По лекция на Яков Кедми в канала на д-р Зеев Ицхар. Редакционна разработка, анализ и допълнителен контекст: Поглед.инфо.
България: държавата, която отвори пътя към Израел
Историята на масовото преселване на българските евреи в Израел през 1948–1949 година трудно се побира в удобните политически обяснения, създадени по-късно за началото на Студената война. България вече е в съветската зона на влияние, комунистическата партия контролира държавата, ционизмът е идеологически несъвместим с комунистическото разбиране за националния въпрос, Великобритания все още е водещата западна сила в Източното Средиземноморие. На този фон започват преговори, при които представители на организацията, занимаваща се с извеждането на евреи към Палестина, разговарят с висши служители на българската държава за организираното заминаване на хиляди български граждани. Не става дума за нелегално преминаване на границата срещу волята на София. Обсъждат се разрешения, железопътни композиции, транзитни маршрути, имущество, гражданство, разходи, валута и кораби. Кедми отделя значителна част от лекцията си точно на тази страна на историята, защото без нея по-късното почти пълно преселване на българската еврейска общност остава необяснимо.
Шайке Дан вече познава България от операциите за прехвърляне на румънски евреи. Румънският маршрут е особено важен, защото първоначалните планове са много по-мащабни от реализираното. Според Кедми „Мосад ле-Алия Бет“ е разчитал през България да бъдат изведени още десетки хиляди румънски евреи, но Букурещ прекратява емиграцията и този проект пропада. За Дан остава инфраструктурата, остават контактите, остава и вече натрупаният опит с българските власти. Разговорът се прехвърля от транзита на чужди граждани към бъдещето на самите български евреи.
Сред хората от българска страна Кедми поставя Стефан Богданов, свързан с контраразузнаването и системата на държавната сигурност. Това обяснява и характера на преговорите. Въпрос с такъв международен и вътрешнополитически заряд през 1948 година трудно би могъл да бъде оставен на обикновена консулска процедура. През България трябва да преминават организирани групи, да се осигуряват влакове, документи и връзка с югославските власти, а крайният пункт е Палестина в момент, когато британският мандат приключва сред въоръжен конфликт. В тази работа дипломатът е необходим, но службата е тази, която трябва да каже дали операцията изобщо може да съществува.
Българският интерес не е само идеологически
Аргументите, които Кедми приписва на Шайке Дан в разговорите със София, показват колко далеч е реалната политика от по-късната представа за монолитен комунистически блок, действащ единствено по идеологически инструкции. Пред българските представители е поставена връзката между еврейската емиграция и отслабването на британското влияние в Палестина. За българското комунистическо ръководство такъв аргумент има смисъл, доколкото съвпада със съветската оценка за британските позиции в Близкия изток. През тези месеци Москва подкрепя решението за създаване на еврейска държава, докато Лондон се изтегля от мандатната територия след години на нарастващ конфликт както с арабските, така и с еврейските организации.
Но в преговорите има и далеч по-земен въпрос. България се нуждае от чуждестранна валута.
Кедми твърди, че е предложено възстановяване на определени разходи, които българската държава е направила за хората, които ще заминат – образование, медицинско обслужване и други социални разходи. Подобна договореност не трябва да бъде украсявана със съвременни морални определения. Следвоенната българска икономика работи при остър недостиг на конвертируема валута, разрушени традиционни търговски връзки и все по-тясно обвързване със съветския икономически ареал. Валутните постъпления имат непосредствено значение дори за поддържането на българските представителства зад граница. Ако еврейските организации са готови да поемат разходите по превоза и да осигурят плащания в необходимата валута, пред София вече стои не само идеологически въпрос.
Първоначално Дан говори за около 10 000 души от приблизително 40-хилядната еврейска общност, посочена от Кедми. Очакването му е българската страна да намали числото. Богданов не го прави. Предложението е предадено нагоре.
Кедми свързва политическото решение с ръководството на Българската работническа партия и Георги Димитров и приема, че то е било съгласувано с Москва. Последното трябва да остане точно в тази форма – като негова оценка за механизма, по който е функционирала българската власт. Самата лекция не представя документ, удостоверяващ конкретна инструкция на Сталин за разрешаването на емиграцията от България. Политическата среда обаче не позволява да се пренебрегне съветският фактор. През същия период СССР подкрепя създаването на Израел в ООН, а Прага вече се превръща в ключов източник на въоръжение за еврейските сили. София няма основание да възприема организираното заминаване като действие срещу тогавашната линия на Москва.
