/Поглед.инфо/ Ако на 1 януари 2016 година някой се бе осмелил да прогнозира, че Великобритания ще напусне ЕС, Доналд Тръмп ще разгроми Хилъри Клинтън, а свъместните усилия на руснаци и сирийци ще доведат до окончателното изтискване на вируса на "умерената опозиция" от красивите улици на Алепо, всички щяха да го гледат като човек, който е прекалил с водката и песните на Веселин Маринов по празниците. А представете си пак на същата дата някой у нас да бе казал, че БСП ще спечели президентските избори. Тогава сигурно вече публиката щеше да звъни за линейка и да търси телефонния номер на компетентен психиатър. На 1 януари 2016 година това наистина щеше да е върховна форма на лудост. Само два месеца преди това ГЕРБ така убедително спечелиха местните избори, че картата на България се оцвети в отровно-синьо като знак за тотална политическа доминация на изборната машина и технологията по осигуряване на гласове, превърната в център на политическата дейност. Наркозата от тези смазващи резултати бе така силна и мощна, че държа в кома политическите анализатори и социолозите буквално до самите президентски избори. Нека да си припомним, че само два месеца преди уникалната победа на ген. Румен Радев, много "специалисти" бяха убедени, че ГЕРБ ще печели изборите служебно, дори и да вържат онова митологично магаре, за което Бойко Борисов говори още през 2011 година. Точно това се опитваха да ни убедят социолозите - че анонимен кандидат на ГЕРБ печели изборите срещу конкуренцията си, дори и без още неговото име да е оповестено. Нима някой можеше да предположи, че веднага след изборите Бойко Борисов, вече напълно лишен от харизма, ще бъде притиснат до стената от собствените си комарджийски ходове да подаде оставка, а рулетката ще се завърти така, че СДС след 19 години пак ще държи мандат за съставяне на правителство. Разбира се, историята винаги марксистки се повтаря като фарс, тоест СДС завършиха тази процедура карикатурно, но все пак едва ли някой анализатор, който не е употребявал забранени вещества, щеше да е в състояние да го предскаже.
Разказваме всичко това, за да предупредим, че работата с прогнозите в един свят, който се намира в страхотна геополитическа буря, е като разходка в минно поле. Никой не може да гарантира, че в нейния край всичките му крайници ще бъдат по местата си. Но все пак, след шокиращата 2016 година имаме достатъчно емпирични данни да набележим тенденциите, които ще определят политическите процеси у нас и ще карат много журналисти да си чупят клавиатурите от яд.
2017 година започва силно. Двугодишната хегемония на ГЕРБ, които като паяжина вкараха всички власти в мощното си партийно туловище приключва. За първи път България си избра наистина независим президент, който прояви характер в мигове, в които други политици биха потърсили тихия уют на някой далечен санаториум. Загубата на президентската институция е мощен ритник за партията на Бойко Борисов. Някои хора, скъсали с реалността, се опитаха да представят загубата на креслото на "Дондуков" 2 като тактически ход, но истерията, която преминава като чума през редиците на ГЕРБ, показва, че такава стратегия никога не е имало. ГЕРБ наистина повярваха, че ще спечелят автоматично, а когато това не се случи, партията им изпадна в "морфичен резонанс". Атаките срещу Радев заваляха още преди той официално да е встъпил в длъжност. Изведнъж цялата медийно-политическа машина на Бойко Борисов бе впрегната да атакува новия президент, да го накара той да поеме отговорност за гафовете на ГЕРБ, а някои от депутатите на загубилата партия така се впрегнаха в това занятие, че заговориха за "импийчмънт". Което е връх на политическата екзотика - да искаш импийчмън на човек, който не е положил още клетва. Това е все едно да исккаш развод, преди още да си си намерил булка. Но неведоми са пътищата на клетите гербаджии.
2017 година определено ще е трудна за Бойко Борисов. По всичките му обходни маневри си личи, че той вече не е убеден в успеха на ГЕРБ на предсрочните парламентарни избори. Вероятно именно на тази неувереност се дължаха и част от налудничавите пируети, които предприе. Като, например, изведнъж изцяло да прегърне идеята на Слави Трифонов за 100- процентов мажоритарен избор. Някъде в подземните политически съветнически кръгове на ГЕРБ сигурно това им се вижда като перфектен начин да спрат падението си и да се закрепят на върха. Това, което Борисов пропуска, са уроците на историята. Тя непоколебимо и досадно се опитва да преподаде на всички партии един урок - който се заиграва с изборните правила, потъва в плаващите пясъци на народното неодобрение. Борисов обаче се нуждае от политически допинг. Защото харизмата се изчерпа, а той не е в състояние да предложи нищо друго. И за да бъдат нещата напълно омазани - липсата на победа ще доведе до мощно вътрешнопартийно земетресение в ГЕРБ. Както един път ефектно се изрази проф. Иво Христов - ГЕРБ е една конфедерация от клиентелистки кръгове. Подобно нещо може да съществува единствено с перспективата за власт. Ако това видение изведнъж помръкне, то голяма част от клиентелата ще отлети, оставяйки ГЕРБ като средностатистическа партия, която всеки път ще трепери на избори дали минава бариерата.
