След всяка голяма война започва битката за паметта. Политиците обясняват какво се е случило, дипломатите публикуват мемоари, генералите пишат книги, а архивите мълчат. Те мълчат дълго. Понякога десетилетия. След това някой отваря папките и се оказва, че значителна част от публичните обяснения трудно издържат сблъсъка с написаното от самите държавни чиновници в момента, когато събитията са се случвали.
Такъв е случаят с новите разсекретени британски документи, публикувани от Declassified UK и цитирани в редица англоезични издания. Материалите обхващат периода след разпадането на СССР и показват нещо, което в Москва твърдят от години, но което западните правителства обикновено отхвърляха като пропагандна интерпретация. Според тези документи британските власти са разбирали много добре, че разширяването на НАТО към Източна Европа ще бъде възприето от Русия не като административен процес и не като разширяване на демократично пространство, а като стратегическо настъпление към нейните граници.
Това не означава автоматично, че Москва е права за всичко, което твърди днес. Не означава и че войната в Украйна може да бъде сведена до едно единствено обяснение. Но документите показват друго – предупреждения е имало. Те са били ясни, конкретни и многократно повторени. Проблемът е, че почти никой на Запад не е смятал за необходимо да промени курса заради тях.
За да се разбере логиката на случилото се, човек трябва да се върне в началото на 90-те години. СССР вече не съществува. Русия преживява икономически срив, който днес трудно може да бъде осъзнат от поколенията, израснали след това. Промишленото производство се срива, армията губи финансиране, милиони хора обедняват за броени години. Западните консултанти влизат във всички ключови икономически структури. Започва приватизация на активи, изграждани десетилетия наред. Руският политически елит е зает преди всичко със собственото си оцеляване.
От другата страна стои Западът, който току-що е спечелил Студената война. Във Вашингтон доминира усещането, че започва нов исторически период, в който Съединените щати няма да имат сериозен геополитически конкурент. Европа също изглежда различно. Германия е обединена. Варшавският договор е изчезнал. Старият баланс е разрушен.
В подобна ситуация почти никой не мисли за това как ще изглежда Европа след тридесет години. Много по-важно е какво може да бъде направено в момента. А моментът изглежда благоприятен за разширяване на западните институции на изток.
Тъкмо тук започва интересната част от британските документи. В тях не се открива никакво неразбиране относно руските опасения. Напротив. Вътрешните анализи показват, че те са били добре известни на британската дипломация и на военните среди. В една от служебните записки от 1995 година се отбелязва, че в Москва е широко разпространено убеждението, че истинската заплаха не е Европейският съюз, а НАТО.
Това звучи почти банално днес, но тогава има съществено значение. Европейският съюз носи икономическа тежест. НАТО носи военна тежест. За руския елит разликата е очевидна. Никой в Москва не е възприемал европейските фондове като непосредствен риск за националната сигурност. Съвсем различно стоят нещата с военен съюз, създаден именно срещу Съветския съюз.
Особено показателни са думите на британския премиер Джон Мейджър. Според архивите той признава, че руските страхове от обкръжение са реални и че приближаването на НАТО към Балтика ще бъде възприето като сериозен проблем от Москва. Това не е позиция на руски политик. Това е оценка на човек, който ръководи една от водещите държави в НАТО.
Въпреки това политиката не се променя.
Докато дипломатите обсъждат руските опасения, механизмът на разширяването вече работи. Чехия, Полша и Унгария се движат към членство. След тях идват балтийските държави. После България, Румъния, Словакия и Словения. От гледна точка на новите членове това е логичен избор. Те търсят сигурност, инвестиции и политическа интеграция със Запада. От руска гледна точка обаче картината изглежда съвсем различно. Там процесът се възприема като постепенно придвижване на военна инфраструктура към руските граници.