Трайчо Костов и една операция без публичен договор
Името на Трайчо Костов заема особено място в тази история. През 1948 година той е сред най-силните фигури в новата българска власт – заместник-председател на Министерския съвет, член на най-висшето партийно ръководство, политик с пряко отношение към стопанските въпроси и службите. Кедми го посочва като човека, който от българска страна курира процеса, докато оперативните контакти продължават през Стефан Богданов.
Няма голям междудържавен договор, който да урежда всяка подробност. По думите на Кедми значителна част от договореностите остават устни. За времето си това не е толкова необичайно, колкото изглежда днес. Става дума за операция, засягаща британските интереси, движението през няколко държави и организации, които само няколко месеца по-рано са работили нелегално срещу ограниченията на британския мандат. Прекалената документална следа не е непременно предимство.
Българската страна първоначално не желае корабите да отплават от нейни пристанища. В лекцията това е обяснено с нежеланието на София да си създава допълнителен проблем с Великобритания. Решението отново се намира в Югославия, но вече при политическа обстановка, която прави подобна договореност доста по-сложна. Конфликтът между Тито и Сталин е излязъл на повърхността. Белград отказва подчинение на Москва, а България е твърдо от съветската страна. Въпреки това югославските власти разрешават използването на адриатически пристанища. Кедми посочва Бакар, откъдето започва организираното отплаване.
От България се подготвят специални влакове. Списъците се оформят предварително. Пристигат хора на „Мосад ле-Алия Бет“, включително владеещи ладино – езика на голяма част от сефарадската общност. Заминаващите получават възможност да вземат определено количество лично имущество. Отварят се места за подготовка и опаковане на багажа. Държавата изисква отказ от българско гражданство, което Кедми обяснява с желанието да бъдат ограничени бъдещи имуществени и други претенции към България.
В тази административна подробност има повече история, отколкото в много политически декларации. Българските власти не спират заминаването, но искат юридически да приключат отношенията си със заминаващия гражданин. Еврейските организации приемат условието, защото за тях решаващото е хората да стигнат до Палестина, а след 14 май 1948 година – до вече провъзгласения Израел. Хората между тези две администрации трябва да решат какво могат да вземат от стария си живот и какво оставят окончателно.
След 14 май числата се променят
Провъзгласяването на Израел променя поведението на самата българска еврейска общност. До този момент заминаването е движение към бъдеща държава, чието създаване е решено от Общото събрание на ООН, но съвсем не е гарантирано на терен. На 14 май вече има израелско правителство, на следващия ден започва откритата война със съседните арабски държави, а въпросът дали новата държава ще оцелее се решава с оръжие. Това не намалява желанието за заминаване. Според Кедми го увеличава.
Първоначалните 10 000 са надхвърлени. В лекцията той говори за около 13 000 заминали, след което Шайке Дан иска разрешение за още 20 000. Българските власти приемат и това разширение. Регистрацията се извършва с участието на еврейски комунистически структури – политически противници на ционизма, които на практика помагат за организиране на преселването в ционистката държава. Епохата произвежда достатъчно такива противоречия. Комунистическата власт не е станала ционистка, а ционистите не са станали комунисти. За кратък период съветската политика, българският държавен интерес и целите на еврейските организации позволяват една и съща операция.
Кедми си спомня дори за наздравици за Георги Димитров и Давид Бен-Гурион. Детайлът може да звучи анекдотично, но добре показва колко специфичен е моментът. Само няколко години по-късно отношенията между Израел и съветския блок вече ще се развиват в съвсем друга среда, а част от хората, участвали от българска страна в тази операция, ще попаднат под ударите на собствената си политическа система.
Когато британският мандат вече не съществува, отпада и част от опасението корабите да тръгват направо от България. Кедми разказва за преоборудването на товарен съд, получил името „България“. Според него корабът превозва по около 4000 души на рейс. Бургас вече не е само междинна точка от една балканска схема. От българския бряг хората тръгват директно към Израел.
