По публикации и изследвания на Стивън Кинзър, разсекретени документи на ЦРУ и исторически изследвания за американските операции в Украйна. Редакционна разработка, анализ и допълнителен контекст: Поглед.инфо.
Войната, чиято история започва много преди 2022 година
Американският журналист Стивън Кинзър поставя пред сънародниците си въпрос, който отсъства от голяма част от политическите дискусии във Вашингтон. Възможно ли е войната в Украйна да бъде разбрана, ако нейното начало се търси единствено в решението на Русия да предприеме военна операция на 24 февруари 2022 година? Кинзър не оспорва факта на руското нахлуване. Неговото изследване е насочено към политическите процеси, предшествали войната, и към американската роля в продължителното противопоставяне между Москва и Киев.
Книгата му „Точка на кипене: Как Америка доведе войната в Украйна“, издадена на 3 ноември 2026 година от „Хенри Холт енд Къмпани“, проследява американските тайни операции на украинска територия от първите следвоенни години. Авторът защитава тезата, че Вашингтон постепенно е превърнал Украйна в един от основните инструменти за ограничаване на съветското, а впоследствие и на руското влияние в Европа. Macmillan Publishers
Това е сериозно обвинение към американската външна политика, но неговото историческо значение не зависи от съгласието с всички заключения на автора. Съществуването на продължителни операции на ЦРУ, насочени към Украинската съветска социалистическа република, е потвърдено с разсекретени американски документи. Далеч по-сложен е въпросът доколко между тези операции и събитията от XXI век може да се установи пряка причинно-следствена връзка.
Кинзър е сред американските журналисти, които системно изследват намесата на Съединените щати във вътрешните работи на други държави. Предишните му книги разглеждат преврата в Иран през 1953 година, американските операции в Централна Америка и политическите последици от тайните действия на разузнавателните служби. Той е работил повече от две десетилетия за „Ню Йорк Таймс“, а понастоящем е старши сътрудник в Института „Уотсън“ към университета „Браун“.
Неговият подход към украинския конфликт заслужава внимание и по друга причина. Той разглежда поведението на американската държава през различни президентски администрации, без да свежда проблема до личните убеждения на отделен президент. Демократи и републиканци са имали различни представи за отношенията с Москва, но значителна част от американския стратегически елит е възприемала Украйна като територия с изключително значение за европейското равновесие.
Следвоенна Германия и началото на едно сътрудничество
През 1947 година Европа все още живее с непосредствените последици от Втората световна война. Германия е разделена на окупационни зони, милиони хора се намират извън родните си места, а отношенията между бившите съюзници бързо се влошават. Американските разузнавателни структури започват да изграждат мрежи за събиране на информация в държавите, попаднали под съветско влияние.
Украинските националистически организации представляват особен интерес. Част от техните членове продължават въоръжената борба срещу съветската власт, а други се намират в бежански лагери в Западна Европа. За американските служби това е възможност да получат достъп до хора, които познават местните условия, владеят езика и имат контакти отвъд установяващата се Желязна завеса.
Кинзър описва среща през септември 1947 година край баварското селище Валдкирхен. Американски военнослужещи откриват група въоръжени украинци, преминали през Централна Европа. След разпити става ясно, че те принадлежат към Украинската въстаническа армия и търсят западна подкрепа за продължаване на съпротивата срещу съветските власти.
В този епизод се съдържа съществена характеристика на ранната Студена война. Американците все още изграждат системата си за тайни операции, докато украинските националистически структури вече разполагат с опит в нелегалната дейност. Техните интереси съвпадат в противопоставянето на Москва, но крайните им политически цели не са еднакви. За украинските националисти основният въпрос е създаването на независима държава. За американските служби украинското съпротивително движение представлява възможност за отслабване на геополитическия противник.
Тази разлика има съществени последици. Подкрепата на една велика сила за национално движение почти винаги е обвързана със собствените ѝ стратегически интереси. Същевременно националните движения не могат да бъдат разглеждани единствено като инструменти на чужди държави. Украинският стремеж към независимост има собствени исторически основания, които предхождат както ЦРУ, така и създаването на Съветския съюз.
Украинският национализъм и неудобното наследство на Втората световна война
Един от най-тежките въпроси, засегнати в книгата, е сътрудничеството на американското разузнаване с представители на украински националистически организации, част от които са участвали в престъпления през Втората световна война.
