/Поглед.инфо/ /Резюме/ Върху теоретичната основа на авторовото предложение за различна психологическа парадигма – Критическата психология, е интерпретирана съвременната ситуация в света след началото на събитията в Украйна от 24 февруари 2022 г. Съгласно застъпената теза зад военния конфликт може да бъде видян съвременният цивилизационен сблъсък между, от една страна, глобалистичния неолиберален и джендър-идеологически секуларен западен свят, начело със САЩ, и, от друга страна, останалите религиозни цивилизации като православна Русия, конфуциански Китай, индуистка и будистка Индия, арабския и мюсюлманския свят като цяло, африканската цивилизация и католическа Латинска Америка. Прогнозата е, че трансформацията, която вече се случва, ще завърши с прехода от еднополюсен свят под западна хегемония, какъвто е досега, към многополюсен свят с авторитетното място и роля на религиозните цивилизации.
Със сигурност няма да бъде изненада, ако кажа, че и този текст ще бъде съзвучен с епистемологическите принципи на предложената от мен преди повече от двадесет години критическа психологическа парадигма (Георгиев, 1999, 2000, 2013, 2014, 2017, 2918, 2020), върху чиято основа беше създадена и Българската школа на Критическата психология (2017, 2021). Това означава, че причините за настоящата международна криза няма да бъдат търсени в измеренията на традиционните геополитически погледи, в нейните възможни или невъзможни финансови и икономически основания, ако щете в „чисто“ военните последици за днешния и за бъдещия свят. Защото зад всички тях, от гледна точка на Критическата психология, можем да потърсим и открием по-дълбинните общностни и индивидуални психични преживявания, може би невидими на пръв поглед, които обаче се оказват фундаменталните предпоставки за съвременния световен конфликт, въпреки неговата привидна ограниченост. Разбира се, тук става дума за безпрецедентното за последните десетилетия проблематично екзистенциализиране на големите човешки общности, на съвременните цивилизации, имам предвид тези извън евро-атлантическия секуларен свят, за които процесите на западната либерална глобализация поставиха отвъд границите на търпимостта перспективите за собственото им културно и религиозно съществуване и възпроизводство. Никак, ама никак не е случайно, че повече от 2/3 от населението на света отказа да застане на страната на секуларните САЩ и техните западно-европейски съюзници, за които отдавна „Бог е мъртъв!“ по знаменития израз на Фридрих Ницше (Ницше, 2012). Изглежда това е така, защото от няколко десетилетия сред тези цивилизации е очевидно онова толкова мащабно религиозно възраждане, което огромното мнозинство от западните анализатори, социални учени, журналисти и политици така и не успяха да провидят (Георгиев, 2017). Просто ситуацията в Украйна след 24 февруари 2022 г. разкри по впечатляващ начин драматичните, но реални разделителни линии в съвременното човечество, разбира се за този, който има смелостта и най-вече възможността да ги провиди.
Известно е, че идеологическата доктриналност и ограниченост както в политиката, така и в социалното и хуманитарно познание, характерни за западните секуларни общества, са в състояние да рисуват единствено изопачени картини на света, симулакруми, копия без оригинали, съгласно дълбоко промислената концепция на Жан Бодрияр. Тук „образът няма никаква връзка с реалността – това е имитация без референт, която представя себе си за реалност“, докато „симулацията е замяната на реалното със знаци за реалното“, тоест „симулакрумът и симулацията са потенции, чрез които могат да се преодоляват онтологични реалности“ (Бодрияр, 2019). Преодоляването на „онтологичните реалности“ или по друг начин казано фалшификациите на истините за православна Русия, за конфуциански Китай, за индуистка и будистка Индия, за мюсюлманския свят, за африканската цивилизация, за католическата латино-американска общност, характерни за западната тотална идеологическа пропаганда, всъщност възпроизвеждат единствено екзистенциалния вакуум и тоталната несвобода на илюзиите за себе си и света, в които са принудени да живеят западните хора. „За демократичните общества пропагандата е онова, което е тоягата за тоталитарните общества!“ – казваше Авраам Ноам Чомски (Чомски, 1996), диагноза, която характеризира днешният западен либерален ред, чиято медийна и академична цензура по отношение на другото, на различното мнение, буквално копира тоталитарния фашистки и комунистически ред, а хората от моето поколение, ако са достатъчно честни пред себе си и другите, могат съвсем спокойно да регистрират този несъмнен паралел.