Колкото повече семейства заминават, толкова по-трудно става решението на останалите да останат. Това не е специфично българско явление и няма нужда да му се приписва някаква особена национална психология. При масова миграция социалната среда се променя сама: роднините вече са там, приятелите са там, кварталът се изпразва, религиозните и общностните институции губят хора. Личният избор постепенно започва да зависи от решенията, които вече са взели другите.
Кедми посочва 16 май 1949 година като датата на последния рейс на „България“ с еврейски преселници от Бургас. За сравнително кратко време огромната част от общността, чиито корени в българските земи се връщат столетия назад, вече живее в Израел.
Те заминават, без да скъсат с България
В тази част от лекцията Кедми прави едно от най-категоричните си твърдения и то трябва да бъде оставено като негова оценка. Според него отношението на българските евреи към страната, която напускат, се различава от преживяването на редица други еврейски общности. Той свързва това с липсата на усещане, че България е страна, от която трябва да се избяга поради следвоенно преследване на евреите. Разказва как по време на пътуването хората излизали на палубите и пеели български песни, защото това били песните, с които са израснали.
Тази памет не отменя драматичните години на антисемитското законодателство, Закона за защита на нацията, ограниченията върху българските евреи и сложния исторически спор около политиката на държавата през войната. Кедми в тази лекция говори за друго – за отношението на хората, които през 1948–1949 година реално напускат България, и за начина, по който според него те продължават да възприемат страната след установяването си в Израел.
Това разграничение е необходимо. Иначе историята лесно се превръща или в обвинителен акт, или в национална легенда.
Хиляди семейства напускат София, Пловдив, Русе, Варна, Бургас, Кюстендил и другите места, в които поколения наред е съществувал еврейски живот. Те се отказват от гражданството си, товарят разрешеното имущество, качват се на влаковете към Югославия или по-късно на корабите от България и отиват в държава, която в същия момент воюва за съществуването си. Български чиновници оформят документите им. Службите контролират операцията. Комунистически функционери участват в организацията. Ционистки представители плащат разходите и търсят кораби. Югославските власти осигуряват пристанища.
А няколко седмици след последните големи отпътувания политическата сметка в София вече започва да се променя. Имената на хората, които са разрешавали и организирали операцията, ще се появят в съвсем други документи.
Сред тях е Трайчо Костов.
Прага: оръжието, което стигна до Израел
Когато Кедми премества разказа си от България към Чехословакия, картината вече е друга. В България се решава движението на хора. В Прага се решава въпросът с какво тези хора и вече намиращите се в Палестина еврейски формирования ще воюват. В началото на 1948 година това не е второстепенен проблем. Еврейските сили разполагат с хора, организационни структури и нелегално натрупан военен опит, но недостигът на оръжие остава критичен. Международната среда не предлага много възможности за легални доставки, а британската администрация все още контролира Палестина.
Чехословакия има нещо, което бъдещата израелска армия отчаяно търси – развита оръжейна индустрия, производствени мощности и големи количества германски образци, останали след войната. След германската окупация чешките заводи са били включени във военното производство на Третия райх. Краят на войната оставя предприятия, квалифицирани работници, документация, готова продукция и възможност производството да продължи. Оръжие, създавано за германската армия, няколко години по-късно се оказва достъпно за еврейските формирования, които се готвят за война около създаването на Израел.
Според Кедми първите контакти са направени още преди комунистите да установят пълен контрол над властта в Чехословакия през февруари 1948 година. Това има значение за разбирането на последвалото съветско участие. Началото на сделките не може механично да бъде представено като операция, измислена в Москва. След февруари обаче Чехословакия вече се намира в съвсем друга политическа система и доставки с такъв мащаб трудно биха могли да продължат против волята на съветското ръководство.
Чехословашките складове и една армия, която още няма държава
Кедми посочва конкретни количества оръжие, договорени с Чехословакия – десетки хиляди пушки, хиляди картечници и огромно количество боеприпаси. Точните числа в устния му разказ трябва да се приемат като негово изложение на архивната история, но мащабът на доставките е съществен за военната ситуация. Става дума за въоръжаване на формирования, които до 14 май 1948 година формално не са армия на суверенна държава.
