– Уж политиците неуморно работят за държавата, а тя от избори на избори става все по-невидима. Има ли я, професор Пантев, или ни я отмъкнаха под носа, докато берем гъби?

– За да се отнеме нещо, то трябва да бъде притежание. В историческа ретроспекция държавата винаги е била гледана с враждебност от повечето българи, защото тя символизира насилие, данъчни обременения, стопански препятствия, различни видове задължения и дори заплахи. В това отношение един от сериозните ни дефицити и пороци от нашето турско минало е, че гледаме на държавата като обект на измама и стремеж да я заобиколим.

Но тук има нещо по-важно, което според мен трябва да се изтъква – не държавата прави хората, а хората правят държавата. Така че, държавните институции, които са в криза, това се дължи на факта, че там има хора, които не са на висотата на институционалното разбиране за една държавна власт. Формалните принципи за оценка на една държава – двукамерен парламент, независими власти, монархия или република, са по-второстепенни, отколкото хората, които ги реализират.

Спомням си преди години каква врява беше, че депутатите гласуват с чужди карти. Е, добре, след като това се реши по един радикален начин, Парламентът получи ли повече престиж и обществено доверие? И като чуя някой да казва: „Трябва да…“, а от тридесет години е в политиката, ми звучи много йезуитски и дори комично.

– До тук говорихте как трябва да бъде, но нека разсъждаваме каква е реалността! Премиерът сам яха джип, ръководи предизборна кампания в нарушение на закона и никой не реагира, спецсъд и прокуратура избирателно наказват неудобни, търгува се с вот, всеобща мизерия и корупция ни превземат, демографска зима и всичко това не ни стряска, за да се опълчим. Какво се случва?

– Случва се това, което поетът е казал: “Народ, свикнал хомот да влачи“. Има едно примирение, има идея, че може да има само поединично спасение; има причини, поради които всеки предпочита да мълчи, поради служебни, професионални и роднински, ако щете, причини. Затова България се влачи на опашката на Европейския континент и това е една от причините, заради които вечно недоволстваме по кръчмарски маси и вечно се упражняваме в красноречие пред екрана, когато имаме тази възможност. Но когато стане нужда решително да се заяви нещо, тогава всеки се ослушва. Тук да ви напомня (макар вие да го знаете), че жълтите жилетки не са нито гладни, нито жадни. Те не могат да търпят една такава политическа система, която преразпределя крайно несправедливо обществените блага, в случая във Франция.

– Вие приемате ли ,че съществува поединично спасение? Ако се позовем на миналото „После Отечеството, най-много съм обичал тебе“, а ако се осланяме на днешното, в битов план – и най-скъпата кола пропада в лошите пътища. Тоест, има ли индивидуално спасение, когато общото потъва?

– Може би единствената фраза, казана от мен през последните 35 години, от която се отказвам е, че няма поединично спасение. Сега виждаме, че милионерите, разобличени във всякакви комбинации и далавери, може да не останат на власт, но няма да им се отнеме натрупаното богатство и те ще го предадат на своите наследници. Така че, има едно дебелоочие, едно парвенюшко самочувствие, което означава, че каквото и да ми приказваш, аз се прибирам в луксозния си дом, а ти се буташ на 70 квадрата. Това е мисленето на гумените глави, на онези, които вече така са се напомпали с влияние и финансови ресурси, че на тях им е все едно кой как ще ги гледа – с укор ли или ще им пее лелейна песен. Ние се научихме от Запада, че само луксът, че комерсиалният успех е залог за житейска реализация, а в същото време общественото мнение не е важно, защото има безнаказаност.

– Говорите за „безсмъртната българска завист“ в едно интервю. Кое още качество ни пречи, за да се разделим с онова – „европейци сме, но не съвсем“?

– Че завистта е един реален и както съм го нарекъл, постоянен фактор, това е повече от ясно. Много хора, според мен, не отидоха да гласуват, не от този свой скепсис към Европейския съюз, а за това, че гневно обсъждат как ще пратят някого (при това със съмнителни умствени и морални качества), след като те вземат 5-600 лв за изморителна работа?! Има и такъв момент, но той не е основният.

Основният е, че всичките тези формално демократични институти в България и Европа функционират според своята обществено-политическа конструкция и замисъл. Ние най-напред не знаем какво означава Европа.  Европа стана една от най-баналните и изпразнени от съдържание думи. За това Алеко Константинов казва: Европейци не значи география! Австралия е по-европейска страна, отколкото Босна и Херцеговина. Но ние се гордеем с нещо, което е географско и топографско разположение, а не с цивилизованите начини на обществени изяви. Европеецът трябва да го познаеш и на улицата, и в семейството, и на работата, и в политиката. По начина, по който гледа на хигиената и на добрия тон – това също е европейско.

