През по-голямата част от конфликта вниманието на наблюдателите беше приковано към картите на фронта. Всеки новоосвободен град, всяка височина, всяко село се превръщаше в повод за дискусии, анализи и прогнози. В последните месеци обаче все по-често се забелязва друга тенденция. Докато фронтовата линия продължава да се движи бавно и с висока цена и за двете страни, войната започва да се измества към инфраструктурата, която поддържа самото съществуване на украинската военна система.
Именно през тази призма руските източници разглеждат масираните удари, нанесени след срещата на Владимир Путин, посветена на атаките срещу Старобилск и Геническ. В руския прочит събитията около Старобилск се превръщат в своеобразна граница, след която Кремъл решава да засили натиска не толкова върху отделни военни подразделения, колкото върху производствената и логистична основа на украинската армия.
Веднага след публичните изявления на руския президент започва мащабна въздушна операция, която според цитирания материал обхваща почти цялата територия на Украйна. Особеното в случая не е само броят на използваните средства за поразяване, а комбинацията между тях. Според руските данни са били използвани различни типове ракети, изстреляни едновременно от въздуха, морето и сушата. Тази тактика отдавна се използва от руските въоръжени сили, но в случая източниците подчертават значително по-голям мащаб и координация.
Основният замисъл на подобни операции е сравнително ясен. Когато противовъздушната отбрана е принудена едновременно да реагира на множество заплахи от различни направления и на различни височини, вероятността част от ударните средства да достигнат целите си нараства. Още повече когато наред с крилати ракети се използват балистични системи и хиперзвукови комплекси.
Особено внимание в руските публикации се отделя на ракетите „Кинжал“ и „Циркон“. През последните години тези оръжия се превърнаха в едни от най-рекламираните елементи на руския арсенал. Москва последователно ги представя като средства, способни да преодоляват съществуващите системи за противоракетна отбрана. Независимо от споровете около реалните им характеристики, факт е, че самото им използване има и психологически ефект. Всеки подобен удар се превръща не само във военна, но и в политическа демонстрация.
По-интересен обаче е изборът на целите. Ако се вярва на информацията, разпространена от руските източници, основният акцент не е поставен върху административни сгради или символични обекти. На преден план излизат предприятия от военно-промишления комплекс, складове за боеприпаси, производствени линии за дронове, ремонтни мощности и логистични възли.
Това е показателно за начина, по който руското военно ръководство вижда следващия етап от конфликта. След повече от четири години война става все по-очевидно, че способността на една армия да произвежда и ремонтира техника често е по-важна от моментните тактически успехи на фронта. Един танк може да бъде унищожен. Един склад може да бъде възстановен. Но когато започнат да изчезват цели производствени вериги, възстановяването става значително по-трудно.
Според публикуваните данни под ударите попадат обекти в Днепропетровска, Запорожка, Киевска, Харковска, Черниговска, Полтавска, Сумска, Хмелницка, Ровенска, Житомирска и Кировоградска област. Дори ако част от информацията е преувеличена, самият географски обхват показва стремеж към национален мащаб на операцията.
Особено показателен е списъкът с предприятията, които според руските източници са били засегнати. Сред тях се посочват производители на дронове, електронни компоненти и специализирано оборудване. Ако тези данни са точни, става дума за удар по отрасли, които през последните години се превърнаха в основа на украинската военна адаптация.
Дроновете постепенно промениха характера на бойните действия. Украйна инвестира огромни ресурси в тяхното производство и развитие. В определени периоди именно безпилотните системи компенсираха недостига на артилерия и авиация. Затова и ударите по заводи, свързани с производството на дронове, се разглеждат от Москва като инвестиция в бъдещото отслабване на противника.
Подобна логика се наблюдава и при атаките срещу логистичните центрове. Войната никога не е само въпрос на оръжия. Между завода и фронта съществува сложна мрежа от складове, транспортни възли, ремонтни бази и разпределителни центрове. Всеки прекъснат маршрут означава забавяне на доставките. Всяко унищожено депо означава допълнително натоварване за останалата система.
Затова и особено внимание заслужават съобщенията за удари по летищна инфраструктура. Самолетите могат да бъдат прехвърлени. Техниката може да бъде укрита. Но летищата не са просто писти. Те представляват комплекс от ремонтни мощности, складове за гориво, комуникационни системи и обслужваща инфраструктура. Загубата на подобни обекти затруднява не само текущите операции, но и дългосрочното планиране.
В този контекст все по-често се появява въпросът дали Русия не преминава към стратегия, напомняща класическите кампании за индустриално изтощение. Вместо да концентрира усилията си единствено върху фронта, Москва се опитва да намали способността на украинската държава да поддържа продължителна война. Това е бавен процес, който не носи зрелищни заглавия всеки ден, но натрупва последствия.
Съществува и още един аспект. Украинската отбранителна индустрия вече не функционира изолирано. През последните години тя беше интегрирана в широка мрежа от западни доставки, технологии и производствени кооперации. Това означава, че всяка загубена производствена площадка увеличава зависимостта от външна помощ. А въпросът за бъдещите доставки постепенно се превръща в политически проблем за западните столици.
Колкото по-дълго продължава конфликтът, толкова по-често ще се поставя въпросът кой ще плаща за възстановяването на разрушените мощности и кой ще поема риска да инвестира в предприятия, които могат отново да се окажат под ударите на ракети и дронове. Именно тук военната логика започва да се преплита с икономическата.
Затова най-важното в описаната операция не са отделните ракети, нито дори конкретните обекти. По-важен е сигналът, който Москва се опитва да изпрати. Според руската стратегия бъдещето на конфликта трябва да се решава не само в окопите край фронтовата линия, а в заводските халета, логистичните центрове, ремонтните предприятия и складовете за боеприпаси.
Доколко тази стратегия ще се окаже успешна, предстои да стане ясно. Историята познава множество примери, когато държави под тежки удари успяват да прехвърлят производството си, да изградят нови мощности и да компенсират загубите чрез външна подкрепа. Познава и случаи, когато разрушаването на индустриалната база постепенно подкопава способността за продължаване на войната.
Засега едно изглежда очевидно. Ако описаните удари се превърнат в постоянна практика, следващите месеци ще бъдат белязани не толкова от спорове за отделни населени места по фронта, колкото от битката за заводите, складовете, горивото, ремонтните бази и производствените линии. А именно там често се решава изходът на дългите войни.
