Днес тя вече не може да бъде пренебрегвана.
Континентът остарява с темпове, невиждани в съвременната му история.
Повод за нова дискусия по темата стана публикация на The Economist със заглавие „How the Boomers Screwed Europe“. Заглавието е провокативно и неизбежно предизвиква реакции. Но истинският въпрос не е дали едно поколение е живяло твърде добре. Истинският въпрос е защо европейските политически и икономически елити не използваха десетилетията на мир, растеж и относително благоденствие, за да подготвят обществата за промяна, която беше напълно предвидима.
Защото тя наистина беше предвидима.
Още през 80-те години демографите предупреждаваха, че Европа върви към ниска раждаемост и застаряващо население. Данните не бяха тайна. Тенденциите бяха ясни. Въпреки това сериозен обществен разговор почти липсваше.
Вместо да мислят в хоризонт от поколения, европейските лидери все по-често мислеха в хоризонт от изборен цикъл до изборен цикъл. Трудните решения се отлагаха. Неудобните теми се замитаха под килима. А надеждата беше, че икономическият растеж ще реши проблемите от само себе си.
Не ги реши.
Данните на Евростат показват, че населението на Европейския съюз продължава да застарява, докато раждаемостта остава под нивото, необходимо за естествено възпроизводство на населението. В много държави броят на пенсионерите расте значително по-бързо от броя на хората, които навлизат на пазара на труда.
Това не е просто статистика.
Това са бъдещите пенсии. Това са здравните системи. Това са данъците. Това са държавните бюджети.
И тук трябва да бъде направено едно важно уточнение.
Проблемът не е, че хората живеят по-дълго.
Проблемът не е и в това, че след десетилетия труд те очакват достойни пенсии.
Истинският проблем е, че европейските държави не успяха да създадат условия, при които младите поколения да могат спокойно да създават семейства и да отглеждат деца.
През последните десетилетия милиони млади европейци се сблъскаха с все по-скъпи жилища, несигурна заетост и растящи разходи за живот. В много градове собственото жилище се превърна от естествена житейска цел в трудно достижим лукс.
Младите хора често чуват призиви да създават семейства и да раждат повече деца. По-рядко някой обяснява как това да се случи, когато цената на едно жилище надхвърля многократно годишния доход на средностатистическото домакинство.
Демографската криза не възникна във вакуум.
Тя е пряк резултат от икономически и социални процеси, които се развиваха десетилетия наред.
През същия период Европа постепенно загуби значителна част от индустриалната си база. Производства бяха изнесени към региони с по-ниски разходи. Финансовият сектор придоби все по-голямо влияние върху икономическите политики. Недвижимите имоти се превърнаха в инвестиционен актив, а не просто в място за живеене.
Междувременно въпросът за демографията остана на заден план.
Днес Европа плаща цената.
Континентът трябва едновременно да поддържа социалните си системи, да модернизира икономиката си, да инвестира в нови технологии, да увеличава разходите за отбрана и да запази конкурентоспособността си спрямо Съединените щати и Китай.Всичко това се случва в условията на застаряващо население и все по-ограничен човешки ресурс.
Тук се крие голямото противоречие на съвременна Европа.
Политическите лидери говорят за стратегическа автономия, технологична независимост и нова индустриализация. Но всяка от тези цели изисква хора, капитали и дългосрочни инвестиции. А все по-голяма част от публичните средства отива за покриване на разходите, свързани със застаряването на населението.
Това не е обвинение към пенсионерите.
Това е оценка на политически решения, вземани в продължение на десетилетия.
Днес някои анализатори представят проблема като конфликт между поколенията. Според тази логика младите плащат сметката за комфорта на възрастните.
Това обяснение е удобно, но е твърде повърхностно.
Проблемът не е във възрастните хора. Проблемът е в липсата на стратегия.
Европа разполагаше с десетилетия, през които можеше да инвестира по-сериозно в семейна политика, достъпно жилищно строителство, регионално развитие и индустриално производство. Вместо това твърде често се разчиташе на пазара да реши проблемите сам.
Пазарът не ги реши.
Днес континентът разполага с огромно натрупано богатство, но все по-трудно възпроизвежда собственото си население. Това е парадоксът, който стои в основата на европейската демографска криза.
Европа не остарява, защото хората живеят твърде дълго.
Европа остарява, защото десетилетия наред не създаде условия достатъчно хора да пожелаят и да могат да създадат следващото поколение.
Затова въпросът днес не е кой е виновен.
Въпросът е дали европейските общества ще намерят воля да променят курса, докато все още имат време.
Защото демографията не се интересува от политически лозунги, предизборни обещания и брюкселски стратегии.
Тя просто следва собствената си логика.
А когато политиците дълго отказват да я видят, рано или късно сметката пристига.