– Ще станат ли вододел тези избори, не само за преструктурирането на политическите партии отвътре, но и за обществен разлом, или само ще се подмени опаковката, за да се омилостиви публиката?

– Колкото разбирам от моя продължителен жизнен опит, едва ли ще стане нещо, за жалост. Няма какво да крием, че у нас всичко което става, е отражение на това, което става наоколо – от Балканите до Ла Манша. Едва ли ще стане някаква промяна по простата причина, че вече не виждам какъв е този човешки потенциал, който ще я осъществи. Драмата на съвременния българин (доколкото аз я виждам) е, че няма кого да избере. Едно е предизборен митинг, друго как тези хора се променят след като бъдат избрани. Те тотално изменят на принципите си и търсят най-нахално от сто кладенеца вода, за да обяснят защо не са направили това, което е било експонирано като примамливо обещание по време на изборната кампания.

– Управляващите (ведно с ВМРО) предадоха националните интереси по повод на Македония, но това не попречи да натрупат резултати. Припомняйки ваш израз: „Патриотизмът не изключва истината“, Ви питам – истина и патриотизъм винаги ли трябва да са със знак на равенство?

– Трябва да са със знак на равенство, въпреки че патриотизмът е и емоционално състояние. Това е тревичката на твоя роден дом, учителят ти, родителите… Идеята, че сме загубили Македония беше очевидна оттогава, когато я признахме. Ти признаваш държава и автоматично и по подразбиране признаваш нейния език и история. Но друго е комично за мен. Къде се дянаха тези, които получаваха едва ли не истерична уртикария, когато се говореше за македонски народ, език и култура? Те се снишиха. Причината беше ,че Македония трябва да влезе в НАТО и ЕС и изведнъж патриотизмът, който не е партийна субсидия, се изпари. Няма взрив от недоволство, гняв, отрицание, когато по телевизиите вървят субтитри на български в репортажи за Македония.

– Как гледате на случващото се в БСП? Ще се взриви ли партията след оставката на Корнелия Нинова или ще се консолидира след евентуалното й преизбиране?

– Не познавам вътрешните процеси на БСП, не съм присъствал на нито един пленум и не мога да имам вътрешни впечатления и кулоарни оценки. Но факт е, че тази жена, така, или иначе, независимо с каква методика си служи, удвои депутатите, започна една друга оценка на БСП като перспектива. Това е тяхна си работа, има там поразсърдени хора и може би с основание. Но докато те се репчат, с извинение, други протриват ръце.

– И понежи винаги Ви търсят, когато трябва да се обобщават събитията или да се правят кардинални изводи, кажете, откъде трябва да се тръгне в преформатирането на държавата и дали в основата стои нов обществен договор (колкото и думата да се изхаби от употребата след сините и президентът Стоянов)?

– От 89 година се употребяват едни и същи думи: демокрация, реформа, промяна, обществен договор. И всички тези, които ги говорят, или поне част от тях, се провалят. Пак Ви казвам, нови хора трябва да има, а не нови институции. Защото хората правят държавата, а не държавата прави хората. Докато не успеем да оценим кой заслужава да води държавния кораб, каквито и да е формални промени да се правят, едва ли ще донесат очакваната идея за справедлив нов живот.

– Като говорите за нови хора, дали се сещате за поне един политик или обществена личност, у когото да са равнозначни чест, морал и родолюбие?

– Не мога да се сетя за такъв човек, не защото няма, а защото аз не контактувам с такива хора. Едно е ясно, че имаме едно всеобщо омерзение, което при това управление е доведено до гигантски мащаб. Често пъти една промяна, дори тогава, когато не носи очаквания резултат, е потребна, така, както Чърчил напуска веднага след победата на Англия във Втората световна война – просто от една умора. А в случая у нас е едно омерзение. Защото как така тези хора – не успяли в едно, разминали се в друго, но са оправили личния си жизнен, битов интерес и то много добре? Значи с държавата не могат да се справят, но със собственото си благополучие могат?

– Позволявам си обобщение: Търсят се нови хора, нови водачи и нови идеи, които да предадат нов смисъл на държавността?

– Да, но нови и млади не означава гаранция за смисъла на тази промяна, защото младостта е биологическо качество, но не е гаранция. Това са най-големите ни страхове. Дали тези, които ще дойдат, няма да възпроизведат онова, което са отричали.

Таня Анастасова, Liberta