/Поглед.инфо/ Спорно е дали първата либерално-демократична държава в света е Америка, Англия, Холандия или дори революционна Франция, но при всяко положение към 18-ти век либерализмът започва да се формира като една от водещите идеологически системи. През следващите векове той не само че надмогва старите режими, но и се затвърждава като идеологически властелин на една огромна част от човечеството (въпреки че никога не трябва да забравяме, че това е явление преди всичко характерно за Европа, Америка и още няколко точки на света). Независимо дали Америка е първата либерална страна или не, именно тя става шампион на либералната идеология и започва "износът на революция" първо на своя собствена територия, когато Вашингтон консолидира властта си с победата над Юга през 1865 г., а по-късно и с "освобождението" на Куба и Филипините, които стават ни повече, ни по-малко американски колонии. 

След Първата световна война американският президент Уудроу Уилсън, като типичен представител на либералната идеологическа мисъл и преди всичко на американския ексепционализъм, се опитва да предложи на Стара Европа американския опит и възглед за международния ред. На старата международна система, формирана с Вестфалското споразумение от 1648, а по-късно и със системите на граф Метерних, Тайлеран, руският император Александър Първи и разбира се, Бисмарк, Уилсън противопоставя една нова концепция - тази за колективната сигурност и международното право, което дотогава в Европа е преди всичко въпрос на джентълменски уговорки между роднини, управляващи различни страни. В 1918-1919 г., когато Уилсън предлага създаването на една световна организация, а именно Обединените нации, никой не предполага, че двадесет години по-късно САЩ ще се превърнат в яростен полицай, който ще започне да налага възгледите си за "справедлив" и "демократичен" международен ред по цял свят. 

Така или иначе, в края на Втората световна война Америка се формира като една от двете суперсили, които застават начело на големите идеологически блокове. Изтощените от две световни войни европейски сили предават щафетата на някогашната британска колония, която е жизнена, изпълнена с оптимизъм и вяра в собствената си непогрешимост и уникалност. Двете световни войни трансформират изолационисткото американско общество в такова, което искрено вярва, че неговата система е най-добрата на света и трябва да бъде "споделена" с цялото човечество, независимо дали то иска или не. Както по-късно ще се окаже, тази изключителност е изключително удобна за определени среди и кръгове като военно-промишления комплекс добил неимоверна важност през Втората световна война и след нея, разузнаването в лицето на ЦРУ, Пентагонът и определени кръгове от политическия елит, на които им се услажда да заемат ролята, която преди тях са играели титулуваните дипломати, генерали, колониални губернатори и лидери на държави като Англия, Франция и Германия. 

В годините на Студената война, вярата в американската демокрация като изключителна се засилва още повече, тъй като има идеологически враг, което винаги е особено удобно за общностите с месиански уклон (каквато е протестантска Америка, родила още при Томас Джеферсън идеята за "Империята на свободата", противопоставена на европейския raison d'etat), които се нуждаят винаги от дуалистична парадигма на борбата между "Доброто" и "Злото", за да бъдат мотивирани за градежа на империите си.

И неусетно обетонаваната земя на свободата се превръща в империя, която чрез най-колосалната система от съюзи в човешката история, опираща се на предишния британски опит, както и благодарение на икономическата си мощ и контрола над световните парични потоци, обвързва със себе си Европа, големи части от Океания и Латинска Америка. Тук трябва да се отбележи, че в духа на всяка себеуважаваща се империя, през Студената война Америка се научи не просто да организира преврати и да сваля неудобни правителства на суверенни държави, но и превърна този процес в най-висше изкуство, на което службите за сигурност на Вашингтон станаха майстори. 

До 1991 г. всичко е наред - американската демокрация е "бастион на свободата" срещу "Империята на злото", сиреч СССР, както казва президентът Рейгън, икономическият подем е невиждан в човешката история, а Западният свят културно започва да се превръща в "Американски свят" чрез меката сила, която метрополията излъчва към "съюзниците" си, подменяйки националните им култури. 

Но СССР вече не съществува, в продължение на поне две десетилетия САЩ бяха лишени от враг, а както всеки персиец ще ви каже, Ахура Маздра не може без своя Ахриман. Вярата и оптимизмът на "империята на свободата" също бяха разклатени след икономическата криза от 2008, безрезултатните и неподкрепени дори от близките "съюзници" като Германия и Франция военни авантюри. Радикалните уклони на американския (нео)либерализъм, породени от свръхестествения брак на университетските троцкисти с глобалистки настроените либерални капиталисти, родиха редица безумия, които днес се проявяват в насилствените програми за "превъзпитаване на бели мъже", целуване на краката на цветнокожи граждани от кметове и набралото в последните месеци движение за де-финансиране на полицията. 

Свикналите на непрекъснати успехи и охолен живот американци започнаха да стават все по-недоволни. Старите разделения в американското общество по няколко линии се възродиха. Това са преди всичко:

- Разделението между Крайбрежието и Вътрешността.

- Между консерватори и либерали.

- Между месианистите-интервенционалисти и месианистите-изолационисти.

- Индустриален капитал срещу транснационален финансов и технологичен капитал.

Има и много други. 