Това създава и специфичния характер на операцията. Оръжието трябва да бъде купено, изведено от Чехословакия, прехвърлено през територии, където операцията може да бъде прекъсната, и доставено в Палестина в момент, когато британските власти все още могат да го конфискуват. Част от доставките вървят по въздух. Други трябва да достигнат пристанища, откъдето да бъдат натоварени на кораби. Кедми описва Прага като център на система, в която търговската сделка много бързо се превръща във военна логистика.
Времето е решаващо. След решението на Общото събрание на ООН за разделянето на Палестина от 29 ноември 1947 година въоръжените сблъсъци между еврейски и арабски формирования се разрастват. До провъзгласяването на Израел остават месеци, но войната вече е започнала на терен. Еврейското ръководство не може да изчака създаването на държавата и след това да започне да изгражда армия. Оръжието е необходимо преди това.
Кедми свързва този момент и с промяната на американската позиция през март 1948 година. Вашингтон започва да се съмнява дали планът за разделяне може да бъде приложен без по-широка международна намеса и се появява идеята за временно попечителство на ООН. За еврейското ръководство подобно развитие носи опасност провъзгласяването на държавата да бъде отложено. Москва запазва подкрепата си за разделянето и за създаването на две държави съгласно решението на ООН.
В този тесен исторически прозорец интересите на СССР и ционисткото ръководство съвпадат по конкретен въпрос, без между тях да има идеологическа близост. Сталин не променя отношението си към ционизма като политическо течение. Съветската политика вижда възможност за отслабване на британското присъствие в регион, където Лондон десетилетия е разполагал със стратегически позиции. Еврейската държава, родена в конфликт с британската мандатна политика, изглежда в Москва като възможен фактор срещу старото британско влияние. По-късното развитие на Израел ще покаже колко краткотрайна е тази сметка, но през 1947–1948 година тя има практически последици.
Самолетите от Чехословакия
Особено място в лекцията заемат самолетите Avia S-199. Те са чехословашка следвоенна конструкция, създадена върху базата на германския Messerschmitt Bf 109, но с друг двигател и с характеристики, които далеч не предизвикват възторг у пилотите. Израел купува такива машини не защото са най-доброто, което може да се намери, а защото почти няма откъде другаде да получи бойна авиация.
Кедми поставя доставката им в самото начало на откритата война след провъзгласяването на Израел. Египетските сили настъпват от юг, а израелската авиация е в процес на създаване. Самолетите, пристигнали от Чехословакия, са сглобявани и въвеждани в бой при огромен недостиг на време. Пилотите също преминават подготовка на чехословашка територия.
Военната стойност на тези машини не трябва да се измерва само с техническите им качества. Новата държава няма нормалния период, през който една армия създава авиация, обучава кадри, изгражда летища и снабдителна система. Всичко се извършва едновременно с бойните действия. Няколко самолета в такава ситуация могат да имат значение, което не би било същото при вече изградени военновъздушни сили.
Чехословакия предоставя и територия за обучение. В разказа на Кедми се появяват пилоти, инструктори и бъдещи военни кадри, които преминават през тази система преди да бъдат изпратени в Израел. Така Прага вече не е само продавач на оръжие. На чехословашка територия се създава част от кадровата и техническата основа на армия, която в същия момент води първата си война.
Зад тази помощ остава съветското политическо решение тя да бъде позволена. Кедми е категоричен в оценката си, че без одобрението на Сталин Чехословакия не би могла да действа по този начин след февруари 1948 година. Формулировката има значение. Оръжието е чехословашко, договорите и плащанията са свързани с Прага, обучението се извършва там, но политическата граница на допустимото вече се определя от Москва.
Това обяснява и привидното противоречие, което често се губи в по-късния разказ за отношенията между СССР и Израел. Съветският съюз не въоръжава Израел като бъдещ съюзник в смисъла, който този термин ще придобие през Студената война. Москва допуска оръжейния канал през Чехословакия в момент, когато собствените ѝ интереси в Близкия изток съвпадат с премахването на британския мандат и появата на новата държава.