Архивите показват още нещо. Лондон не просто е бил информиран за руските възражения. Британските институции са прогнозирали, че подобна политика може да доведе до бъдеща конфронтация. Още през 1996 година се обсъждат сценарии, при които Москва реагира остро срещу членството на балтийските държави в НАТО.
Любопитното е, че никой не говори за непосредствена военна опасност. Русия тогава няма възможности за подобна реакция. Армията е в тежко състояние. Държавата е зависима от външно финансиране. Политическата система е нестабилна. Тъкмо затова предупрежденията не предизвикват сериозно безпокойство в западните столици.
Тук се появява една особеност на международната политика, която рядко се признава открито. Държавите обикновено уважават чуждите интереси тогава, когато зад тях стои реална сила. Когато такава сила липсва, предупрежденията се превръщат в дипломатически шум. Те се записват в протоколите, анализират се от експерти и след това се прибират в архивите.
Точно това се случва с Русия през 90-те години.
Дори хора като Виктор Черномирдин предупреждават западните лидери, че разширяването на НАТО създава нестабилна ситуация, която един ден може да избухне. Тези предупреждения са регистрирани. Никой не може да твърди, че не ги е чул. Но между това да чуеш едно предупреждение и да промениш политиката си има огромна разлика.
Краят на десетилетието носи нов удар върху отношенията между Русия и Запада. Това е Югославия.
Днес много хора забравят колко дълбоко е въздействието на косовската кампания върху руското стратегическо мислене. За западната публика това е операция срещу режима на Милошевич. За руските политически и военни среди това е първата голяма демонстрация, че НАТО може да използва сила извън собствената си зона на отговорност и без решение на Съвета за сигурност на ООН.
Разсекретените документи показват, че западните служби са разбирали риска от подобна реакция. ЦРУ предупреждава за опасността от допълнително отчуждаване на Москва. Въпреки това операцията продължава.
Резултатът е добре известен. След 78 дни бомбардировки Югославия капитулира. Русия наблюдава безсилно. Именно тогава в Москва започва да се затвърждава усещането, че международната система се променя в посока, която поставя американската мощ над всички останали механизми.
През същия период започва възстановяването на руската държава. Бавно, неравномерно и често хаотично, но процесът вече е започнал. Петролът поскъпва. Бюджетните приходи растат. Армията постепенно получава ресурси. Институциите започват да възстановяват контрол върху стратегически сектори.
Докато през 90-те години Москва предупреждава, през следващото десетилетие тя започва да натрупва възможности да действа.
Именно на този фон идва украинският въпрос.
В архивите особено място заема телеграмата на американския посланик Уилям Бърнс от 2008 година. Тя е известна от години, но в контекста на новите британски документи придобива допълнително значение. Бърнс предупреждава Вашингтон, че членството на Украйна в НАТО представлява най-чувствителната червена линия за руския политически елит и че подобно развитие може да предизвика тежка криза.
Това предупреждение също е записано. Също е анализирано. Също е останало в архивите.
Години по-късно кризата действително избухва.
Разбира се, остава въпросът дали е можело да бъде избегната. Архивите не дават отговор. Те не могат да покажат как би изглеждала Европа при различни решения. Не могат да покажат какво би направила Русия, ако НАТО беше спрял разширяването си. Не могат да покажат дали украинската държава би останала стабилна при друг сценарий.
Но показват нещо друго. Че голяма част от днешните спорове всъщност са много по-стари, отколкото изглеждат. Те не започват през 2022 година. Не започват дори през 2014 година. Корените им могат да бъдат проследени назад до периода непосредствено след разпадането на СССР, когато едната страна смята, че изгражда нов европейски ред, а другата постепенно стига до извода, че губи мястото си в него.
Когато днес британските архиви стават публични, те не променят хода на историята. Не отменят войни, не връщат разрушени градове и не пренаписват политическите решения. Те просто показват какво са знаели хората, които са ги вземали. А понякога това се оказва много по-интересно от официалните речи, произнесени години по-късно.