Днес протестът е разделен на две: на поддръжниците на „автентичното” дясно, тоест награвитиращите около ДСБ, които се гнусят от „герберските орди”, по техните собствени думи; и на гласоподавателите на ГЕРБ, които практически единствени вдясно могат да претендират основателно за властта.
Враговете на ГЕРБ твърдят, че тази партия е изкуствена формация за консумация на властта. Нима някой изкуствено може да събере толкова голям електорат?!
Нищо изкуствено няма в ГЕРБ, това е партия, която зае опразненото електорално пространство от онези вдясно, които преди това убиха „демократичната идея”, превръщайки я в дребнотемна интрига, подмяна, нискокачествено общество и народ с рязко и несправедливо разслоение.
Да си го кажем направо, гласоподавателите на ГЕРБ, това са десни гласоподаватели, но омерзени от десницата.
За всеки политически изследовател е изумително това, че иначе самонадеяниятРеформаторски блок, всъщност се идентифицира единствено чрез отхвърлянето на ГЕРБ, непрекъснато се съизмерва с ГЕРБ, изобщо цялата му заявка за властта преминава през оценките за ГЕРБ. Реформаторите говорят за ГЕРБ, още преди да говорят за себе си, което е показателно за степента на опразнената им същност.
Когато обаче нямаш политически идеи, някак естествено прибягваш до инструментариума на плюенето, присъдите, лепенето на етикети, изобщо всичко, което се побира в понятието озлобена безпомощност. Хора, които нямат елементарна емпатия и търпимост към „другите”, не могат да бъдат демократи, нито пък притежават така необходимата на страната ни в момента „способност за управление на кризи”.
България вече преживя комунизма, едно общество на затвореното фанатично мислене, където носителите на доктрината посочваха хора, извън доктрината и те биваха унищожавани. Абсурдно изглежда, но българската десница не е отворила ума си за различни и неудобни идеи, тя е изпълнена с архаичен гняв, с омраза, с гнусни похвати за дискредитация, с нестихващо отлюспване на всеки, който не е от матрицата. Унизително е да наблюдаваш тясното схлупено мислене на тези хора, които обитават своята секта, изповядват самообожественост и кълнат да измре всичко, което е извън затвора на техния ум.
Това определено е патология, дълбока четвъртвековна характеропатия на българската десница.
Точно заради комуникационния си проблем т.нар. „автентична” десница към този момент е напълно изпразнена от способности за държавничество. Тя няма политически и експертни обеми на хоризонта, тя се занимава само с това кого да мрази и да отмахва от себе си. Десницата ни е самовлюбена и егоцентрична, смята че е носител на абсолютната истина.
Само че изобщо не е важно колко знаеш. А как събираш и осъвременяваш знанията си. Важно е мисленето ти да е богато на варианти, важно е каква е твоята способност да променяш моделите си на мислене, съобразно движението на времето. Иначе си пън, който е обременен от лесни исторически аналогии, иначе си политически еснаф, изтъкан от клишета и предубеждения, иначе си, както казва американският политически психолог Филип Тетлок, от онези „мислители”, които знаят само едно голямо нещо и агресивно прехвърлят всички обяснителни способности на това голямо нещо върху всевъзможни нови области.
Това се оказва пагубно, тъй като светът е ужасно бързоразвиващ се. И силно критично свързан. Затова да си успешен държавник, освен всичко друго, означава още и да можеш да приемаш присъствието дори на исторически вредните фигури. Трябва задължително да си в контакт с целия свят, който те заобикаля, а не да се криеш в собствената си секта.
Политическото алиби, цялата мотивация на т.нар. „автентична” десница, нейният език, стил на общуване, критерии за оценка на действителността, отношение към партньорите и електората, всичко това, поставено под единствения аргумент – страх от комунизма - е невероятно остаряло, то е някакъв втрещяващ анахронизъм. Синдромът на бавното мислене у българската десница отдавна заплашва нейното съществуване и свежда електоралния й резултат до нужда от реанимация.
Апропо, десницата вече имаше своя исторически шанс, но арогантно прецака надеждите на милиони българи.
- Днес безумно смешната сбирщина от отломки, със заглавие Реформаторски блок, протестира срещу служителите на ДС, когато обаче имаше пълната власт в държавата и можеше да приеме закон за лустрацията – не го прие.
- Когато тази псевдодесница трябваше да създаде широка средна класа, която да бъде именно нейния електорат – тя предпоче да опоска държавата така, че да създаде една нискограмотна олигархия, без чувство за родственост.
- Когато трябваше да отвори досиетата – не ги отвори, за да може преходът да бъде рекетьорски и контролиран.
- Когато трябваше да изхвърли от редиците си ренегатите, не го направи.
- Когато трябваше да се договори за власт и пари с новите социалисти, бивши комунисти – е, договори се.
Сега какво точно иска тази „автентична десница” от същия този народ, който гласува за нея в посткомунистическите години и й даде право да управлява държавата?!
Ето точно затова и голяма част от десния електорат припозна отначало НДСВ, а после и ГЕРБ за дясноцентристки партии.
Днес претоплената супа „Реформаторски блок” ни се представя за нещо различно от онова, което надроби по време на прехода. Дори протестът на десницата продължава да е такъв, щото все едно е развлечение. Типичният камуфлаж, селцата на Григорий Потьомкин, макети от приповдигнат изкуствен ентусиазъм.
Истинският гняв, историческият натиск за дълбока промяна на обществото, острата тревожност на големи маси от хора, които искат да променят системата няма нищо общо никъде по света с бутафориите на родния протест, някой да си свали сутиена, друг да си свали гащите и по гол задник да седне на тоалетната чиния, и т.н.
Всичко това е напълно в компетенциите на Реформаторския блок, разбира се, но то не е натиск за реформа на обществените правила и статуквото, които, да уточним, са такива с четвъртвековното съучастничество именно на тази сега „толкова непримирима” десница.