В тази операция се появява и Югославия. Отношенията между Сталин и Тито вече се разрушават, но географията не може да бъде отменена с партийно решение. Железопътните линии и адриатическите пристанища остават там, където са били преди разрива между Москва и Белград. Част от оръжието, хората и техниката трябва да минат през пространство, което все по-малко се подчинява на съветските политически планове.
През 1948 година този балкански маршрут още работи.
Югославският коридор и съветската сметка
Разривът между Сталин и Тито през 1948 година заварва вече съществуващи канали през Югославия, които обслужват прехвърлянето на хора и товари към Палестина, а след 14 май – към Израел. Белград не е случаен участник в тази система. Страната разполага с железопътна връзка към Централна Европа, излаз на Адриатика и пристанища, през които могат да бъдат избегнати маршрути, контролирани или наблюдавани от британците. За организаторите на еврейската емиграция това е практическо предимство. За югославското ръководство участието в операцията съвпада с тогавашната му подкрепа за създаването на Израел.
Кедми описва отношенията с Югославия през фигурата на Шайке Дан и неговите контакти с хора от най-близкото обкръжение на Тито. В лекцията се появява Александър Ранкович – една от най-влиятелните фигури в следвоенна Югославия, ръководител на апарата за сигурност и човек, без чието участие подобна трансгранична операция трудно би могла да се провежда. Дан се нуждае не от политическа декларация за подкрепа на ционизма, а от разрешение влаковете да преминават, хората да стигат до пристанищата, товарите да не бъдат задържани и корабите да отплават.
Конфликтът със Сталин поставя тази практика в необичайно положение. През юни 1948 година Коминформбюро осъжда югославското партийно ръководство. Отношенията между Москва и Белград се превръщат от съюзнически във враждебни с бързина, която засяга целия регион. България застава безусловно на съветска страна. Чехословакия също е част от оформящия се източен блок. Югославия вече не е. Въпреки това маршрутите, използвани за еврейската емиграция и за част от снабдяването на Израел, не изчезват в деня, в който партийният конфликт става публичен.
Кедми придава на този епизод особена тежест, защото той показва границите на идеологическото обяснение. Белград има собствена политика. Тито няма причина след разрива със Сталин автоматично да прекрати всичко, което преди това е съвпадало със съветската линия. Подкрепата за създаването на Израел може да продължи като югославско решение, а контактите, веднъж изградени между службите и организаторите на еврейската емиграция, имат собствена практическа инерция.
Съветската подкрепа има конкретна политическа цена
Позицията на СССР към създаването на Израел през 1947–1948 година изглежда необичайна само ако върху този период механично се пренасят отношенията от следващите десетилетия. Москва подкрепя резолюция 181 на Общото събрание на ООН от 29 ноември 1947 година за разделянето на Палестина на арабска и еврейска държава. Съветският представител Андрей Громико още през май същата година допуска пред ООН създаването на еврейска държава, ако единна арабско-еврейска държава се окаже невъзможна. През 1948 година тази дипломатическа позиция получава материално измерение чрез възможността Чехословакия да продава оръжие и да обучава военни кадри.
В изложението на Кедми Сталин разглежда британското изтегляне като възможност да бъде нанесен удар върху една от традиционните позиции на Лондон. Великобритания има интереси в Египет, Суецкия канал, Трансйордания, Ирак и целия източносредиземноморски пояс. Новата еврейска държава няма зад себе си британската колониална система. Нещо повече – отношенията между ционисткото движение и британските власти са преминали през тежък конфликт, ограничения върху имиграцията, арести и въоръжени действия. От гледната точка, която Кедми приписва на Москва, появата на Израел може да разклати британската конструкция в региона.
Няма основание тази съветска политика да се превръща със задна дата в доказателство за някаква трайна стратегическа близост между Москва и бъдещия Израел. Съветското ръководство действа според собствените си интереси, а те през 1948 година за кратко се пресичат с интереса на Бен-Гурион държавата да бъде провъзгласена и да получи средства да се защити. Същият СССР, който допуска чехословашките оръжейни доставки, няма намерение да приеме ционизма като легитимна политическа идеология вътре в собствените си граници.