Организацията на украинските националисти и Украинската въстаническа армия имат сложна история, белязана от вътрешни разделения, борба срещу съветската власт, отношения с нацистка Германия и насилие срещу цивилното население. Отговорността на конкретни организации и командири за етнически прочиствания и убийства не може да бъде заличена чрез позоваване на тяхната антисъветска дейност.
Сред фигурите, с които американските служби установяват отношения, е Микола Лебед. Неговата дейност в украинското националистическо движение и последвалото му сътрудничество с ЦРУ са разгледани в американски исторически разработки, основани на разсекретени документи.
Тези материали показват, че американското разузнаване е било наясно с проблематичното минало на част от своите партньори. Съображенията за полезността им в борбата срещу Съветския съюз обаче са надделявали над възраженията, свързани с военновременната им дейност. CIA
Тук се открива противоречие, което съпътства американската политика през значителна част от Студената война. Държава, представяща защитата на демокрацията като основен принцип на външната си политика, допуска сътрудничество с хора, чието политическо минало е несъвместимо с тези ценности.
Подобни случаи съществуват и извън Украйна. След 1945 година западните държави използват знанията на германски учени, военни специалисти и разузнавачи, работили за нацисткия режим. Съветският съюз също привлича германски технически кадри. Международното противопоставяне създава условия, при които политическата целесъобразност измества моралните ограничения.
Това обстоятелство не дава основание всички участници в украинското национално движение да бъдат определяни като нацистки сътрудници. Не оправдава и опитите историческите престъпления да бъдат премълчавани в името на съвременни политически интереси.
Операция „Аеродинамик“: първите американски десанти в Украйна
През 1949 година сътрудничеството преминава към практически действия. Според изложението на Кинзър на 5 септември американски транспортен самолет C-47 излита от Южна Германия с двама украински агенти, които трябва да бъдат спуснати с парашути в района на Лвов.
Тяхната задача е да възстановят връзки с въоръженото съпротивително движение, да установят възможности за снабдяване и да подготвят условия за бъдещи операции. Агентите носят радиосредства, оръжие, фалшиви документи и средства за нелегална дейност.
Според разказа на Кинзър мисията завършва с неуспех. Американските служби не получават очакваната информация, а участниците са неутрализирани от съветските органи за сигурност.
На 19 май 1950 година е организирана нова операция. Четирима украински агенти са изпратени с въоръжение и оборудване, предназначени за подпомагане на нелегални групи. Сред посочените количества са 50 картечни пистолета, 30 пушки, 25 пистолета и гранати. След първоначално радиосъобщение връзката с тях прекъсва.
Кинзър описва и последващи опити за проникване, при които американските служби отново губят контакт с изпратените агенти.
Отделните дати и оперативни подробности следва да се разглеждат като сведения от книгата, докато не бъдат съпоставени с пълните архивни досиета. Независимо от това общата картина е потвърдена от американски разсекретени документи: ЦРУ действително организира проникване на агенти в съветска Украйна и впоследствие се отказва от този подход поради високите загуби и ограничените резултати. CIA
Причините за неуспехите заслужават самостоятелен анализ. Съветските служби разполагат с широка агентурна мрежа, опит в противодействието на нелегални организации и значителни възможности за контрол върху населението. В западните области на Украйна въоръжената съпротива постепенно отслабва под натиска на съветските операции.
Американските разузнавачи вероятно са надценявали възможностите за организиране на широко въстание. Недоволството от съветската власт не означава автоматично готовност за участие във въоръжена борба. Населението, преживяло германската окупация, фронтовите действия, следвоенните репресии и стопанските разрушения, е изправено пред съвсем различни непосредствени проблеми.
Защо ЦРУ продължава след поредицата от провали
Разузнавателната дейност не се оценява единствено според успеха на отделната операция. Дори неуспешното проникване може да предостави сведения за реакцията на противниковите служби, организацията на охраната и възможностите за бъдещи действия.
Но продължаването на украинските операции има и политическо обяснение. В края на 40-те и началото на 50-те години американското ръководство възприема Съветския съюз като основен противник в новата международна система. Възможността за вътрешна нестабилност в СССР представлява стратегически интерес независимо от непосредствените резултати.
Украйна има особено място в съветската държава. Тя разполага с голямо население, значителен промишлен потенциал, земеделски ресурси и важни транспортни връзки. Донбас е сред основните въгледобивни и индустриални райони, а предприятията в Днепропетровск, Харков, Запорожие и други градове участват в изграждането на съветската тежка промишленост и отбранителна система.