Симулакрумите и симулациите, властващи в западните представи по отношение на православна Русия, разбира се продукт на догматичната идеологическа пропаганда, извайват образа на една ужасяваща деспотия, на един кръвожаден тиранин-самодържец, който най-вероятно закусва пеленачета, на един безпросветен народ, отдалечен безкрайно от западните ценности, изведени в ранг на универсални по отношение на всички хора и цивилизации по света. Тези имитации без референт, представящи себе си за реалност, очевидно не могат да преодолеят онтологичната реалност, макар и да си въобразяват, че го постигат, тъй като действителността се оказва нещо съвсем различно. Най-важната нейна отличителна черта е удивителният начин, по който православните християнски религиозни представи възвърнаха регулативните си функции по отношение на мисленето и поведението на руските хора през последните няколко десетилетия, а също така и основополагащото място, което Руската православна църква заема днес в живота на руското общество. В две изречения Александър Проханов сравни западния, разбирай американския, и руския идеал: „Американската мечта е крепост на хълма, от която гледа господарят на света. Руската мечта е храм на хълма, където настъпва единението между човешкото и божественото“. С други думи, ако нямаме предвид това мистично руско религиознозиране на живота в историята и днес, неговите специфични екзистенциални измерения, няма как да провидим самата руска реалност (Георгиев, 2017).
Симулакрумите и симулациите, властващи в западните представи по отношение на конфуциански Китай, разбира се продукт на догматичната идеологическа пропаганда, рисуват изопачените картини на един тираничен комунистически режим, в който хората биват третирани, ако не като животни, то поне като тотално безправни роби, които ще се върнат към живота само тогава, когато западната либерална демокрация, разбирай американската, установи своето глобално господство над човечеството. И тук тези потенции, които преодоляват онтологична реалност, но само във въобразените и ограничени представи на западните хора, разбира се жертви на същата тази пропаганда, представят образи, които отново нямат нищо общо с действителността. Преформулираната още през 1978 г. от Дън Сяо-Пин „хилядолетна конфуцианска същност на Китай“, чрез която става възможна доктрината „една държава – два строя“ (Сяо-Пин, 1988), абсолютно невъзможна за асимилиране от ограничената западна идеологическа доктриналност, предполага и възпроизводство на регулативните функции на традиционните конфуциански ценности и днес, в съвремеността. Става дума за уникалния китайски колективизъм, за толкова необходимото и несъмнено важно индивидуално усъвършенстване, за мястото и ролята на управлението в Поднебесната империя относно удържането на равновесието в сан-цай, в триадата Небе – Земя – Човек, чиито най-вече екзистенциални измерения запазват живота на самото човечество (Георгиев, 2020). Без тези фундаментални конфуциански представи няма как да провидим самата китайска реалност.
Симулакрумите и симулациите, властващи в западните представи по отношение на индуистка и будистка Индия, разбира се продукт на догматичната идеологическа пропаганда, поднасят на западната публика визията за държава и хора, ако не неспасаяемо ментално увредени, то поне застинали векове назад в своето „развитие“ – тук самото „развитие“, най-вече в психичен план, е отчайващо клише, чрез което западният свят отново и отново се мъчи да демонстрира илюзията за универсалната психична конституция и умствено превъзходство на западния бял човек над хората от останалия свят. Най-лесно е, когато не разбираш нещо, например фундаменталната и много хилядолетната екзистенциална представа за прераждането, регулираща и днес мисленето и поведението на хората в Индия (и не само), да го обявиш за „ненаучно“ или дори за „увреждане“, макар че индийският човек никак не се интересува от подобни етикети. Напротив, въпреки „гнетящата бедност“ и „недохранване“, съвременният индийски човек, подобно на предците му, с изпитаните през хилядолетията начини да се вслушва, да митологизира и да поглъща Вселената, гледа на днешния свят и неговите болки като на нещо относително. В края на краищата това е Кали юга, най-ужасната космическа епоха, след която ще последва дълъг период на покой. После ще пукне зората на съвършената епоха, истината и дхармата ще бъдат възстановени в своята цялост и пълнота, и в космоса отново ще се възцари порядък – за известно време (Религиозните традиции..., 2006, с. 1277). С други думи, чрез онова непоколебимо разбиране за смисъла на индивидуалното съществуване като живот за живота след смъртта и поредицата от прераждания на душата в различни тела, индийският човек е убеден, че ако сега живее в Кали юга, то той непременно ще живее и в съвършенната епоха, на космическия порядък, макар че после цикълът ще се повтори отново. Без тези фундаментални екзистенциални представи няма как да провидим самата индийска реалност.