Кедми обръща внимание и на друг детайл. В съветската оценка за бъдещата държава присъства силното социалистическо влияние в еврейското общество на Палестина. Работническото движение, кибуците, профсъюзният Хистадрут и левите партии създават впечатление за общество, което не прилича на класическите западни капиталистически държави. Бен-Гурион и МАПАЙ са социалистически по произход, но политическата им цел е независима национална държава, а не включването ѝ в съветския блок. Разликата между тези две неща скоро ще стане очевидна.
Войната премахва последните илюзии за време
На 14 май 1948 година Давид Бен-Гурион обявява създаването на държавата Израел. След края на британския мандат армии на съседни арабски държави влизат във войната. Египетските части настъпват от юг, Трансйорданският Арабски легион действа в централния сектор и около Йерусалим, сирийски и други сили участват по останалите направления. Военният проблем пред израелското ръководство вече няма дипломатически заместител. Необходимо е въоръжение, което може да бъде използвано веднага.
Кедми разглежда чехословашките доставки като един от факторите, позволили на израелските сили да преминат от положение на крайна материална недостатъчност към по-организирано въоръжаване. Пушки, картечници, боеприпаси и самолети не решават сами войната, но пристигат в период, когато всяка значителна доставка променя възможностите на отделни части. Създадените преди държавата формирования на Хагана вече трябва да бъдат превърнати в редовна армия, докато бойните действия продължават.
Логистиката около тази война трудно може да бъде описана само като израелска. Оръжие се произвежда или намира в Чехословакия, хора се обучават там, самолети трябва да бъдат прехвърлени на юг, евреи заминават от България, Югославия предоставя транзит и пристанища, политическото разрешение за чехословашката операция зависи от Москва. Израелското ръководство плаща, организира свои представители и поема огромен риск, но веригата преминава през държави, които само месеци по-късно ще бъдат разделени от една от най-твърдите граници на Студената война.
При Кедми това не е история за съветска благотворителност към Израел. Нито България, нито Чехословакия, нито Югославия действат по сантиментални причини. Във всяка столица има собствена политическа сметка. София разрешава масовото заминаване на българските евреи. Прага продава оръжие и получава плащане за него. Белград предоставя коридор. Москва вижда възможност за ограничаване на британското влияние. Бен-Гурион използва всеки отворен канал, защото няма право да избира само между удобни партньори.
Някои от тези канали ще бъдат затворени скоро след войната. Част от хората, които са ги изграждали, ще бъдат отстранени, арестувани или обвинени в собствените си държави. Трайчо Костов вече се движи към политическата катастрофа, която ще завърши с процеса и екзекуцията му през декември 1949 година. В Чехословакия започват процеси, които няколко години по-късно ще достигнат до делото срещу Рудолф Слански и други високопоставени комунистически функционери, сред които има и евреи.
Шайке Дан остава от другата страна на тази политическа граница. Контактите, които е изграждал в София, Прага и Белград, вече принадлежат на държава, която трябва да определя отношенията си със същите столици като самостоятелен международен субект.
Съюзници за един исторически миг
Израел излиза от войната през 1948–1949 година като държава, която е успяла да оцелее, но политическата конфигурация, направила възможни част от жизненоважните доставки, вече започва да се разпада. Очакванията в Москва, че новата държава може да се превърне в противотежест на британското влияние, се сблъскват с политиката на Бен-Гурион. Социалистическият характер на значителна част от израелското общество не води до съветска външнополитическа ориентация. Израелските ръководители изграждат собствена държава, която не възнамеряват да подчинят нито на Москва, нито на която и да било друга столица.
Кедми отделя внимание на първите израелски избори през януари 1949 година и на резултатите на комунистическите сили. Очакванията за силно комунистическо представителство не се оправдават. МАПАЙ на Бен-Гурион се утвърждава като водеща политическа сила. Израелското общество е силно повлияно от социалистически идеи, но неговият социализъм произлиза от ционисткото работническо движение, кибуците, кооперативните структури и Хистадрута. Той не приема политическата зависимост от СССР като естествено продължение на собствената си идеология.
В съветската система подобно разграничение става все по-трудно за приемане. Ционизмът отново се разглежда преди всичко като национално движение извън контрола на комунистическата партия. Съществуването на Израел създава и нов център на еврейска национална идентификация извън СССР. В лекцията Кедми свързва последвалото охлаждане и с тези вътрешни съветски опасения, а не само с международната ориентация на новата държава.
