Политическата обстановка ден след ден започна да ни демонстрира умението си на невероятен драматург. Показва ни ежедневно какви ли не шоу спектакли и всевъзможни скечове с участието на омръзнали актьори. Когато наскоро приключи срещата в Лондон на „трите слепи мишки“, както иронично ги оприличи изключителният с рутината си анализатор Макговерн, за пореден път се разбра, че нищо непознато и неизвестно не се е случило. Особено след като сценарият, нищо оригинално, предварително е известен и актьорите са до болка познати. А какво всъщност са имали предвид, стана по-късно ясно. С цялото ми уважение към личността, но в тон с иронията следва да се отбележи, че дни след това една от „мишките“ напусна отбора. А скоро и френската й посестрима е на път. Може би точно тази предстояща ситуация бързо ги накара да преразгледат своите схващания за водещата роля на техните държави в Европейския съюз. Да не говорим, че по същата логика мисълта, че само Мерц ще остане като едноличен ръководител на общността, едва ли се е понравила на другите двама. Май затова изневиделица се появи един измислен въпрос, че, видите ли, има още две държави, които едва ли не са били обидени от това, че не са били поканени на срещата. Много евтино скроена комбинация, както вечно мърморейки казваше едно време моят началник. Сетили се за Полша, защото последните предприети стъпки на полското ръководство по отношение на Украйна без съмнение предизвикваха осезаемо напрежение в Брюксел. А Мелони? Разбира се, че стана нужна в момента, защото тя се изплези на Тръмп. Точно затова още при обявеното намерение за среща на 5-те, хайде, няма вече да ги наричаме мишки, се подразбра, че понамирисва на европейски алианц срещу САЩ, който си е поставил за цел да отстои позицията на водещ фактор в решаване на проблемите в Украйна. Още повече в качеството си на основен донор, финансов и материален, на Зеленски.
Че това е така, пролича веднага, както често се случва, от реакцията на Тръмп още на другия ден. Той отново през главата си се преобърна и най-неочаквано веднага след проведената среща на петорката се сети, че всъщност винаги е стоял зад Украйна и че Зеленски за него е любим негов приятел и достоен президент на тази страна. Че той е готов с всичко да помага в борбата му срещу Русия. Интересно би било да се узнае, дали в яда си се е усетил, че така се е издал как в Аляска, както все по- настойчиво започна да се твърди из медиите, леко се е опитал да финтира Путин. Или за пореден път просто се е засегнал ревниво, че европейците пак тръгват да си мерят някой свои достойнства с него. Това ще проличи от предстоящото наддаване, което ще се случи на срещата в Истанбул. Там може да сервира на партньорите си още една неприятна изненада, след като поднови бомбардировките на Иран. Ако рече да поиска тяхно участие, този път едва ли ще му се опънат.
Няма как да не признаем на Зеленски, че по време на въпросните театрални етюди той, както винаги ослушвайки се, вярно и с всичките си телесни сетива улови сигналите, че в момента е добре макар и леко, но забележимо да се дистанцира от европейските си партньори и отново да заяви своята безмерна преданост към Тръмп. Което той направи и затова и не отиде на среща на петте. Иначе петте точки, които бяха приети и съобщени от Мерц след срещата никого не учудиха. Пак нищо смислено не измислиха, което отново потвърждава това, че целта не им е била да търсят решение на проблема, а просто да демонстрират присъствие. Особено впечатляващо е, както отскоро все по отчетливо се наблюдава, „особеното“ поведение на Мерц. Той с дънен рейтинг в страната си, но навън взе да се изявява като безспорен водач на „здравите сили“ в Европейския съюз. Неговата разюздана и реваншистка риторика обаче му е нужна не само за да затвърди позицията си в Европейския съюз, а и да напомпа допълнително в своя полза настроенията в Германия.
Интересен дебат наскоро се случи да наблюдавам в бундестага. Представител на Алтернатива на Германия изложи за пореден път своята позиция, че мирът няма алтернатива, а средството за достигането му са преговори и нищо друго. Срещу му с вой се надигнаха няколко от копиеносците на Мерц. Обявиха набързо Алтернативата за предатели, путинисти, антипатриоти и врагове на родината. Основният слоган на „здравите сили“ беше, че трябва ускорено да се въоръжава страната и увеличава армията като непрекъснато и в пълен обем да се снабдява Украйна с всичко нужно й за войната. Защото, и това беше най-новото, е пределно ясно, че само ако с общите усилия на НАТО и Украйна се докаже на Русия, че тя няма да може да победи във войната, Путин ще се принуди да седне на масата на преговорите. Тоест, в звуците на тръбата, от месеци зовяща на война, се появиха нови „трели“ – не се говори вече, че ще се победи Русия, а се залага на другата опция - да се направим всичко възможно, тя пък да се убеди, че няма сили да победи Украйна. Ако трябва да се обобщят немските „терзания“ по нов „дранг нах остен“, Мерц по време на пресконференцията след срещата на петте го каза директно. Само една силна Германия, рече той, приблизително цитирам, може да накара съседите ни да се чувстват сигурни. Едва ли в залата е имало някой, който леко да не се е напрегнал от тези изявления, чул не един път тези познати, многократно излъчвани, архивирани и файлирани думи на един мустакат колека-канцлер на Мерц. Явно вече до тук са я докарали в „приказката“ Германия.
