/Поглед.инфо/ Нагорно-Карабахското мирно споразумение е равно на триумф за руската дипломация, чудодейно превръщайки бъркотията от тип "загуба - загуба" в "победа - победа".

Ключът сега ще бъде да се задържи това мирно споразумение, докато Армения ближе раните си, а триумфиращ Азербайджан злорадства и се радва.

В понеделник сутринта, нещата не изглеждаха особено добре за руската позиция в южен Кавказ.

В продължение на няколко седмици войната бушуваше между Армения и Азербайджан заради отцепилата се провинция Нагорно-Карабах.

Армения, като Русия, е член на Организацията на договора за колективна сигурност. Това фактически я прави съюзник на Руската федерация.

Но Армения губеше войната, при това я губеше лошо.

Нанасяйки съкрушителен удар по силите на Ереван, в неделя Азербайджан превзе ключовия град Шуша, който се намира в южен Нагорно-Карабах.

Азербайджанската армия, казваше се, наближава до столицата на провинцията, Степанакерт.

Моралът на арменските войници се разпадаше. Една пълна азербайджанска победа не изглеждаше далеч.

Макар и със сигурност не катастрофални, последствията от тази победа трудно биха могли да бъдат наречени позитивни за руската външна политика.

На първо място, такава победа подкопава надежността и репутацията на Русия като съюзник.

Второ, тя заплашва да създаде опасен пример за други страни в близката чужбина на Русия, които също имат отцепили се региони, като например Грузия и Украйна.

Подобен азербайджански прецедент можеше например, да насърчи другите да вярват, че техните собствени проблеми ще бъдат решени по подобен начин, чрез военни средства.

Да се позволи Армения да бъде напълно победена, не беше в интересите на Русия.

Но Русия също така нямаше интерес и в това да има лоши отношения с Азербайджан, какво остава да води война с него.

Идвайки директно в подкрепа на Армения, съответно, не беше опция за Русия. Дори действайки като посредник изглеждаше малко вероятно, че тя ще успее, предвид това, че Азербайджан няма очевидна нужда от посредничество.

Изглеждаше, че Русия е в задънената улица на една губеща ситуация.

И тогава, от нищото, в понеделник привечер всичко се промени.

Руският президент Владимир Путин обяви, че е постигнал споразумение с азербайджанския си колега Илхам Алиев, както и с арменския министър-председател Никол Пашинян, да сложат край на войната в региона.

Защо арменците се съгласиха е ясно. Тяхната военна ситуация не им оставяше много голям избор.

Но защо азербайджанците се съгласиха е по-малко очевидно, предвид това, че най-вероятно можеха да спечелят още, ако продължат да се сражават.

Но условията така или иначе, са достатъчно изгодни, за да изглежда вероятно те да са ги сметнали за твърде добри за да ги пропуснат просто така.

Преди последната война, почти цялата територия на Нагорно-Карабах беше извън контрола на Азербайджан, докато Армения също така окупираше седем близки азерски провинции.

По време на боевете, азербайджанците превзеха южната част на Нагорно-Карабах и по-голямата част от четири от гореспоменатите региони.

По условията на споразумението, което се постигна в понеделник, въоръжените сили на всяка страна ще задържат настоящите позиции, които имат.

Но до 1 декември, Армения трябва да върне на Азербайджан останалите три региона, които окупира все още - Лачин, Калбаджар и Агдам.

В действителност, споразумението гарантира, че Азербайджан си връща всичката територия, с изключение на северната част на непризнатия Нагорно-Карабах.

По този начин това изглежда като решителна азербайджанска победа.

Споразумението обаче, не решава какво ще се случи със северната част на Нагорно-Карабах, която си остава под контрола на местните етнически арменци.

Намалена до малка част от предишната си цялост и отрязана от външния свят, каквото ще остане от независимата област Нагорно-Карабах, едва ли ще бъде ефективна единица.