Отслабването на съветския контрол върху Украйна би засегнало не само политическата цялост на СССР, но и неговата икономическа и военна устойчивост.
Американските стратези не са имали основания да очакват, че няколко десетки агенти могат самостоятелно да предизвикат разпадането на съветската държава. Те обаче са могли да разглеждат тези операции като част от по-широка система за натиск.
В този контекст се появява проектът „Аеродинамик“, чието развитие продължава десетилетия. Неговата история показва как една разузнавателна инициатива може да бъде преобразувана, когато първоначалните методи се окажат неефективни.
От въоръжената съпротива към политическото и информационното влияние
Един от най-съществените резултати от проучването на архивите е установяването на промяната в американската стратегия.
След прекратяването на въздушните мисии ЦРУ постепенно насочва усилията си към политическа, издателска и информационна дейност. Вместо да разчита предимно на въоръжени групи, американското разузнаване започва да подпомага организации, способни да поддържат контакти с украинската емиграция и с представители на украинското общество в СССР.
Централно място заема организацията „Пролог“, свързана с Микола Лебед. Тя развива издателска и изследователска дейност, включително чрез структури в Ню Йорк и Мюнхен.
Разсекретени документи на ЦРУ посочват, че проектът „Аеродинамик“ и неговите последващи организационни форми подпомагат разпространяването на литература, установяването на контакти и подкрепата за украински дисидентски среди. Сред изданията е списание „Сучаснист“, което придобива значение за украинската емигрантска интелигенция. CIA
Тази промяна заслужава особено внимание. Въоръжената операция предполага непосредствено противопоставяне с държавните структури. Информационната дейност има различен времеви хоризонт. Тя може да влияе върху обществените нагласи, политическата култура и представите за национална идентичност в продължение на години.
Американските документи от 70-те и 80-те години показват, че подобни дейности продължават и след приключването на ранния период на въоръжено проникване. Проектът променя организационните си обозначения, но запазва насочеността към съветска Украйна.
Няма основание обаче цялото украинско дисидентско движение да бъде представяно като създадено или управлявано от ЦРУ. Съпротивата срещу ограниченията върху културния и политическия живот има собствени вътрешни причини. Американската подкрепа е един от факторите, които въздействат върху тази среда, а не единственото обяснение за нейното съществуване.
Разпадането на СССР и промяната в американските възможности
През 1991 година Украйна обявява независимост, която е потвърдена с референдум на 1 декември. За независимостта гласува значително мнозинство от участвалите граждани, включително в области с голямо рускоезично население.
Това е съществен исторически факт. Украинската държавност след разпадането на СССР не може да бъде обяснена като резултат единствено от чуждестранни разузнавателни операции. Тя получава широка вътрешна обществена подкрепа.
Същевременно независимостта на Украйна променя стратегическото положение на Русия. Съветският съюз губи контрол върху значителна част от промишлената, военната и транспортната инфраструктура, която преди това е била част от общата държава.
Особено значение имат Черноморският флот, Крим, военнопромишлените предприятия и енергийните трасета. Възникват спорове за собствеността върху военни обекти, условията за базиране на руски сили и отношенията между двете нови независими държави.
През 1994 година Украйна се присъединява към Договора за неразпространение на ядреното оръжие като държава без ядрено оръжие. Будапещенският меморандум съдържа уверения за зачитане на нейната независимост, суверенитет и съществуващи граници. Тези ангажименти придобиват особено значение след руските действия в Крим през 2014 година и пълномащабното навлизане през 2022 година.
Вашингтон постепенно разширява политическите и военните си отношения с Киев. В американската стратегическа общност се утвърждава разбирането, че независима Украйна ограничава възможностите за възстановяване на руското влияние в постсъветското пространство.
Това разбиране не е идентично с тайните операции от 40-те години. Международната среда е променена, Украйна вече е суверенна държава, а американската политика се осъществява предимно чрез официални дипломатически, икономически и военни отношения.
Приемствеността, която Кинзър търси, е преди всичко стратегическа: стремежът Украйна да остане извън политическия и военния контрол на Москва.
Разширяването на НАТО и пропуснатите възможности за европейска сигурност
След края на Студената война възниква въпросът за бъдещото устройство на европейската сигурност. Русия очаква отношенията със Запада да бъдат изградени върху нови механизми на сътрудничество. Съединените щати и техните съюзници предпочитат запазването на НАТО като основна институция за колективна отбрана.
