Вчера на 95-годишна възраст, издъхна Ерик Хобсбом. Британецът е може би най-известният историк в света. Книгите му са превеждани на десетки езици – от европейските през хинди та чак до китайски и виетнамски.
Всичко започва през 1914 г., когато Леополд Хобсбаум от лондонския Ийст Енд британски поданик, среща младата виенчанка Нели Грюн и се оженва за нея в Цюрих. Ерик се ражда 3 години по-късно, през 1917 г., в Александрия, Египет.
След войната семейството се установява във Виена. Цари разруха и те с мъка успяват да свържат двата края. В автобиографията си Хобсбаум пише как през една мразовита февруарска вечер на 1929 г., когато Ерик е единайсетгодишен, баща му, завръщащ се „от поредното си разочароващо ходене до града в търсене как да припечели или откъде да заеме пари”, пада и умира от инфаркт пред входната врата. По-малко от година по-късно майка му хваща туберкулоза; след месеци на неуспешно лечение по болници и санаториуми тя умира през юли 1931 година. Синът й е едва на четиринайсет години.
Ерик е изпратен да живее при леля си в Берлин, където попада във водовъртежа на драматични политически събития, свързани с възхода на нацистите, борбата срещу тях и края на Ваймарската република. Младежът се включва в дейността на младежката организация на Комунистическата партия в Германия. През януари 1933 г. той узнава от заглавията по вестникарските будки, че Хитлер е станал канцлер.
Тъй като имат британски паспорти и роднини в Лондон Хобсбом и по-малката му сестра са изпратени в Англия. Само за две години извънредно надареният умствено Ерик се справя с прехода към англоезичното образование и спечелва стипендия, позволяваща му да следва история в Кингс Колидж, Кеймбридж. Неговия университетски наставник казва, че Ерик Хобсбом бил най-умният студент, на когото е преподавал, но след това добавя: „Всъщност не може да се каже, че съм му преподавал – това беше невъзможно. Ерик знаеше вече всичко”.
Оттам започва неспирният му възход в британския елит – с удивителни постижения на изпитите и с приобщаването му към Апостолите, самоизбиращото се „тайно общество” на кеймбриджските студенти (сред чиито членове преди него са били Витгенщайн, Бъртранд Ръсел, Кейнс).
След войната политическите възгледи на Хобсбаум забавят формалното му изкачване по стълбицата на английската академична кариера; ако не беше членството му в комунистическата партия, той вероятно още съвсем млад щеше да оглави най-престижни катедри. Въпреки това, от 1947 г. преподава в лондонския университет Бъркбек.
Неговият интелектуален кръг са други блестящи учени-марксисти като Кристофър Хил, Е. П. Томсън (изключително известен британски социален историк, работещ в секторната социална история), Реймънд Уилямс (автор на прочутото изследване „Култура и общество”), Рафаел Самуел, Родни Хилтън и др.
Списанието „Минало и настояще”, в което той активно участва, запознава учените на Острова с идеи от чужбина. В работата си Хобсбаум поставя акцент върху социално-икономическите сили, които променят света. По негово време движението в историческата наука, акцентиращо върху широките обяснения, икономическите причини и социалните последствия, вместо върху политическият наратив, е радикално и ново – във Франция подобни промени налага групата “Анали” на Марк Блох. Както отбелязва Тони Джуд, „В днешния историографски пейзаж тази линия изглежда очевидна.”
С всяка нова книга националната и международната му известност расте, като за това допринася и неговият стил – едновременно чист и ясен, и блестящ.
Многоезичен, освен немски и английски, владеещ и френски, италиански и испански, Хобсбаум се интересува от различни социални процеси и явления в Новото време и е автор на над 20 книги. Негов колега казва, че, изглежда, той се интересува от всичко. Широчината не предполага задълбоченост, но Хобсбаум блестящо опровергава това становище.
Най-известните негови трудове остават тези от серията му „The Age of...”, която започва с „The Age of Revolution: 1789-1848”, издадена през 1962 г., последвана от „The Age of Capital: 1848-1875” (1975 г.) и The Age of Empire: 1875-1914” (1987 г.). Тези три книги проследяват т. нар. „дълъг 19. в.” – от Френската революция до началото на Първата световна война. Четвъртият том, „The Age of Extremes: 1914-91” (публикувана през 1994 г.), пък разглежда годините, известни като „краткият 20. в.”.
През последните години кариерата на Хобсбом бе коронясана с всевъзможни отличия: той чете лекции по целия свят, притежава многобройни почетни степени и е кавалер на ордени.
Въпреки напредналата си възраст, интелектуалецът работеше до последно. Сред последните му две книги са „Globalisation, Democracy and Terrorism” (2007 г.) и „Как да променим света”, защитаваща идеята, че обясненията на Маркс продължавата да са актуални, още повече в контекста на банковия колапс от 2008-10 г. Когато книгата бе публикувана, Хобсбаум беш ена 94 г.
Освен историята, другата негова страст беше джазът.
Често разпитван за това, че не напуска Британската комунистическа партия до разпускането й, Хобсбаум обяснява, че „не исках да скъсам с традицията, която беше моят живот, и с начина ми на мислене от онова време” и добавя „мечтата на Октомврийската революция все още е жива някъде в мен”. Човек неволно изпитва уважение към този отказ да се подчиниш на мейнстрийма, защото става дума за личност, която правеше чест на елита с присъствието си в него, но чийто избор до последния му дъх остана на страната на хората.
По повод на Съветския съюз Хобсбаум заявява: „Каквито и да бяха слабостите му, самото му съществуване доказа, че социализмът беше повече от една мечта”. Въпреки това, космополитният изследовател се старае да не си позволява пристрастията му да замъглят неговата преценка и затова е категоричен в интервю за „Обзървър” – „В момента е много важно да имаме историци, при това критично мислещи историци, много по-важно отколкото когато и да било преди”.
Хобсбаум приключва автобиогарфията си вдъхновяващо: „Нека не се разоръжаваме, дори в неблагоприятни времена. Социалната несправедливост все още трябва да бъде заклеймявана, борбата срещу нея трябва да продължи. Светът няма да стане по-добър от само себе си”.
Интелектуалният принос и влияние на Ерик Хобсбаум трудно могат да бъдат надценени. Дори и негови политически опоненти като Найъл Фъргюсън признават качествата на Хосбаум като „наистина страхотен историк”, чиито творби се характеризират „с впечатляващ обхват, задълбочено познание, елегантна аналитична яснота, емпатия към „малкия човек” и любов към разказвания детайл”, а Тристрам Хънт обощава: „Хобсбаум беше не просто един от най-блестящите учени-маркисти, но той беше великан от Просвещението, чиято загуба остава всички нас обеднели.”
