Била ли е България индустриална държава преди 1945 година?

/Поглед.инфо/ На срещата на КРИБ (Конфедерация на работодателите и индустриалците в България) на 4 юни тази година, Бойко Борисов каза: „Много съм впечатлен от обиколките по заводите. Мога да кажа, че България се завърна като индустриална държава, КАКТО Е БИЛА ПРЕДИ 1945 г. Където минете – ЗАВОД ДО ЗАВОД“.

Аз пък съм впечатлен от друго. Кой е казал на Борисов, че България е била индустриална държава преди 1945 г. Чувам го за първи път от такова високо място. И се учудвам. Дори се срамувам, че нашият министър-председател говори такива недомислия! Към 1939 г. около 80-82% от населението на България е живеело в селата и се е препитавало от земеделие. Това трудно се съчетава с представите ми за индустриална държава, преситена с нови заводи. Буквално „завод до завод“, както казва той. Наистина, човек трябва поне малко да помисли, преди да говори.

На 28 юни 2019 г., при обиколката си в района на Божурище и Сливница, Борисов ни каза: сега се строи толкова много, че „след две години няма да има място за нови заводи“. И това чувам за първи път. То звучи дори шокиращо. И също ме кара да се срамувам, дори да се страхувам, че такъв човек ни управлява. Би трябвало вече да са построени хиляди и хиляди заводи по нашата земя, за да няма място за нови след две години! Аз не виждам тези нови заводи! Нито пък виждам експлозията от инвестиции, с които са построени безбройните нови заводи.Може би те са само във въображението или в сънищата на нашия министър-председател.!

Но нека се върнем 80 години назад, където той ни препраща.

Недоумявам къде Бойко Борисов вижда чертите на България като индустриална държава през онези далечни години! Даже в страните от съвременна Африка индустрията има по-голям дял от този в тогавашна България. Но никой не нарича днешните африкански държави индустриални.

Няколкото години преди 1945 г. са пламъците на Втората световна война, които не могат да се използват като база за динамични сравнения. Някои романтични привърженици на нашето политическо и монархично минало продължават да ни внушават, че през 1930-те години България е била между най-развитите и най-богати страни в Европа. Че сме били „Икономическият тигър на Европа“.

В това също няма нищо вярно! Може само да се каже, че през 1939 г. нашата икономика е достигнала най-добрите си предвоенни икономически показатели. Че е малко по-добре, отколкото е била в миналото. Особено в сравнение със световните кризисни години на първата половина на 1930-те. Но това съвсем не означава, че сме постигнали някакво „икономическо чудо“ и че сме станали за пример на другите европейски държави с големите си постижения. В този контекст нашата общественост се интересува къде сме били тогава в сравнение с другите европейски страни и вярно ли е, че сме били индустриална държава, каквато Бойко Борисов ни дава сега за пример..

По тази тема има различни мнения. Ако се съди по авторите на оценките, може би най-меродавната е на световно известния британски учен Ангюс Медисон, специалист по количествени макроикономически сравнения в развитието на различните държави. За сравняването на БВП на човек от населението по страни, в негова публикация на университета в Гронинген, в Холандия, през 2011 г., е използван надежден метод и съпоставими цени в американски долари от същата година. Както е известно на специалистите, БВП не е надежден показател за благосъстояние, но засега не е предложен по-добър за международни икономически сравнения и ще използвам него. Виж таблица 1.

Таблица 1. БВП на човек от населението в

някои европейски страни в 1939 година.

Източник: Angus Meddison, Publication of the University of Groningen, 2011.

Пояснение: В съпоставими цени в американски долари от 2011 г.

От таблицата личи, че в 1939 г. България е периферна европейска държава с три пъти по-нисък БВП на човек от населението в сравнение с Великобритания и 2,0-2,5 пъти по-ниско от средното в Европа. Наличието на що годе елементарна индустрия, по принцип, би трябвало да осигурява доста по-голям БВП на човек от населението, от този който сме имали тогава. Ако не равен, то поне близък до средното европейско равнище. И по-добри условия за живот, от тези който сме имали тогава.

Това поражда сериозни съмнения за наличието на някаква що годе сериозна индустрия по онова време у нас. Доколкото е имало нещо, то е било съвсем ограничено, едва прохождащо и на равнището на малки примитивни фабрики и занаятчийски работилници. С няколко малки и средни по размери фабрики за първична преработка на тютюн, предачници и тъкачници, дараци, елементарни консервни фабрики, маслобойни, шивачници, обущарници, ремонтни работилници на посредствено занаятчийско равнище и с ограничен брой ниско квалифициран персонал. Такава е била масовата физиономия на нашата тогавашна индустрия. Може би с няколко дребни изключения.

