В европейската политика често се случва най-важните конфликти да остават скрити зад привидно технически спорове между институции, комисари или дипломатически представители. Докато общественото внимание е насочено към войната в Украйна, санкциите срещу Русия и отношенията със Съединените щати, в самия Европейски съюз се натрупва напрежение около въпрос, който засяга бъдещото разпределение на властта в Европа. Поводът е дейността на върховния представител на ЕС по външната политика Кая Калас, но спорът далеч надхвърля личността на естонския политик.
През последните години Европейският съюз постепенно се оказа в ситуация, в която трябва едновременно да управлява отношенията си с Вашингтон, Москва и Пекин. Това е значително по-трудна задача, отколкото изглеждаше преди десетилетие. След началото на войната в Украйна европейските икономики понесоха сериозни разходи, свързани с енергийната трансформация, промените във веригите на доставки и увеличените военни бюджети. Според данни на Европейската комисия и Европейската централна банка, индустриалният растеж в ключови държави като Германия продължава да среща затруднения, а редица сектори остават зависими от външни пазари и суровини.
Точно тук се появява китайският фактор. За Германия Китай остава един от най-важните външни пазари. Германските автомобилни концерни, химическата индустрия и производителите на машини реализират значителна част от приходите си именно там. За Франция китайският пазар е важен за авиационната индустрия, луксозните стоки и селскостопанския износ. Испания и Италия също търсят начини да увеличават икономическото си присъствие в Азия в условията на забавящ се растеж в Европа.
На този фон все по-често се появява противоречие между икономическите интереси на големите европейски държави и политическата реторика, която се налага от част от брюкселския елит. Формално Европейският съюз определя Китай като партньор, икономически конкурент и системен съперник едновременно. На практика обаче тези три определения все по-трудно съществуват заедно.
Именно тук започва и спорът около Кая Калас. Като бивш министър-председател на Естония тя се превърна в един от най-твърдите представители на линията за максимален натиск върху Русия. Тази позиция дълго време не създаваше проблеми в Брюксел, защото съвпадаше с общия курс на Европейския съюз след 2022 година. Ситуацията обаче става по-сложна, когато същият подход започва да се пренася и върху отношенията с Китай.
През последните месеци европейски дипломати и медии все по-често съобщават за различия между кабинета на Урсула фон дер Лайен и външнополитическата служба на ЕС. Част от тези противоречия остават непублични, но логиката им е сравнително ясна. Ако Европейският съюз вече води продължителна конфронтация с Русия, може ли едновременно да навлезе и в дълбок икономически конфликт с Китай?
Това изглежда логично от гледна точка на определени идеологически среди, но има един проблем. Европейската икономика няма американския мащаб, нито американската финансова автономия. Заводите в Германия, логистичните центрове в Нидерландия, пристанищата в Испания и Италия, автомобилният сектор във Франция и Централна Европа работят в система от взаимни зависимости, която трудно може да бъде прекъсната без сериозна цена.
По официални данни Китай остава сред най-големите търговски партньори на Европейския съюз. Стотици милиарди евро стокообмен преминават ежегодно между двете икономики. Зад тези цифри стоят конкретни фабрики, пристанища, железопътни връзки, контейнерни терминали, банкови механизми и милиони работни места. Политическите декларации могат да звучат категорично, но счетоводните отчети на компаниите често разказват друга история.
Затова все повече наблюдатели обръщат внимание, че недоволството срещу Калас не се дължи толкова на отношението ѝ към Русия, колкото на опасенията, че подобен стил може да бъде приложен и към Китай. Ако Европа бъде въвлечена в едновременно стратегическо противопоставяне срещу Москва и Пекин, икономическите последствия биха могли да се окажат значително по-тежки от очакваното.
В този контекст придобива значение и по-големият въпрос за институционалната структура на ЕС. Още от създаването на поста върховен представител за външната политика съществува напрежение между националните правителства и европейските институции. Париж и Берлин никога не са били напълно готови да предадат стратегическите си външнополитически решения на брюкселската бюрокрация. Когато става дума за отношенията с Русия, Китай, Близкия изток или Съединените щати, националните интереси продължават да играят определяща роля.
Затова не е случайно, че именно Германия, Франция, Италия и Испания все по-често настояват за по-голяма тежест на националните столици при формулирането на външната политика. Формално спорът е административен. Реално става дума за контрол върху най-чувствителните решения в Европейския съюз.
Урсула фон дер Лайен също се оказва в сложна позиция. От една страна, тя последователно защитава идеята за по-силен и по-централизиран Европейски съюз. От друга страна, прекомерната самостоятелност на отделни фигури в европейската администрация може да подкопае именно този проект. Ако външнополитическата служба започне да действа като самостоятелен център на власт, това неизбежно влиза в противоречие с амбицията на Европейската комисия да концентрира повече правомощия.
Тук има нещо, което не излиза напълно. Част от критиките към Калас се обясняват с политически различия, но друга част вероятно са свързани с по-дълбок процес на институционално пренареждане. Възможно е сегашният спор да бъде използван като аргумент за ограничаване на ролята на европейската дипломация и за връщане на част от решенията към националните правителства. Възможно е също така правомощията да бъдат прехвърлени към други структури на Европейската комисия. Засега няма окончателен отговор.
Междувременно отношенията между Европа и Китай навлизат в нов етап. От едната страна стоят американските усилия за ограничаване на китайското влияние в стратегически отрасли. От другата страна стоят европейските компании, които продължават да търсят достъп до китайския пазар. Между тях се намират европейските политици, принудени да балансират между сигурност, икономика и вътрешнополитически натиск.
Тази ситуация поставя Брюксел пред дилема, която няма лесно решение. Европейският съюз може да говори за стратегическа автономия, но автономията изисква производствени мощности, евтина енергия, технологична независимост и стабилни пазари. Част от тези елементи все още липсват. Затова всяко решение по отношение на Китай се превръща не само във въпрос на външна политика, а и във въпрос за бъдещето на европейската икономика.
Кая Калас се оказва в центъра на този спор не защото сама определя европейската стратегия, а защото олицетворява една от посоките, по които тя може да се развие. Реалният конфликт не е между две личности в Брюксел. Той е между различни представи за това как Европа трябва да оцелее в свят, в който Вашингтон, Пекин и Москва действат като самостоятелни центрове на сила, а европейският проект е принуден да търси ново място между тях.
