, Тайван, Южна Корея, Виетнам и така нататък). Това бе ясно демонстрирано по време на разговорите между руския президент Владимир Путин и неговия монголски колега Халтмагий Батулга, и малко по-рано - по време на посещението в Русия на ръководителя на Държавния съвет на КНДР Ким Чен-ун.
Човек може да посочи редица други моменти: например, взаимодействието на КНР с Украйна и Русия - с редица африкански страни, венецуелската схема, при която Русия успешно защити не само собствената си, но и порядъчно голяма китайска инвестиция от американската провокация с Хуан Гуайдо, създаването на „бездоларова зона“ на международната търговия, съвместни полети на руски и китайски стратегически бомбардировачи над Японското море и така нататък - но това надхвърля обхвата и целта на настоящата публикация.
Важно е, че това, което по-рано е провъзгласено от Плеханов по време на революцията от 1905 г.: „Напред, да победим заедно!“, и което пасва с древните китайски стратегеми от „Изкуството на войната“ на Сун Дзъ, успешно се прилага от Москва и Пекин в съвременната международна политика. Тоест, не говорим за разцепление в руско-китайския стратегически съюз, а за извеждането му на ново качествено ниво.
Превод: В.Сергеев
