/Поглед.инфо/ Или защо е трудно да се постигнат мнозинства в Народното събрание?
В последните години зачестиха предсрочните избори за Народно събрание. Стана невъзможно да се формират устойчиви мнозинства, благодарение на които се съставят правителства и се управлява държавата. Дори вече е изключително трудно народните представители да си избират председател. Коментаторите политолози кудкудякат по медиите, че такова чудо не се е виждало и че причината е в неспособността, но и нежеланието на политическите лидери да преодолеят личното си его, да направят компромиси и да се съгласят да изведат на председателското място дори и личност, която не им се нрави, или която унизява самочувствието на партията им.
Че партийните лидери са егоцентрици, повърхностни, неспособни да мислят стратегически и като хора, на които се поверява управлението на държавата и водачеството на народа, а и много от тях са просто необразовани, невъзпитани и направо глупави, е безспорна истина. Но те и в Европа и в САЩ са такива. В цял свят има липса на добри политици и държавници и за съжаление през последния половин век не се раждат в Европа.
Но причината за ексцентризма на българския политически живот не е толкова в интелектуалното равнище на политиците. Ако беше така, щеше да е лесно и отклоненията бързо щяха да се преодоляват и заличават. Все щеше да се появи някой и друг по-силен измежду тях, за да наложи своята воля и да въведе ред.
Има нещо друго и то е обективно съществуващо явление, което трудно ще се преодолее с приказки – колкото и умни да са те.
Българското общество, което вече напълно се превърна в буржоазно-капиталистическо, рязко и необратимо се разслои имуществено. Формираха се много и различни (макар и все пак близки по притежаване на някаква собственост) социални слоеве. Мащабът на тяхната собственост е маломерен и това ги прави дребнобуржоазни, слаби като политически фактори, несигурни като партньори в общи действия, лишени от високи пориви и стратегическо мислене. Те не гледат по-далеч от днес и утре и изобщо не помислят да чакат някакво бъдеще, в което животът (техният и на обществото) ще бъде по-различен, а държавата – по-мощна и силна. На тях им е все едно какво ще е утре, щом днес се чудят как да свържат двата края. Те нямат за нищо сигурност, поради което и перспективата (каквато и да е тя) им липсва, а и не им е необходима.
Политическите партии, каквито и да са, са политически изразители на тези съсловия и то най-вече на техните различия – колкото и малки и несъществени да са те.
Неолиберализмът обаче ги излъга, че партиите вече не са класови и съсловни политически субекти, а народни, събиращи различни хора за общи действия по управлението на държавата и упражняване на властта.
Преди властта обаче са класовите интереси. А колкото и да лъжеш обществото, че класи нямало, когато те съществуват, винаги ще се представляват от партиите. Проблемът е, че самите класи не се осъзнават като такива. Затова и партиите им са толкова аморфни, неясни като облик, лошо говорещи и нищо не казващи. Щом лидерите им не могат да формулират идеологията на класата, как ще формулират тази на партията. Макар че те не признават и идеологията, защото тъй им е заповядал неолиберализмът. Бил дошъл краят на идеологиите, им казва той.
Когато политическите лидери не слушат тези, които ги упълномощават да ги представляват и ръководят в политически организации, а възприемат като истини брътвежите на коментаторите по телевизиите, няма как да не говорят глупости и да взимат погрешни решения. Защото се съобразяват единствено със себе си, с лошата си политическа и политологична подготовка, с повърхностните си знания, с бедната си обща култура. Вместо да внимават в знаците, които им дават съсловието и класата, когато са се съгласили те да ги водят „към светли бъднини“.
Ако тези хора мислят и говорят онова, което искат от тях съсловията и класите, те ще имат правото да твърдят, че говорят от тяхно име. И тогава компромисите няма да уязвяват личното им его, а ще са съобразени с политически и класови интереси и идеи. Класите, колкото някои от тях да са в антагонистични противоречия, са по-зрели субекти, по-умни и по-отговорни от която и да било отделна личност.
Но не те повикаха лидерите на партиите, а политическата и идеологическата лъжа на неолиберализма. На техния повик се обадиха тези и подобни на тях политици, които на бърза ръка формират партии с неясен състав и повърхностна идеология. Имат обаче високо самочувствие. То най-вече се обажда на онова, което ги е повикало да упражняват държавната власт.
Нека тогава този, който ги е излъгал, че няма класи и че е настъпил краят на идеологиите, да дойде и си прибере вересиите. Че тези, които трябва да управляват, ще продължават да се държат като пилета в кълчища…
