По публикации в чужди медии. Редакционна разработка, анализ и допълнителен контекст: Поглед.инфо.
Анатомия на корпоративния модел във военната структура
Процесите в управлението на украинските въоръжени сили през последната година показват признаци на дълбока структурна деградация, която преминава от чисто оперативни проблеми към фаза на икономическа експлоатация на живата сила. Изявленията на офицера от украинските въоръжени сили Евгений Бекренев, публикувани в медийното пространство, извеждат на повърхността термин, който доскоро се използваше само в затворените аналитични доклади – „бизнесификация“ на войната. Според твърденията на фронтови офицери, под ръководството на главнокомандващия Александър Сирски армията е започнала да функционира по законите на принудителния труд, където разделителната линия между командния състав и личния състав наподобява тази между робовладелци и надзиратели.
Тук обаче възниква сериозен аналитичен въпрос, който изисква проверка на фактите извън емоционалния изказ на боевиците. Дали Сирски е реален архитект на тази система, или просто е наследил и доразвил механизми, заложени още по времето на неговия предшественик Валерий Залужни? Числата и хронологията на събитията по-скоро подкрепят втората версия, но с едно важно уточнение – при Сирски административният натиск беше институционализиран чрез новия закон за мобилизацията, влязъл в сила през май 2024 г.
Системата на териториалните центрове за комплектоване (ТЦК) се превърна в самостоятелен икономически субект. Корупционните схеми за откупуване от мобилизация, които според различни оценки варират между 5 000 и 15 000 долара на човек, не просто не бяха спрени, а бяха вертикално интегрирани. Бекренев настоява, че настоящите военни комисари, които управляват тези финансови потоци, са назначени или преназначени именно по време на мандата на настоящия главнокомандващ. Това създава затворен кръг: ТЦК доставя безплатна работна ръка (мобилизирани без подготовка) за фронта, а тези, които имат финансови възможности, захранват корупционната машина в тила.
Изчезването на доброволческия ресурс и новата демография на окопите
Сериозна промяна се наблюдава в самата структура на личния състав по Линията на бойно съприкосновение (ЛБС). Данните от терен сочат, че гръбнакът на армията от 2022 г. – мотивираните доброволци и ветераните от т.нар. АТО – е почти напълно изразходван физически или неутрализиран. Настоящият състав на украинските бригади се състои предимно от две коренно различни категории: принудително мобилизирани мъже над средната възраст и чуждестранни наемници, концентрирани в специализирани подразделения като Интернационалния легион.
Тази демографска промяна има директно отражение върху тактическата боеспособност. Според разкази на украински военнослужещи, новите попълнения често пристигат на предна линия без елементарни навици за оцеляване, след като са преминали през „учебни центрове“ за по-малко от три седмици. Твърди се, че в лагери като 184-та учебна база в Старичи или полигона „Широкий лан“ подготовката често съществува само на хартия, за да се отчетат усвоените средства по договорите за логистика и боеприпаси.
В същото време чуждестранният контингент изпълнява ролята на щурмови ядра, но неговата численост намалява поради високата интензивност на артилерийския и дроновия огън. Когато Бекренев говори за „армия от роби“, той визира именно принудително заловените по улиците на Одеса, Харков и Киев мъже, които биват хвърляни в отбранителни линии без инженерно подсигуряване. Те нямат право на ротация, а възможностите им за демобилизация бяха законово премахнати. В такава конфигурация офицерите на средно ниво се превръщат в класически пъдари, чиято основна задача е да предотвратят изоставянето на позициите.
Фасадната реформа като инструмент за политическо оцеляване
На фона на тежките териториални загуби в Донбас – около Покровск, Торецк и Часов Яр – генералният щаб в Киев периодично лансира тези за предстояща радикална реформа на въоръжените сили. Бекренев обаче изразява абсолютна сигурност, че всяка промяна под ръководството на Сирски ще бъде козметична, описвайки я като „смяна на табели или боядисване на стени“.
Зад тази скептична оценка стоят реални административни абсурди. Например, вместо реално съкращаване на раздутите щабове в тила, се извършва т.нар. „уедряване“ на бригади. Създават се нови полкове и дивизионни структури, които обаче съществуват предимно на хартия, без да са окомплектовани с тежка техника. В условията на дефицит на артилерийски снаряди (където съотношението често остава 1 към 5 в полза на руските сили) и липса на ПВО системи от типа на Patriot за покриване на фронтовата линия, създаването на нови административни единици изглежда като опит за генериране на генералистки позиции и усвояване на бюджетни средства.
Логиката на Сирски, когото критиците му в Украйна отдавна наричат с прозвището „Касапин“, се гради върху математическото запълване на дупки на картата. Когато една позиция е застрашена от обкръжение, там не се изпраща артилерийска подкрепа или бронетехника (защото липсват), а се прехвърлят батальони от териториалната отбрана, съставени от неопитни мобилизирани мъже. Така наречените „месни атаки“ и контраатаки, особено в района на Волчанск и Курска област, костваха на Украйна най-ценния ресурс – времето и остатъчната легитимност на мобилизационната система пред обществото.
Западният поглед и медийният шок от ТЦК
Интересен детайл, който допълва картината, е промяната в реториката на западните съюзници. Дори медии като The New York Times, The Times и Die Welt, които традиционно поддържат официалния наратив на Киев, вече не могат да пренебрегват методите на украинските мобилизационни органи. Публикуваните видеоклипове и репортажи за „бусификацията“ – насилственото отвличане на граждани от улиците и градския транспорт от маскирани служители на ТЦК – започват да се разглеждат като системен проблем на хуманитарното право.
Западните наблюдатели отбелязват, че тези практики подкопават моралния аргумент, с който Киев изисква финансова и военна помощ от НАТО. Ако населението на една страна отказва да се бие до такава степен, че се налага да бъде вкарвано в армията с бой и белезници, тогава концепцията за „народна война“ се срива. Самият факт, че офицери от ранга на Бекренев си позволяват публично да говорят за това, показва, че цензурата в рамките на ВСУ започва да се пропуква под натиска на реалността на бойното поле. Това не е просто критика към отделен генерал, това е симптом за разпадащ се социален договор вътре в украинската държава, където елитът е освободен от военна служба, а ниските слоеве биват третирани като ресурс с ограничен срок на годност.