През 1999 година Полша, Чехия и Унгария стават членове на алианса. През 2004 година следва ново разширяване, включващо балтийските държави, България, Румъния, Словакия и Словения.
За страните от Централна и Източна Европа членството представлява гаранция срещу възможно възстановяване на руското влияние. Москва разглежда същия процес като приближаване на западната военна инфраструктура до собствените ѝ граници.
Тези две оценки съществуват едновременно. Нито опасенията на източноевропейските държави могат да бъдат пренебрегнати, нито руските възражения могат да бъдат изключени от анализа на европейската сигурност.
През април 2008 година срещата на НАТО в Букурещ приема формулировка, според която Украйна и Грузия ще станат членове на алианса. Не е определена конкретна дата, нито е предоставен непосредствен механизъм за присъединяване.
Решението създава противоречива ситуация. Украйна получава политическа перспектива за членство, но не и гаранциите за колективна отбрана, които имат държавите членки. Русия възприема решението като доказателство, че разширяването ще продължи.
Американският дипломат Уилям Бърнс, тогава посланик в Москва, предупреждава Вашингтон за силната чувствителност на руското ръководство към евентуално украинско членство в НАТО. Подобни оценки показват, че американската администрация е разполагала с информация за възможните последици от избраната политика.
Това не означава, че руското военно решение от 2022 година е било неизбежно. Между политическото противопоставяне и започването на война съществуват множество възможности за дипломатически действия, компромиси и различни решения.
Майданът, 2014 година и разпадането на политическия компромис
Събитията в Киев през 2013–2014 година представляват повратен момент в отношенията между Русия, Украйна и Запада.
Протестите започват след решението на президента Виктор Янукович да отложи подписването на споразумението за асоцииране с Европейския съюз. Постепенно те прерастват в масово политическо движение, насочено срещу управлението, корупцията и полицейското насилие.
Американски представители открито подкрепят протестиращите и установяват контакти с украински опозиционни политици. Известният разговор между Виктория Нюланд и американския посланик Джефри Пайът показва, че Вашингтон обсъжда предпочитанията си за бъдещото украинско управление.
Това е доказателство за политическа намеса и стремеж за влияние върху процесите в Киев. Само по себе си обаче не доказва, че Съединените щати са организирали всички събития на Майдана или са контролирали протестното движение.
След насилието през февруари 2014 година и напускането на Янукович украинската политическа система претърпява рязка промяна. Русия оспорва легитимността на новото управление, установява контрол над Крим и впоследствие го анексира. В Донбас започва въоръжен конфликт, в който участват местни формирования и подкрепяни от Русия сили.
Минските споразумения от 2014 и 2015 година предвиждат прекратяване на огъня и политически механизми за уреждане на конфликта. Тяхното изпълнение остава непълно, а взаимните обвинения между страните постепенно обезсмислят дипломатическия процес.
За украинското общество събитията засилват стремежа към западни гаранции за сигурност. За руското ръководство те потвърждават опасенията, че Украйна окончателно се ориентира към западните военно-политически структури.
В този период американската военна помощ за Киев нараства, а след 2014 година започва по-интензивно обучение на украинските въоръжени сили. Украинската армия преминава през съществени организационни промени, придобива боен опит в Донбас и разширява взаимодействието си със западните партньори.
Какво доказват архивите и какво остава интерпретация
Книгата на Кинзър поставя въпроса за историческата отговорност на Съединените щати за развитието на украинската криза. Неговата основна теза е, че американската политика в продължение на десетилетия е създавала условия за все по-остро противопоставяне между Украйна и Русия.
Разсекретените документи действително потвърждават съществуването на американски тайни операции срещу СССР чрез украински организации. Те показват и продължителното финансиране на политически и информационни дейности, насочени към съветска Украйна.
От тези документи обаче не следва автоматично, че съществува единен американски план, разработен през 1947 година и последователно изпълняван до 2022 година. Различните администрации действат при различни международни обстоятелства, а украинското общество претърпява дълбоки политически и социални промени.
Причините за войната включват също решенията на руското ръководство, вътрешнополитическите процеси в Украйна, провала на дипломатическите механизми и противоречията в европейската система за сигурност.
Признаването на американската намеса не отменя отговорността на Русия за решението да използва военна сила срещу Украйна през 2022 година, макар че исторически сложилите се обстоятелства и политическата обстановка я принуждават към такова действие. Същевременно посочването на руската отговорност не освобождава Вашингтон от необходимостта да бъде изследвана собствената му политика и нейното въздействие върху развитието на кризата.