Показателно за замътващия се реваншизъм в Германия е случилото се на 22 юни. Отново, разбира се, „Шпигел“ бе начело на пропагандната атака. За пореден път си защити ролята на подпалвач на профашистки настроения в обществото. На челната страница на поредния си брой от тази дата върху документална снимка от втората световна война беше изписано заглавието на обширния материал в списанието, посветен на тъжната годишнина, а именно –„Нашата война срещу Русия“. Първи се усети украинският посланик и изрева кански по студиата, че това е срамота да се твърди, че немците са воювали само срещу Русия, след като Украйна е дала 8 милиона жертви и е воювала срещу тях. Да слушаш и да се чудиш на безочието му, след като неотдавна Зеленски изкопа гробовете на някогашните украински нацисти и ги препогреба с почести. След това се подсетиха, понятно, и руските журналисти и политици, които с нескрит неприязън отбелязаха, че терминът „нашата война“ говори за много неща. Като че ли вече не става въпрос за война на хитлеристите срещу Русия, а че сякаш германският народ е воювал срещу руснаците. Освен това „нашата война с Русия“- това звучи все едно и сега има война с Русия. А самите немци как са го чели това заглавие, е също много интересно. Тънко и провокативното то зарежда всичките възможни лагери на политическо противопоставяне с допълнителна жлъч и ярост - и тези, които са за незабавна война с Русия, и тези които са за преговори с Русия. Такова заглавие би следвало да не остане в аналите като случайна журналистическа дъвка, а да получи строгата и, да се надяваме, отрицателна оценка и на институциите в Брюксел, а защо не и в Америка. Нали и те си имат тяхната война с Германия. Нейсе!
Реакцията на Тръмп по отношение на Зеленски към актуалния момент предизвика доста шум в световната преса. Преобладаващо беше твърдението, че по всичко изглежда, че Путин пак са го минали в Аляска както по време на Минските споразумения. По време на срещата в Анкоридж обществата и от двете страни на барикадата бяха почти уверени, че там двамата лидери са успели да намерят формулата и че са постигнали категорично споразумение. А по това време беше ясно, че Тръмп има изключително въздействие върху Зеленски, след като го беше изгонил от белия дом, а после рачи, както се казва, да го приеме отново. В резултат се получи нещо друго. Макар че за сега не може да се твърди напълно това, а и няма толкова основание, колкото се иска на някои По принцип няма нищо лошо в това да има винаги възможност за въздействие и влияние върху човек като Зеленски. Донякъде в това е надеждата, че нещата са под контрол. Например, парадът на победата беше доказателство, че Зеленски, колкото и да се прави на интересен, слуша чичо си Тръмп. Напълно допустимо е и това, утре Тръмп да тегли една американска на Зеленски и отново да му натисне главата към масата на преговорите. Важното за него е да не допуска европейците да му се бъркат в голямата игра. Така че Истанбул ще бъде столица на не само на един, а на цял фестивал от политически спектакли с какви ли не още драматургични варианти в повечето случаи с неизвестен край.
Това, което сега се случва в Европейския съюз, беше много точно характеризиран от един наш сладкодумен анализатор, който каза, че европейските политици в момента страдат от зараза, която е коктейл от русофобия и наивност. Как ще се излезе от тая каша, е въпрос преди всичко дали някой желае да излезе от нея. Защото ако няма желаещи, няма да има и отговор на въпроса. Това, което се случи в Гданск по време на конференцията за възстановяване на Украйна в непрекъснатия преговорен процес между немаловажни, нека ги наречем така, за да не ги объркаме с великите петорки, е показателно. Позициите на страни като Италия, Словакия, Чехия, Белгия, Испания, че и Полша, заедно с нашата отскоро, няма как да не се отрази на предстоящите промени в Европейския съюз. А като имаме предвид, че отскоро и балтийските страни отново се отвориха за търговията с Русия, процесите стават симптоматични.
Питанката е в каква степен всичкото това ще повлияе и на политиката в НАТО. Този бъркоч от политически страсти в момента е взривоопасен. Тук нещата са двустранни, защото взривът може да се предизвика от непредпазлива реакция или действия на представители на НАТО, но и от такива от страна на Русия и нейните партньори. Както случаят с Лукашенко. Това че от време на време в медийното пространство пускат Медведев и Караганов да посплаши западната публика, би могло да го отнесем към текущата руска пропаганда. Тя обаче взе да изостава от тази на Украйна последно време. Още повече, че освен словесна форма при руснаците друг вид пропаганда засега все още не виждаме. Докато при украинците тяхната пропаганда е свързана вече с конкретни шоу програми в нейна подкрепа като, например, атаката на дроновете пълни с керосин и нафта, които вдигат такъв пушиляк, че човек би помислил, че е настъпил апокалипсиса. Може и на някой да му се струва смешно, но за маса хора това са впечатляващи кадри и гледки, които не могат да не влияят на психиката на хората.
При Путин нещата много приличат на песента на Висоцки за непокорните коне. Тях в политическите върхове на Русия той все по-трудно задържи с юздите, защото всеки е хванал на някъде и е нужно явно непосилно търпение, много сили и разум за да ги накара да вървят все пак в едно направление. Което обаче не гарантира, в един момент те да скъсат юздите и да драснат нанякъде. Какво би могло да се получи след това, на никой не е известно. Аналози в руската история колкото щеш. Разбира се, това вече е друга страна, друг народ с друго отношение към обществения си живот, но такава война, която продължава толкова време и в нея се намесиха дразнещи психиката нови технологии на агресия, това заедно с ежедневната скръбна дан не може да не събуди недоволството сред народа. Обикновено се твърди, че трезвомислещото търпение на Путин е залог за това, че ще изведе страната си читава от тая ситуация. Важното за него, вижда се, е да успее с конете. Май по това най-вече си приличат Тръмп и Путин. Къде на шега, къде на истина, ще се надяваме и каубоят, и казакът да успеят за наше общо добро.