Симулакрумите и симулациите, властващи в западните представи по отношение на ислямския свят, разбира се продукт на догматичната идеологическа пропаганда, особено през последните две десетилетия чертаят изопачения образ на мюсюлманските хора като диваци и варвари, на тяхната религия като антихуманна идеология, която няма нищо общо с човешкото в неговата западна интерпретация, на отъждествяването на исляма с терористите от ИДИЛ и талибаните от Афганистан. Тези имитации без референт, представящи себе си за реалност, очевидно не са в състояние да преодолеят онтологичната реалност, макар и да си въобразяват, че го постигат, тъй като действителността се оказва нещо далеч по-различно. Най-важната нейна особеност е непоколебимото историческо възпроизводство на мюсюлманските религиозни традиции, чрез които хората екзистенциализират както личния, така и обществения си живот, за който с фундаментално значение е ислямският колективизъм, тоест отделният човешки индивид е важен, но тъкмо чрез общността, било семейно-родовата, било уммата като цяло. Убеждението, което никаква западна представа, критика или дори намеса не е в състояние да промени, че подчиненото на изискванията на Аллах и указанията в свещенния текст човешко съществуване, в крайна сметка носи със себе си толкова важното екзистенциално спокойствие – и в живота тук, на Земята, и пред лицето на смъртта. Тези непонятни за западното секуларно мислене религиозни представи като онтологична реалност могат да бъдат преодоляни чрез медийните и академичните симулакруми и симулации, но само и единствено в ограничените представи на западните хора – те не са в състояние по никакъв начин да променят самия ислямски свят: „Ние – казваше престолонаследникът на Саудитска Арабия Салман, обръщайки се към западния свят, - можем да ползваме технологичния напредък, но ние не можем да станем като вас, защото сме мюсюлмани и такива ще си останем“ (Георгиев, 2014). Без това, без тези фундаментални ислямски екзистенциални представи, няма как да провидим самата мюсюлманска реалност.
Симулакрумите и симулациите, властващи в западните представи по отношение на африканската цивилизация, разбира се продукт на западната догматична идеологическа пропаганда, рисуват изопачените картини на черния континент и неговите хора, които странно напомнят убеждението на пътешествениците от времената на Великите географски открития, че в случая става дума „за същества, които не са хора в истинския смисъл на думата, че това е търсенето междинно звено в еволюционната верига между животните и хората“ (Коул, 2000). Независимо от официалното през последните години „преосмисляне на колониалното минало на Европа и робството в САЩ“, в което отново и отново се възпроизвежда типичното западно лицемерие, расизмът, макар и срамежливо скриван от медийната и академичната цензура, си остава водещ в отношението на белите европейци и американци към африканските хора. Нещо повече, за западното мислене си остават непонятни африканските религиозни представи за цикличното време, а оттам и за човешкия живот като цикъл, в чието начало и край раждането и смъртта съвпадат, за безконфликтното преминаване през етапите след физическата смърт, за което изключителна роля имат децата, огромното потомство – за западните хора африканската раждаемост изглежда е признак на изостаналост, докато за африканците тя има фундаментално екзистенциално значение тъкмо заради смъртта; докато западният свят е пълен с вещи, африканският свят е пълен с хора. Без тези основополагащи африкански екзистенциални представи няма как да провидим самата африканска реалност.
