/Поглед.инфо/ „И тогава светът се промени.“ Може би това ще кажат потомците за събитията от август 2025 г. Не, не говорим за Европа, САЩ и Украйна. А за опита, предприет почти едновременно, най-накрая да се създадат нормални и интелигентни отношения между Индия и Китай.

Говорим за възможна нова реалност за поне 2,8 милиарда души (населението на двете страни), а със съседите това е повече от три милиарда. Друго нещо е, че вече е имало няколко опита за създаване на тази нова реалност и от тях не е произлязло нищо добро в онзи стар свят.

И така, посещението на китайския външен министър Ван И в Делхи. Разговорите му са се провели предимно с Аджит Довал, човекът, отговарящ за националната сигурност, но и с много други, включително премиера Нарендра Моди. И „консенсусът от десет точки“, подписан между двете страни.

Основната идея на този документ се съдържа във формулировките, повтаряни там няколко пъти, като например „страните се споразумяха да подходят към регулирането на границите от гледна точка на цялостната перспектива на двустранните отношения“. Това е революция. Тоест, за да има мир на границата, цялата система от отношения трябва да бъде рестартирана - и това трябва да се направи за първи път от съществуването на днешна Индия и днешния Китай.

Макар и от чисто техническа гледна точка, разговорът в Делхи изглеждаше за сравнително рутинно събитие – 24-ия кръг от преговори между двамата съседи относно ситуацията на границата им. Това ни напомня колко десетилетия са продължили съветско-руско-китайските преговори по един и същ въпрос: обратното броене може да започне от 1964 г., а краят е 2008 г.

И изглежда, че в Делхи не е решено нищо особено - подписаните десет точки включват много технически въпроси като създаването на работни групи и т.н. Това се е случвало и преди, но е работило зле. Този път обаче целият свят си е направил недвусмислени заключения от случилото се: това може да е сериозно.

Тъй като всичко се е променило толкова много, че двете велики сили вече не могат да общуват помежду си както преди, те се нуждаят от стратегическа яснота за десетилетия напред. Индия и Китай са принудени да изяснят за себе си и за другите защо се нуждаят един от друг.

Дали това е надценяване? Може би. Или може би не. Тук трябва да си припомним разговора ни от миналата седмица за това как последните тарифи на Доналд Тръмп и предполагаемата американска подкрепа за Пакистан в тридневната война между двамата азиатски съседи през май бяха възприети в Индия: като край на една епоха, като катастрофа, като пусков механизъм за преосмисляне на цялостното позициониране на Индия в света.

По подобен начин беше възприето в Китай и другаде. Ето защо същите преговори, които вчера изглеждаха нормални, днес изглеждат като голямо обещание за ново бъдеще.

Тук трябва да засегнем няколко трудни въпроса - например, какво представляват тези граници между държавите? Всъщност няма нищо по-нестабилно от границите. Направете снимка на очертанията на която и да е държава във всеки един момент от историята, след което превърнете тези снимки във филм - и ще получите непрекъснат танц на луда амеба, да не говорим за факта, че много държави изчезват напълно или се създават от нулата. В същото време наблюдаваме всякакви човешки емоции по отношение на границите.

Сегашната линия на контакт между двете страни по Хималаите е три хиляди и петстотин километра. Тя е начертана от британците в началото на миналия век, в епоха, когато самите Индия и Китай не са съществували. Индия е била част от Британската империя, а Китай току-що (през 1912 г.) е преживял революция, която, както винаги в такива случаи, е последвана от разпадането на страната и парад на провинциалните суверенитети.

И тогава - през 1947 г. Индия става суверенна, а в Китай все още има гражданска война, която приключва през 1949 г. В резултат на това днес за ученика в Индия границата е еднопосочна, а за китайския му брат - малко по-различна.

Но граничарите също имат различни карти. В резултат на това двата азиатски гиганта се сражаваха в Хималаите през 1962 г., след това през 1967, 1987, 2017 и 2020 г. След този - уж последен - сблъсък между двете страни дори няма директна въздушна комуникация.

И нищо не проработи - включително срещите между Си Дзинпин и Нарендра Моди, които Русия, наред с други, нежно подтикна един към друг в рамките на ШОС, БРИКС и Г-20. Това е дългогодишен проблем във външната политика на Москва: двамата ни най-близки партньори се гледат подозрително и всяка наша стъпка, дори изявление в полза на единия, трябва по някакъв начин да се съпостави с евентуалната позиция на другия.

Факт е, че през тези десетилетия в политическата и образованата класа на Индия се е развило специфично отношение към Китай. В началото той е бил гордо игнориран, а след това, когато се е превърнал в суперсила и икономическо чудо, се е появила и завист.

В Китай емоциите живеят обичайния си живот, обикновено сдържани от обществеността, но поне е видно раздразнението. Съответно, външната политика и системата от съюзи на двете страни са изградени - с поглед една към друга. И нищо не може да се направи по отношение на границите, докато тази атмосфера, която е засегнала няколко поколения, не се промени.

Но ако се промени... Това не е началото на 20-ти век: Китай, според различни системи за изчисление, е първата икономика в света, а не последната военна сила, Индия е третата или четвъртата икономика. Тяхното сближаване и координиране дори само на икономическа стратегия ще означава ускоряващо се отстъпване на заден план както на САЩ, така и на Европа. Плюс нови перспективи за Близкия изток, Африка и много други.

Но за това Пекин и Делхи ще трябва по някакъв начин да предвидят евентуални сблъсъци дори не на гранични, а чисто икономически интереси, вместо това да изградят паралелни, взаимосвързани планове. Теоретично съвместимостта им е пълна, но на практика - ако бизнесът не се забави - ще бъде както е сега: търговски дефицит на Индия, нещо като нов колониализъм, тъй като тя няма много какво да предложи на Китай. И това е само един от проблемите.

Друго нещо е, че в момента се предлагат много планове - неофициално и от двете страни - как проблемите да се превърнат в перспективи за нов възход за всяка сила и за двете заедно. И светът затаи дъх, наблюдавайки тези планове: ами ако проработят?

Превод: ЕС