Тревожи ме и още нещо. Ако сме имали тогава що годе елементарна индустрия във важни базови отрасли, тя би следвало да послужи като стартова основа за по-нататъшно интензивно индустриално развитие. Това, обаче не се е случило при нас, за разлика от съседите ни в тогавашната класация: Полша, Унгария, Португалия. Те всички ни изпревариха към днешно време. Някои от тях – значително. Изпревари ни и Румъния, която тогава е имала три пъти по-неблагоприятен показател от нашия. Поради погрешна макроикономическа политика на правителствата и некомпетентно управление на фирмено равнище, България се бетонира на последно място в икономическата класация на ЕС. Това не може да не ни тревожи! Не само за тогавашното – към 1939 г. ,примитивно равнище на нашата индустрия, но и за настоящото й най-ниско равнище в Европа.

За важни икономически заключения не е достатъчен анализ само по един показател. Желателно е те да се проверят и по други показатели. Затова ще прибегна до сравнения и по такива показатели.

Обърнах се към официалната българска статистика преди Втората световна война и установих следното (виж таблица 2.):

Таблица 2. Средногодишна структура на българския износ

за 1934-1938 г.

Източник: Статистически годишник на Царство България, 1939 г.

Пояснение: Износът е в лева в текущи цени.

По структурата на износа на всяка страна може да се съди за структурата на нейното производство. Общият средногодишен износ през тези години е бил 4059,0 млн. лв., а неиндустриалният износ – 3837,3 млн. лв., т.е. 94,5%. Това е структура на износа и на производството, за типична изостанала аграрна икономика. Различни мнения тук не може да има. Последна дума имат числата.

Не е вярно, че сме били „Икономическият тигър на Европа“. На това могат да повярват само неосведомените. Може да се каже, че през 1939 г. българската икономика е достигнала относително най-добрите показатели на своето собствено развитие. Това не означава, че е имала някакви изключителни постижения, че е давала на Европа икономически примери за подражание или че е била някакъв икономически тигър. В този контекст нашата общественост се интересува къде сме били спрямо другите европейски страни и вярно ли е, че през 1939 г сме били индустриална държава.

От горните таблици личи, че сме били в икономическата и в индустриалната периферия на Европа. Интересно би било да проверим как е изглеждала България тогава на отраслово, фирмено и дори на битово равнище.

По-подробни данни за българската икономика в навечерието на Втората световна война може да се намерят в изследването „Развитие на конюнктурния цикъл в България 1934-1939“, на видния български икономист Асен Христофоров. Той доказва, че българската индустрия тогава е била в зачатък и че вече се развивали някои производства – текстил, каучук, добив на въглища, кожи, захар и др.

Сравнението на България с другите европейски страни показва значително – 3-4-кратно изоставане по произведения БВП на човек от населението. Единствените европейски държави, пред които Царска България е имала някакво предимство, според Медисън и Христофоров, са Румъния и Югославия, а за Албания няма оценка, защото е била окупирана от Италия. Но вероятно и тя е била след нас. Царска България, през 1939 г. е на четвърто място по бедност в предвоенна Европа. Ние сме били една от най-слабо развитите страни в Европа.

Както посочих по-горе, над 80 процента от населението, тогава се е препитавало с примитивно земеделие и страната ни е изоставала от развитите държави с 50-70 години. Ако допуснем, че Медисън е имал някаква неточност в макроикономическата си оценка за Царска България, може да я съпоставим с още по-конкретните оценки на добре информирани висши български политици.

На 25 януари 1939 г. в Народното събрание на Царство България министърът на земеделието Иван Багрянов заявява: „Имах случай да го кажа и друг път: ние сме земеделска страна БЕЗ ЗЕМЕДЕЛИЕ… Ние нямаме излишъци от зърнени храни. Изнасяме не излишъци, а само туй, което крадем от устата на нашия народ и неговия нещастен добитък. (Общи ръкопляскания в залата). Вече ви приведох изобилни данни за доказателство”. Ръкопляскат му депутатите, които са били така нареченият елит на Царска България. Очевидно, и те са споделяли тъжната констатация на министъра.

Показателно за равнището на икономическото, в това число и за индустриалното развитие на всяка страна, е качеството на живота на хората. Защото целта на всяко индустриално развитие на всяка страна е да подобрява живота на гражданите на тази страна. В държави със що годе средно развита индустрия има съответно равнище на количеството и структурата на заетостта на работната сила по отрасли, професии и квалификация; в методите и средствата за обработка на земята; в доходите на домакинствата; в развитието на инфраструктурата; в използваните транспортни средства; в размера и качеството на жилищата; в отоплението, осветлението и снабдяването с питейна вода; във вътрешното обзавеждане на жилищата; в наличието или липсата на бани за домакинството; в достъпа до здравеопазване и образование; в раждаемостта, смъртността и продължителността на живота; в количеството и качеството на храната на преобладаващата част от населението; в хигиенните условия; в качеството на облеклото и обувките; в поддържането на лична хигиена и т.н. Във всички тези и в много други аспекти на живота на хората би трябвало да се чувства отпечатъкът на индустрията.