Симулакрумите и симулациите, властващи в западните представи по отношение на латиноамериканската цивилизация, разбира се продукт на догматичната идеологическа пропаганда, извайват превратния образ на хората и обществата от Южна Америка като за диктаторски и тоталитарни, на които е твърде чужда западната, най-вече американската версия на демокрацията, макар че тъкмо латиноамериканските държави са традиционно поле за политическите експерименти на САЩ; отъждествяват обикновените хора, латиносите, които белите североамериканци считат за втора ръка хора, с наркоразпространители и бандити, нямащи нищо общо със западното разбиране за „нормалност“. И тук тези потенции, които си въобразяват, че могат да подменят онтологичната реалност, но единствено в ограничените хоризонти на западното мислене, рисуват картини, които отново нямат нищо общо с реалността. Едва ли ще бъде преувеличено като кажа, че ако нещо все още е останало от католическото християнство, то се намира тъкмо в обществата и хората в Латинска Америка – някак си пред очите ни католицизмът в Европа и САЩ се срина до една фасада, която нищо не означава за огромното мнозинство от белите европейци и североамериканци, макар и кълнящи се в своята католическа християнска принадлежност. От теологическа гледна точка е повече от очевидно, че възпроизвеждащото се в католическите църкви и общности в Европа и САЩ регламентиране на еднополовите бракове, всъщност представлява ритуалното погребение на католицизма – не случайно преди няколко седмици самият папа Франциск изрече стряскащите думи, че „НАТО лае пред портите на Русия“ сякаш, за да възвести на все още мислещите хора в западния свят, че тъкмо православието е надеждата да пребъде християнството, а също и неговата, на папата цивилизация, тоест именно латиноамериканската. Без да имаме предвид фундаменталните религиозни католически екзистенциални представи, регулиращи и днес мисленето и поведението на хората от Латинска Америка, няма как да провидим самата латиноамериканска реалност.
И така, ако е вярно, а аз не виждам причини да не приемем, че е вярно идващото още от Арнолд Тойнби и продължено от Самюъл Хънтигтън твърдение, че в основата на човешките цивилизации стоят различните религиозни системи (Тойнби, 1995; Хънтигтън, 1999), то става очевиден споменатият в началото факт, че съвременният глобален конфликт всъщност е сблъсък между, от една страна, руската, китайската, индийската, ислямската, африканската и латиноамериканската религиозни цивилизации, и, от друга страна, секуларния западен свят, изчерпващ се със Северна Америка и Европа (ако не броим сателитите Австралия, Япония и Южна Корея), за който свят дори определението цивилизация е повече от съмнително. Разбира се, ако приемем позицията на Раймон Арон, че идеологическите доктрини също са от религиозен порядък (Арон, 1997), можем да кажем, че в случая западният неолиберален глобализъм задава цивилизационно-религиозните измерения на западния свят, но по начин, по който драматично разрушава изходните религиозни основания на всички останали цивилизации на планетата.
С фундаментално значение за разбирането на този цивилизационен сблъсък е джендър-идеологическата облицовка на неолиберализма, превърнала се в основа на недопустими за здравия религиозен смисъл социални и човешки експерименти, особено що се отнася до интерпретацията на пола като... „социален конструкт“, тоест перспективата всеки човек „да избира сам пола си“, което означава, че Бог и Божествата тук са излишни. Забележително е, че джендър-доктрината се оказа естествено продължение на неолибералната глобалистична идеология – след прокламираната необходимост от „отпадане на нациите“, тоест отказ от национална идентичност, след приписваната свръх-ценност на западния секуларен начин на мислене, тоест отказ от религиозна принадлежност, след разрушаване на традиционното семейство и самото родителство чрез регламентирането на еднополовите бракове и полит-коректното дефиниране на Родител 1 и Родител 2, тоест отказ от семейно-родова идентичност, дойде ред и на „свободата“ да избираш сам пола си, тоест отказ от полова идентичност, зададена от Бога и биологичната ти конституция – мъж и жена.