През 2009 година ГЕРБ изгряха на политическия небосклон с идеята, че те са партията срещу статуквото, наказателен отряд за виновното минало и това бяха техните реактивни двигатели. 8 години по-късно Бойко Борисов започна да символизира самото статукво, и ако днес политическият модел се гърчи и отчаяно се опитва да си намери нови лица и представителство, то причината за това е самият той. ГЕРБ ще се опитат с всякакви средства и похвати да се задържат над водата, но по трудния начин ще разберат, че когато народът разлюбва, той мрази мощно, упорито и дълго.
Пред БСП обаче също не се е ширнал розов и гладък път. Левицата, за изненада и на самата себе си, успя да спечели президентските избори, което чертае основен извод за българската политика - една партия наистина трябва да се намира в критично състояние, за да започне да излиза от своя стереотип и да търси различен начин за връщане на доверие. При БСП това се състоеше в търсенето на необвързан, самостоятелен, смислен и независим човек. Това се оказа успешна рецепта за връщане в голямата игра. Само че в левицата тежат още много проблеми, които чакат своето решение. През 2017 година БСП има да работи върху няколко огромни задачи едновременно - добро представяне на предсрочните избори и вътрешнопартийна реформа, която да създаде нов живот на структурите. Това са мегазадачи, които трябва да бъдат вършени едновременно. Следизборната ситуация също ще бъде изпълнена с напрежение. Независимо от резултата, пред БСП ще излезе голямата тема дали ще поиска да прави коалиция с ГЕРБ или не. Този въпрос още отсега съществува като интелектуална игра сред политолозите, но от неговия отговор ще зависят голяма част от останалите процеси в общество. Нито един от отговорите не е прост и еднозначен. Все пак, ако трябва да потърсим дълбочина на темата, то един от изводите, които можем да направим от бурната 2016 година е, че страната се нуждае от нов политически модел, или поне от връщането на автентичните политически разграничения. Големите коалиции на местна почва са белег за всеядност и заради това изцеждат живота от партиите, които участват в тях. Дори и най-успешният модел за такава коалиция - тази между БСП, НДСВ и ДПС, (каквото и да говорят управлението на Тройната коалиция, то беше успешно, само вижте икономическите й резултати) занули и остави НДСВ вън от парламента и осигури рекордно слаб резултат на БСП. Тоест, ако ГЕРБ и БСП влязат в коалиция, двете партии рискуват да се самоунищожат. С победата на президентските избори обаче Корнелия Нинова спечели вътрешнопартийното право да предложи своя възглед за реформа на левицата и тази тема със сигурност ще бъде обект на дискусия през цялата 2017 година.
Още един голям въпрос ще се появи на дневен ред в обществото. Предсрочните избори вероятно ще изтикат на парламентарния хоризонт две нови партии, макар и едната да е под въпрос. Социолозите вече показват, че партия на Веселин Марешки е почти сигурен участник в следващия парламент с резултат около 7 на сто, а ако Слави Трифонов реши да играе, може да постигне дори 12%. Независимо от медийната магия около тези две фигури, партиите им не са нещо ново. В България от началото на прехода има трайна тенденция странни формации да попадат в парламента - още от Бизнесблока на Жорж Ганчев, та чак до ГЕРБ. Което е продукт на една неутолима страст на българския политически дух - да търси екстравагантни решения на сложни проблеми и винаги да настъпва мотиката. Марешки/Трифонов са лицето на българския бунт срещу реалността, знак, че преходът изначално е така сбъркан, че някаква част от народа никога, ама никога няма да приеме неговите резултати. И заради това от ден номер 1 на промените е ясно, че България май се намира в грешен коловоз на историята. Никой не се допита до гневните и изтощени хора те какъв вариант на държава искат. Защото, ако го бяха направили, този дивашки капитализъм щеше да бъде отречен и отхвърлен.
2017 година пак ще е година на изненади и обрати. Трябва да чакаме интересни промени в ЕС, ново развитие на отношенията САЩ и Русия, шахматната игра в Близкия изток и, разбира се, да сме наясно, че България може да отнесе удари отвсякъде. Въпросът е дали страната ни е готова да бъде в крак с времето или пак ще чакаме и ще се снишаваме, за да видим откъде духа вятърът. Не е ясно и кое бедствие ще дойде първо - дали Ердоган ще пусне бежанците да тръгнат към Европа или Ангела Меркел, в желанието си да пооправи своя имидж, ще ни върне основната част от тях, които са влезли в ЕС през България. Именно заради това е хубаво, че България смени своя президент на прага на тази година - днес повече от всякога трябва човек с независимо мислене, който да остоява националните интереси, отколкото един усмихнат послушко, който като види микрофон, започваше да говори за "евроатлантическите ценности". Целият свят се трансформира и резултатът от това ще е качествено ново съотношение на силите. България повече не може да си позволи кротко безучастие и солипсистичен провинциализъм. Ще друса, ще тръска, ясно е, че заредената с конфликти политическа среда пак ще ражда скандал след скандал, но пък в крайна сметка автентичните промени започнаха и сега все по-трудно вестителите на статуквото ще могат да плетат мрежата си от схеми и лъжи. В този текст не се опитахме да прогнозираме нищо за съдбата на десницата, защото производството на десни проекти започна да става досадно и повтаряемо. Има опасност, поради тази липса на въображение, основните сили на десницата да останат без редовните си хонорари. Така че тепърва ще чуваме писъците им. Не е необходимо да си Ванга, за констатираш това, те не спират да пищят и сега.