Ето как описва на 12 март 1940 г. жизненото равнище на нашия народ през 1939 г. депутатът Серафим Георгиев в изказване пред Народното събрание: „Картината на българската мизерия е страшна… Мога да ви припомня картини от Берковско, които видях с очите си. Едно дете ядеше симид, вместо сирене с царевичен хляб. Мога да ви прочета и данни: 19,5% от селските семейства живеят в тухлени, а 61% в кирпичени къщи; селското жилище се състои обикновено от две стаи, в които живеят средно шест души; в тези стаи обикновено се готви. 57% от домакинствата нямат кладенци; 17,4% нямат клозети. 20% от домакинствата нямат кревати, а останалите 80% имат средно по два кревата за шест души. 28,5% от домакинствата нямат маса, а 36% нямат стол. 28% нямат печка. 36% нямат юрган. 46,5% нямат дюшеци, а 34% нямат никаква постеля. Домашните съдове и прибори са със съмнителна чистота и се държат на открито, понеже 53% от домакинствата нямат нито един шкаф. Домашните перални, хладилници и електрически готварски печки са непознати вещи. Измиването на тялото през зимата е непознато. Долните дрехи обикновено са така замърсени, че са хванали кожа от кир. Ето това са покъртителните условия за закъснялостта на българския живот”, заключава депутатът.

Аз съм роден през 1934 г. в средно селско семейство в Харманлийска околия, на пътя от Харманли към Тополовград. През 1939 г. съм бил на 5 години, а на 9 септември 1944 г. – на 10 години. Бил съм малък, за да участвам в обществения живот, но помня добре бита на хората през онези години в моето семейство, в родното ми село, в родното село на моята майка и в някои околни села. Животът на хората в нашия край беше същия, като описания от народния представител за района на Берковица. И то в селата по протежение на пътя към Тополовград. В страничните села на нашия Сакарски край, особено в отдалечените от пътя, мизерията на изолацията, отчуждеността и чувството на хората за забрава и изоставеност от държавата, бяха още по-големи.

Доколкото съм чел и слушал от други хора, подобно е било положението в почти всички български села. Следователно, по живота на огромната част от тогавашното население на България не личи в тази страна да е имало някаква що годе забележима индустрия, която да е влияела върху техния живот. А и самият факт, че над 80% от населението е живеело на село и се е препитавало от земеделски труд показва, че доколкото е имало някакви наченки от индустриална дейност в средните и по-големите градове, там е била заета нищожна част от работната сила на България.

Истинската индустриализация започна 10-15 години по-късно, а с нея и мащабното преселение на стотици хиляди хора от селата към градовете. И възникна сериозна жилищна криза в по-големите градове, въпреки мащабното жилищно строителство. За жилищна криза в българските градове през 1930-те години никой не си спомня. Защото не е имало такава.

Важно е отново да се подчертае, че горните оценки за мизерното стопанко положение в България и в бита на хората по онова време, са на световно известен учен, на голям български учен, на министър и на депутати, правени от трибуната на Народното събрание и посрещнати с общи аплодисменти. Ако се опитаме да вникнем в подробностите, действителната картина за живота на хората в България през онези години вероятно е била още по-критична от макроикономическата картина, описана добросъвестно от Медисън.

Заключението от този анализ е безспорно:

ПРЕДИ 1945 Г. В БЪЛГАРИЯ НЕ Е ИМАЛО И ПОМЕН ОТ ИНДУСТРИАЛНА ДЪРЖАВА. Българската индустрия по онова време едва прохожда. Може само да се съжалява, че премиерът Бойко Борисов не познава съвременната история на България, която сега управлява. И безразборните оценки за неща, които не познава. Като ни дава за пример миналите 80-85 години, характерни с икономическата ни изостаналост и мизерния живот на тогавашните 6,5 милиона българи. Това не може и не трябва да бъде наша цел!

А фактът, че сега ни управлява еднолично такава некомпетентна и своенравна личност, обрича България на още много години икономическа и социална изостаналост. Някои хора казват, че народът ни го заслужава, щом го търпи вече 10 години и продължава да го преизбира. И може би са прави!

Създаването на що годе съвременна индустрия и земеделие в България започна след 1945-1947 г. България беше превърната в средно развита промишлено-аграрна страна към 1990 г. През последните 30 години, обаче индустрията и цялата ни икономика беше разгромена и България сега не е между последните страни в Европа, както беше в 1939 г., а бетонирана на последно място в Европейския съюз.