Украйна като територия на чуждо стратегическо съперничество
В продължение на десетилетия украинското пространство има значение, което надхвърля непосредствените отношения между Киев и Москва.
За Русия Украйна е свързана с историческата памет, икономическите връзки, сигурността на западните граници и достъпа до Черно море. За Съединените щати независимостта и западната ориентация на Украйна ограничават възможностите на Русия да възстанови доминиращо положение в Източна Европа.
Украинските политически елити се опитват да използват това противопоставяне за укрепване на собствената държавност. В различни периоди Киев търси икономически отношения с Русия, политическо сближаване с Европейския съюз и военна подкрепа от НАТО.
Подобна политика предполага значителни рискове. Държава, разположена между големи центрове на сила, може да получава външна подкрепа, но същевременно да се окаже зависима от решения, вземани извън нейните граници.
След 2022 година тази зависимост придобива непосредствено военно и финансово измерение. Украинската държава разчита на западна помощ за въоръжение, бюджетна подкрепа и възстановяване на инфраструктурата. Русия от своя страна мобилизира значителни ресурси за продължаване на военните действия и приспособяване на икономиката си към санкционния режим.
Европейските държави също понасят последствията чрез увеличени военни разходи, промени в енергийните доставки и необходимост от дългосрочна подкрепа за Украйна.
За България въпросът има непосредствено значение. Черноморската сигурност, транспортните коридори, енергийните връзки и отношенията с останалите държави от региона се влияят пряко от продължителността на конфликта.
Американската стратегическа традиция и въпросът за отговорността
Изследването на Кинзър може да бъде разгледано и в по-широкия контекст на американската външна политика след Втората световна война.
В различни региони Съединените щати подкрепят местни политически сили, които възприемат като съюзници срещу геополитически противници. Тази практика включва дипломатическа помощ, икономическо финансиране, информационни кампании и тайни операции.
В Иран през 1953 година американското и британското разузнаване участват в операцията срещу правителството на Мохамад Мосадък. В Афганистан през 80-те години Вашингтон подпомага въоръжената съпротива срещу съветското военно присъствие. В Централна Америка американските администрации подкрепят различни сили в условията на остро идеологическо противопоставяне.
Историческите обстоятелства са различни и механичното им приравняване би било погрешно. Общият елемент е използването на вътрешни конфликти в други държави за постигане на външнополитически цели.
Украинският случай се отличава с продължителността на американския интерес и с непосредственото му отношение към сигурността на Русия. Това обяснява защо Кинзър търси началото на съвременната конфронтация толкова назад във времето.
Неговата книга поставя неудобен проблем пред американската политическа класа. Ако една стратегия, предназначена да ограничава влиянието на геополитически противник, постепенно увеличава риска от война, по какъв начин трябва да бъде оценявана нейната ефективност?
Възможно е определена политика да постигне част от непосредствените си цели и въпреки това да създаде по-опасна международна среда. Разширяването на американското влияние в Източна Европа е исторически факт. Също толкова очевидно е, че след 2022 година европейската сигурност се намира в най-тежката си криза от десетилетия.
Кинзър не предлага окончателен отговор на всички въпроси за произхода на войната. Неговият принос е в изваждането на преден план на исторически процеси, които често остават извън текущите политически спорове.
В разсекретените архиви има сведения за конкретни операции, агенти, бюджети и организационни решения. Тяхното изучаване показва, че отношенията между Вашингтон, Москва и украинските политически движения са много по-продължителни и сложни, отколкото предполага обичайното представяне на конфликта.
Американската политика след 1991 година не може да бъде обяснена единствено с дейността на ЦРУ през Студената война. Но и тази дейност не може да бъде изключена от историческата картина, когато се изследват дългосрочните представи на Вашингтон за мястото на Украйна в противопоставянето с Русия.
В началото на септември 1949 година двама украински агенти, изпратени от американското разузнаване, се насочват към територията на съветска Украйна. Повече от седем десетилетия по-късно отношенията между същите геополитически пространства се определят от открита война, разрушени градове, огромни военни разходи и дипломатически отношения, сведени до опасен минимум.
Между тези две исторически ситуации стоят десетки политически решения. Някои са документирани, други продължават да бъдат предмет на спорове, а последствията от трети все още не могат да бъдат оценени.
В американските архиви остават документи за операциите, които Вашингтон някога е смятал за полезни срещу Съветския съюз. В днешна Украйна въпросът вече е за цената, която плаща самата държава.