Хората, които отвориха коридорите, попадат под удар
Промяната се вижда особено ясно в съдбата на някои от участниците в събитията. Трайчо Костов, когото Кедми поставя сред българските ръководители, съдействали за емиграцията, е арестуван през 1949 година, изправен пред съд и екзекутиран през декември. Обвиненията срещу него са част от вътрешната чистка в българското комунистическо ръководство и от атмосферата след конфликта Сталин–Тито. Контактите с чужденци, стопанските преговори извън непосредствения съветски контрол и връзките с Югославия вече могат да бъдат прочетени по съвсем различен начин от системата, която доскоро ги е допускала.
Кедми разказва и за Стефан Богданов, човека, с когото Шайке Дан води част от практическите разговори. Богданов също е арестуван и преминава през репресивната машина на същата власт, на която е служил. Така документите, срещите и личните връзки, необходими през 1948 година за осъществяването на една държавно разрешена операция, скоро могат да се превърнат в опасен биографичен товар.
Югославия вече е открит противник на Сталин. Тито оцелява политически след разрива, но балканската среда, в която хора могат да бъдат изпращани от България през Югославия към Адриатика с участието на комунистическите власти и на двете държави, е останала в миналото. Разломът между Белград и Москва променя граници, служебни контакти, търговия, транспорт и отношението към всеки, за когото може да се предполага връзка с югославската страна.
Чехословашкият канал също не остава постоянно отворен. Оръжията, самолетите и обучението, които са били допустими през критичните месеци на 1948 година, не създават траен военен съюз между Израел и съветския блок. Сделките са продукт на определено съотношение на интереси, което изчезва заедно с политическите условия, породили го.
Една история, която по-късните разделения направиха неудобна
Разказът на Кедми има стойност не защото предлага нова удобна версия за раждането на Израел. Той събира в една последователност участници, които по-късната история ще разположи в противоположни политически лагери. Български комунистически ръководители разрешават на десетки хиляди евреи да заминат. Чехословакия продава оръжие. Съветското ръководство позволява тези доставки. Югославия на Тито предоставя транзитни възможности. Ционистки организации използват държавните структури на страни, в които самият ционизъм няма да бъде приеман като политически съюзник.
След няколко години почти никоя от тези връзки няма да изглежда естествена.
Затова и българската линия в лекцията не може да бъде сведена само до емиграционна статистика. През България минава част от човешкия поток към новата държава. Сред тези хора има бъдещи войници, работници, специалисти и семейства, които ще изграждат Израел. Те пристигат в страна, където държавните институции още се създават, жилищата не достигат, икономиката е под огромно напрежение, а войната едва е приключила.
Кедми вижда в начина, по който българските евреи напускат страната, една особеност, към която се връща няколко пъти. Те заминават масово, но според неговия разказ не носят със себе си масова враждебност към България. Паметта за езика, градовете, съседите и българската културна среда продължава да съществува в Израел десетилетия след преселването.
Тази човешка следа се оказва по-дълготрайна от политическата конструкция, която е направила самото преселване възможно през 1948–1949 година.
Паметта не следва политическите граници
След толкова години най-същественото в разказа на Яков Кедми може би не е кой на кого е помогнал и как по-късно тази помощ е била премълчавана. Политическите решения от 1948 година имат своите обяснения и своите сметки. Те принадлежат на време, в което бъдещите противници още не са заели местата, на които сме свикнали да ги виждаме.
По-труден остава въпросът за паметта. Българските евреи, за които говори Кедми, започват друг живот в Израел, но не изтриват предишния. В семейната памет остават българският език, песните, кварталите, училището, приятелствата, градовете. Държавното гражданство може да бъде прекратено с документ. Биографията не може.
Тъкмо затова свидетелството на Кедми заслужава внимание и днес. Не за да се използва като аргумент в старите български спорове кой има право да присвои историята на евреите. И не за да бъде превърнато в удобна легенда. То показва хора, поставени пред решение, което променя целия им живот, и държава, с която връзката им не приключва в момента на заминаването.
След десетилетия голяма част от политическите сметки на онова време изглеждат чужди на света, в който живеем. Човешката памет се оказва по-упорита.
Може би затова Кедми говори за България така, както говори.