Единствената им връзка с Армения ще бъде през един път, през това, което се нарича "Лачински коридор". Този коридор ще се контролира от руски миротворци, които също така ще наблюдават фронтовите линии в региона.

Постигайки това мирно споразумение, Русия спаси Нагорно-Карабах от тотално превземане от Азербайджан, поне засега.

По своя си начин, тя може да твърди, че е направила всичко, което е могла за да защити арменското население.

Убеждавайки азербайджанците да допуснат руските миротворци в зоната, тя също така си гарантира една централна роля в окончателното решаване на въпроса.

В същото време обаче, Русия успява да задържи добрите си отношения с Азербайджан, уреждайки едно споразумение, което възстановява по-голямата част от загубените територии на Баку.

На Запад, руските миротворци са придобили репутацията на нарушители, които помагат да се замразяват конфликтите, вместо да ги разрешават.

Е, в този случай те играха позитивна роля, правейки възможно за Армения да подпише мирното споразумение, като й предоставят известна степен на сигурност.

Остава опасността обаче, че арменците могат да се възползват от присъствието на руснаците за да отхвърлят споразумението. Те могат да използват предимството от това споразумение за да възстановят енергията и силата си, надявайки се, че руските миротворци ще спрат азербайджанците от подновяване на войната.

Алтернативно, общественото недоволство в Армения може да доведе до свалянето на министър-председателя на страната, Никол Пашинян или пък да убеди арменския парламент да откаже да ратифицира мирното споразумение.

Ако е нужно, Русия ще се замеси в сериозно извиване на ръцете зад завесата, за да не позволи това да се случи.

Логичната следваща стъпка ще бъде за Русия да притисне Армения да договори автономията на Нагорно-Карабах вътре в самия Азербайджан.

Макар това и да задължи Армения да изостави подкрепата си за независимостта на Нагорно-Карабах, то ще позволи на провинцията да възстанови единството си, както и ще даде шанс на тези, които избягаха при войната, да се завърнат вкъщи.

Арменците могат да изберат и друг път.

Мирното споразумение не споменава бъдещето на статута на Нагорно-Карабах. Следователно, това създава възможността анклавът, който остава извън азербайджански контрол, да се опита да продължи независимосто си съществуване.

При този вариант, разчитайки на руските миротворци за защита.

Междувременно, азербайджанският президент Илхам Алиев излезе с една категорична бележка:

"Най-вероятно сте забелязали, че изявлението не съдържа нито думичка за статута на Нагорно-Карабах?"

"Когато им предложих автономия, те не се съгласиха. Казаха не, това е независима държава", разказа Алиев.

"Къде е статутът? Статутът отиде по дяволите, провали се, беше разпръснат във вятъра. Не е там и няма да бъде там. Докато съм президент, няма да има статут", категоричен бе той.

Руската миротворческа мисия първоначално ще продължи пет години. При тази точка, или Армения или Азербайджан могат да поискат прекратяването й.

Ако финалният статут на Нагорно-Карабах не се реши дотогава, човек може да си представи, че Азербайджан ще поиска руснаците да напуснат.

След това Баку ще пожелае бързо да довърши работата си отново чрез военни средства.

Докато изявлението на Илхам Алиев не предвещава нищо добро за преговорите, Русия има силна мотивация да не допусне това. Тя трябва да прикотка и Азербайджан, и Армения да седнат на масата за преговори и да обсъдят бъдещето на Карабах.

Накратко, Москва има добра причина да бъде щастлива със споразумението от понеделник.

Но човек не трябва да си представя, че всички ще седнат сега и ще релаксират. Предполагайки, че споразумението се задържи засега, Армения има пет години за да договори разрешаване на проблема с Азербайджан.

Русия има пред себе си тежка дипломация, за да се опита да разреши проблема.

Превод: СМ

* Пол Робинсън е професор в университета в Отава. Пише за руска и съветска история, военна история и военна етика.