Очевидно е, че тъкмо опитът на неолибералният и джендър-идеологическият западен свят не само да предложи, но и да наложи глобалистичната си визия за държавите, народите, религиите, семейството и пола, чрез който се демонизират традиционните човешки идентичности посредством определено сатанинските евро-атлантически „ценности“ от гледна точка на религиозното разбиране за действителността и човека, в психологически план се оказа непреодолимата предпоставка за днешния цивилизационен сблъсък. Вярно е, че тук са възможни всякакви обяснения за тази ситуация – геополитически, икономически, военни и т.н., но от позициите на Критическата психология тъкмо това проблематизиране на смисъла на съществуването за православна Русия, конфуциански Китай, индуистка и будистка Индия, за арабския и мюсюлманския свят като цяло, за вярванията и традициите в африканската цивилизация и за католическа Латинска Америка, се оказа границата, която не може да бъде преодоляна, тъй като става дума за екзистенциален конфликт в мисленето, за опит да бъдат разрушени хилядолетни религиозни традиции, а това същите тези религиозни цивилизации просто няма как да допуснат. Да, нарастващото сътрудничество между тях е факт през последните месеци, особено в контекста на ШОС и БРИКС, към които все повече държави от Азия, Близкия Изток, Африка и Латинска Америка искат да се присъединят, но политическите, икономическите и дори военните му измерения не могат да скрият неговите фундаментални общностни психични основания, поне за критическия психологически подход, а именно екзистенциално важното проблематизиране на смисъла на съществуването с оглед необходимостта от съхранение и възпроизводство на хилядолетните религиозни погледи и традиции, осъзнати като застрашени от претенциите на глобалистичния неолиберален и джендър-идеологически западен свят. Между впрочем, това е и психологическата основа за трансформацията на света изобщо, която се случва пред очите ни – от еднополюсен под хегемонията на секуларния запад към многополюсен свят с неподлежащата на съмнение роля на религиозните цивилизации в него, ако разбира се оцелее при едни или други обстоятелства, имайки предвид основателните притеснения от евентуална ядрена война.
В заключение, що се отнася до нашата Дунавска България, тъй като в момента съществуват поне още три Българии, отказът от собствената ни православна цивилизация, на която на всичко отгоре сме Субект чрез писмеността – българицата, поне според мен съвсем логично ще доведе до поредното осмо ритуално самоубийство, което наред с протичащото и сега седмо самоубийство – непомерната демографска катастрофа, най-вероятно ще проблематизира самото съществуване на държавата (Георгиев, 2018). А вината за това бъдеще е наша, обща – и на народ, и на „елит“. Разбира се, налице е и по-оптимистичен сценарий – след краха на западния секуларен свят и разпада на ЕС и НАТО, е възможно възвръщането ни в устоите на нашата собствена православна цивилизация, дори и прикрито зад поредния „цивилизационен избор“, а в тази ситуация, за да се прекъсне тягостната и унизителна поредица от „цивилизационни избори“ в нашата история (да не казвам, че е абсурд Субект на Цивилизация да прави „цивилизационни избори“), със сигурност ще се наложи изходът, който предлагам отдавна: България независима, суверенна и необвързана държава, която не членува в никакви международни политически, икономически и военни съюзи. От позициите на Критическата психология само при това положение може да се сложи началото на формиране на толкова важното чувство за отговорност към собствената държавност както сред народ, така и сред елитите.
ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:
Арон, Р. (1997). История и политика, София;
Бодрияр, Ж. (2019). Симулакрум и симулация, Together Academy;
Георгиев, Л. (1999). Критика на етнонационалния рационализъм, София;
Георгиев, Л. (2000). Критика на политическия рационализъм, София;
Георгиев, Л. (2013). Критика на историческия рационализъм, София;
Георгиев, Л. (2014). Критическата психология на политиката и историята, София;
Георгиев, Л. и колектив (2017). Творческите предизвикателства на Критическата психология, София;
Георгиев, Л. (2017). Критическая психология политики и истории, Москва;
Георгиев, Л. (2017). Религиозният реваншизъм на историята днес, сб. „Международна научна конференция“, Варненски свободен университет;
Георгиев, Л. (2017). Религиозно-идеологическая парадоксальность Великой октябарской социалистической революции, Годишник Росийская академия наук, Москва;
Георгиев, Л. (2018). Критическата психология на българската история, София;
Георгиев, Л. (2020). Критическата психология на екзистенциалните преживявания, София;
Георгиев, Л. и колектив (2021). Творческите предизвикателства на Критическата психология ІІ, София;
Коул, М. (2000). Социо-културна психология, София;
Ницше, Ф. 2012). Съчинения, Т. 2, София;
Сб. „Религиозните традиции на света“, Под ред. на Х. Байрън Еърхарт, София;
Сяо-Пин, Д. (1988). Основни въпроси на съвременен Китай, София;
Тойнби, А. (1995). Изследване на историята, Т. 1, София;
Хънтигтън, С. (1999). Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред, София;
Чомски, А.Н. (1996). Петата свобода или власт и идеология, София.
ВАЖНО!!! Фейсбук ни ограничава заради позициите ни! Споделяйте в профилите си, в групите и в страниците и по този начин ще преодолеем ограниченията, а хората ще достигат до алтернативната гледна точка за събитията!?