/Поглед.инфо/ "Везните на ужаса натежават в полза на Хитлер". Това е оценката в мемоарите на Чърчил за Мюнхенското споразумение от 1938 г., подписано от Германия, Франция, Великобритания и Италия, с което Чехословакия е пожертвана. На фюрера е позволено да анексира Судетите, уж за да бъде запазен мирът в Европа. А самият Хитлер уверява, че присъединяването на тази област е последната му териториална претенция. Не е ясно дали участниците в съглашението са му повярвали. По-скоро са били безкрайно неподготвени за война. И са се надявали с предателството към Прага да омилостивят диктатора. Или поне да получат лека отсрочка във времето, за да запълнят най-належащите дупки във военната си способност. Само че хапката "Чехословакия" се оказва твърде малка за нарасналия благодарение и на такива отстъпки апетит на Германия. И не след дълго уж омилостивеният Хитлер не проявява никаква милост към омилостивителите си.
Историята не се повтаря едно към едно, което обаче не прави излишни предупрежденията. Тъкмо припомнянето на ключови епизоди от миналото може да помогне за предотвратяване на нови драми. Особено в сегашната ситуация, когато става все по-очевидно, че ЕС се опитва да омилостиви Ердоган. Той държи ръка върху кранчето. Не на газа или петрола, а на бежанците. Врътна го само донякъде, но това беше достатъчно да извади Европа от равновесие. И за да не го отвори докрай, започна да настоява за отстъпки, които са в противоречие не само с принципите и ценностите, но дори и с интересите на ЕС.
На Европа не й е нужна война - нито локална, нито многорегионална. Пък и тя не е готова за нея, също както през 1938 г. А Турция разполага с най-многобройната натовска армия на Стария континент. И може би най-подготвената. Макар да сме съюзници в Алианса, Брюксел ще не ще, се съобразява със силата. Поради което е готов на отстъпки. Въпросът е колко далеч може да се стигне. И за чия сметка.
Парите някак може да се прежалят. Европа умее да ги печели, дори и в условията на криза. А и грижата за 2,5 милиона мигранти на турска територия наистина струва скъпо и е нормално да се помогне. Не е ясно обаче до каква степен Анкара ще надписва сметката. Веднъж поиска безвъзмездно три милиарда евро накуп, после настоя за още два милиарда за всяка от годините, в които проблемът все още няма да бъде решен. И същевременно претендира за безвизово пътуване на своите граждани в ЕС. Което означава, че чрез ударно издаване на турски паспорти било официално, било с лостовете на корупцията, тя ще съумее до голяма степен да освободи територията си от бежанците. Ето защо Брюксел би могъл да отстъпи за една от тези претенции, но не и за двете заедно. Ако ще си плаща "такса спокойствие", няма защо да се съгласява то да бъде нарушавано, макар и по различен от досегашния път. А ако ще пусне мигрантите чрез механизмите на безвизовия режим, едва ли е оправдано сега да се включва в издръжката им на турска територия.
Само че Брюксел вероятно ще приеме и двете искания. С надеждата Ердоган най-сетне да бъде удовлетворен. И с вярата, че като се затвори "Балканският маршрут" за бежанците като част от споразуменията в срещите на върха между ЕС и Турция, Европа поне малко ще се успокои. В проектодоговореностите обаче не се казва нищо какво следва, ако се затвори маршрутът през Гърция, но се отвори нов - през България? Ще бъде ли Европа толкова решителна, каквато е сега в подкрепа на Атина, или, опрат ли нещата до нас, ще бъде склонна на отстъпки, както през 1938 г. го стори в ущърб на Чехословакия? Брюксел сигурно отново ще организира срещи на върха, за да се договаря във вече изменената ситуация. Но ако междувременно шансовете на кюрдите да се преборят за своя държавност излязат на пътя на успеха, а Турция поиска за компенсация територии на запад от границите си, ще се съгласи ли ЕС, уж в името на мира? Или ще стори всичко възможно да защити своя страна членка?
Отговорът на последния въпрос дойде донякъде от отдавна небивалото множество на връх Шипка на Трети март. Внушителното събитие дни наред се коментира през призмата на русофилството и русофобството, което е разбираемо, но не и достатъчно. По-вероятно е да се приеме, а това става и все по-видимо, че по една или друга, а най-вече - по много причини, надеждата в тежка ситуация да бъдем защитени от ЕС намалява. Ето защо все повече хора се озъртат и за други гаранции за националната ни сигурност. И смятат, че това е възможно, стига политиката ни да е достатъчно балансирана.
Връщането към поуките от Мюнхенското споразумение няма за цел да сравнява Ердоган с Хитлер. А да търси паралели в позицията на Европа тогава и сега. За да припомни, че политиката на омилостивяване най-често е неуспешна.
Дума
