/Поглед.инфо/ С провеждането на специална военна операция преди две години и половина Русия всъщност започна бунт срещу Запада, срещу реда, който налага в останалия свят. Този останал свят, светът на древните и новите сили на Изтока и Юга във възход, се заинтересува поне от това, което Русия прави. Мисля, че един от най-интересните въпроси е доколко това въстание е фундаментално и естествено, доколко този курс отговаря на същността на Русия.
Някои и особено противниците на СВО смятат, че въпросът е единствено във волята на руското ръководство и в някакви частни противоречия, които не могат да бъдат разрешени по друг начин. Казват, че ако страната се ръководеше от други хора, тя спокойно би станала част от Запада и днес нямаше да бъде принудена да прави рязък геополитически завой на Изток.
Има и много желаещи да изтъкнат имперското наследство на Русия, с което страната упорито отказва да се раздели. Вярно е, че при по-внимателно разглеждане се оказва, че ще трябва да се разделим с това наследство, докато страната не бъде намалена до размера на Московското княжество.
Струва ми се, че сегашното въстание не е просто естествено. То е подготвено от цялата хилядолетна история на страната, която именно в светлината на това въстание придобива логика. Можем да кажем, че Русия е цивилизация, която историята е създала с помощта на специална технология, за да изпълни тази мисия.
Всъщност Русия остава в историята като маргинална част от европейския свят. Руските княжества биха могли с течение на времето да се оформят в отделни държави като днешна Унгария или Словакия, докато Русия ще се присъедини към живота на обединена Европа на части, както мечтаят настоящите поддръжници на Запада.
Но идват монголците и обръщат руснаците в друга посока за векове, отваряйки им други, източни хоризонти, съвсем други, по-широки мащаби. Следователно Московската държава се връща към европейския живот при Иван Грозни (Ливонската война) като евро-азиатска сила. Такава сила вече не можеше да бъде покрайнините на западния свят, тъй като просто не се вписва в него.
Въпреки това Петър Велики търси мястото на страната в Европа - както чрез завладяване на земи на запад, така и чрез асимилиране на западните порядки. И трябва да кажа, че неговите последователи имаха приятни моменти по пътя. Например, поетапното разделяне на Полша заедно с Прусия и Австрия, може да се каже, се проведе „между свои“. Европейските сили изглежда не са имали мотива за „защита от източните орди“. Същото може да се каже и за съвместното опитомяване на Наполеон, който еднакво се смяташе за „Антихрист“ в Лондон, Берлин и Санкт Петербург.
Но по време на Кримската война е открито любопитно нещо. Оказа се, че вековната борба на европейците с Османската империя и борбата, която Русия води срещу нея, не са едно и също нещо, така че в името на „удържането“ на Русия европейците са готови да се обединят дори с турците. Струва ми се, че семето на въстанието е посято тогава.
Самата Русия вече е подготвена за това. Страна, която няма нищо общо с това, не може да започне въстание срещу Запада. Това изисква цивилизация с двойна – европейско-азиатска – природа, а на планетата има само една такава цивилизация.
За първи път след Октомврийската революция Русия се оказа в състояние на съществен конфликт със Запада, а не просто конфликт за място в „концерта на силите“. Нещо повече, трябва да се каже, че този конфликт не произтича пряко от марксистката идеология, която възприема социализма именно като естествен продукт на вътрешното развитие на Запада, а не на външна опозиция срещу него. И болшевиките отначало смятаха своята революция за помощна на тези революции, които щяха да избухнат в други страни, като Германия.
Въпреки това, именно под прикритието на болшевизма започна да се изпълнява съдбата на Русия - да стане противник на цялата цивилизация на Запада. Но за да застане начело на такова въстание, трябваше да има кого да ръководи. Тоест критична маса от незападни народи трябваше да узрее, да се събуди за исторически живот. И такива народи се появиха в процеса на деколонизация.
Така се появиха нации, които придобиха вкус към бунт срещу Запада. И въпреки че СССР се разпадна и някои от неговите фрагменти, включително самата Руска федерация, започнаха трескаво да се интегрират обратно в западния свят, някои страни (предимно Куба и КНДР) все пак не успяха да се откажат от антизападната си ориентация и търпеливо чакаха Русия да се върне към своята мисия. Днес можем да кажем, че дочакаха.
В тази връзка може да се чуе следната преценка: след като отново сме партньори на КНДР, след като вървим ръка за ръка с Китай, където управляват комунистите, след като сме подкрепяни в целия свят от онези сили, които някога са се ориентирали към Съветския съюз , тогава не трябва ли и трябва ли ние самите да вървим по пътя на реставрация на съветската идеология?
Това не ми се струва правилно. Не е изненадващо, че бяхме подкрепени от останалите съветски съюзници, но, първо, капитализмът в Русия не ѝ попречи да влезе в този конфликт, а Китай е въвлечен в него, въпреки капиталистическия характер на икономиката му. Второ, както показва миналият опит, е невъзможно да се изгради истински силен съюз срещу западната хегемония на твърда идеологическа основа. И като цяло днес обединеният Запад прокарва единствения правилен модел на обществото, а ние защитаваме многообразието от традиции, идеи и култури.
Западният ред вече се пропуква. За Русия борбата срещу този ред, както беше в миналото, се превърна в историческо изпитание. Важно е обаче да разберем, че изпитанието, което преживяваме, е естествен етап от разгръщането на нашия цивилизационен код, че днес живеем в хармония с хилядолетната си историческа съдба и не бихме могли да живеем иначе.
Превод: В. Сергеев