Покрай всичко това, трябва да се отбележат и още две много важни промени в американското общество. Първата и особено важна, това е демографската. Да, Америка винаги е била мултиетническа и мултикултурна страна, но през 21-ви век това се усеща много по-остро от всякога. Преди 70 години САЩ е с около 85 % бяло население, предимно от англосаксонски, ирландски и германски произход (въпреки, че има и значително италианско, руско, еврейско и скандинавско присъствие). Днес неиспаноезичните бели в САЩ са паднали на критичното ниво от 60 %. Това е критично ниво, защото белите англосаксонци (и интегриралите се още през 19-ти век с тях ирландци и германци) са държавотворната общност на САЩ. Историческата практика показва, че дори близки по култура, манталитет и битие народности, ако попаднат заедно в една държава са способни да стигнат до сблъсъци, а какво остава за най-голямото мултикултурно гърне на света. И разбира се, последните събития в Америка, където редица градове бяха свидетели на жестоки бунтове от страна на радикални троцкисти и чернокожи свидетелстват за тази истина, но за тези неща по-късно.

Съвсем естествено е, че комбинацията на такава токсична и разделителна атмосфера в самата нация наред с корумпираната система, при която лобизмът е легална норма, нямаше как да не доведат до колосални сътресения. При такива обстоятелства политиците на либерално-демократичната държава значително отстъпват пред тези на авторитарните страни, защото изцяло зависят от тълпата. И тя от тях. Политиците не могат да бъдат избрани и овластени без подкрепата на едно фанатично ядро във вече разделената Америка. Това не е подходяща среда за казионни демократични политици тип бюрократи. Не, при такива исторически сътресения винаги добрите демагози, оратори и "вождове" изплуват на преден план, както се случи с избирането на Тръмп през 2016-та. 

Колкото по-зряла става либералната система, а населението по-преситено от развлечения, охолство и политически цирк, толкова по-голямо става вътрешното противопоставяне. Ако добавим към това факта, че разликата между богатите и бедните расте, а заради икономическите проблеми (които всъщност са типични за капитализма закономерности, но по идеологически причини това е невъзможно за казване в САЩ) средната класа изчезва, се създават предпоставки и за класова война. Изборите все повече се фокусират не върху политическите идеи и платформи, колкото върху личността на кандидатите, което дава предпоставки за авторитаризъм. И всичко това се използва от умелите демагози. Точно така Тръмп стана водач на "бялата работническа класа" и на всички онези, на които им беше писнало от 30 години неолиберална и неоконсервативна доминация. И по същия начин Демократическата партия обсеби от своя страна малцинствата и градските либерали. И двете групи само разпалват още повече противопоставянето между симпатизантите си, защото нямат друг изход, а и системата не позволява вече такъв. Либералната демокрация, която изисква преди всичко обществен консенсус може да е много добра в една етнически хомогенна страна, в която няма големи социални неравенства и културни различия, но не и в хаотичния кошер, в който се е превърнала съвременна Америка. 

При такава ситуация класовите, етнически, социални и политически противоречия стават ендемични и правят системата неработеща. И най-добър израз на това е фактът, че днес нито републиканците, нито демократите са готови да признаят победата на противника си на предстоящите избори. 

Законодателните органи пречат на изпълнителната власт, която не може да изпълни максимална част от програмата си, защото т.нар. "Дълбока държава" непрекъснато я спъва. И как няма да я спъва? Каквото и да говорим за Тръмп, той наистина донесе промяна на Америка и изразява определени интереси, които Дълбоката държава не е готова да допусне, още повече, че никой елит не се разделя доброволно с властта, а тук става въпрос именно за подмяна на един елит с друг, тъй като точно както и при обикновените граждани, така и на върха, консенсусът вече е невъзможен. Разбира се, разликата е, че докато тексаският "реднек" и нюйоркският либерал не могат да се разберат заради въпроса с правото на оръжия и самозащита, 69-те пола, по-големите или по-малки данъци, влиянието на религията или обратното на джендърната идеология в училищата, то проблемът на елитите е по-прозаичен. Едните искат Америка да стане транснационална империя, която да се размие в рамките на една световна либерална власт, която ще ги превърне в пожизнени феодали не само на страната, но и на планетата, докато другите я разглеждат като национална велика сила и разсъждават в по-традиционните категории на индустриалния капитал и старата реалполитика (или ако предпочитате raison d'etat). 

Така или иначе, поради всички тези и още много други причини, изпълнителната власт не може да се затвърди и да измести старите елити, защото администрацията, законодателният орган (Конгресът) и разни частни интереси я блокират непрекъснато. В резултат на това системата буксува още повече, защото нито глобалистите, нито тръмпистите (наричам ги тръмписти твърде условно, защото по-скоро Тръмп е техен, отколоко те негови) могат да прокарат ефективно интересите си. Сложните проблеми като въпроса с малцинствата или огромната безработица, престъпността или отношенията с Китай не могат да се разрешат при такава ситуация, поради което властта взима само краткосрочни ''ad hoc'' решения, които се правят само за да се задържи системата по някакъв начин. Кризата е с тенденции да стане ендемична, защото дори САЩ да превъзмогнат огромните икономически щети, 40-те милиона безработни и тнт., едва ли някой може да си представи, че огромните разделителни линии ще изчезнат и всички, които преди малко са се стреляли или са си подпалвали къщите, изведнъж ще се прегърнат и в класическия дух на американския демократизъм ще си кажат - "вие спечелихте на тези избори, тъй че ще черпите, но след четири години сме ние". 

И тук ролята на президента Тръмп става все по-важна, защото независимо какви са личните му качества (а той е доказал, че определено има силни страни), нито пък мотивите му, тъй все пак се превърна в иконата на национална, трудова и дори ако щете бяла Америка срещу всичко, с което тя не е съгласна. В този смисъл, десетки милиони републиканци се доверяват не на корумпирания и банален републикански естаблишмънт, а на Тръмп. Това засилва неговия авторитет (думичката авторитет е много ключова тук). 

Впрочем, при тази ситуация трябва да добавим и друг феномен - загубата на доверие не просто в традиционните политици, което е видно от факта, че "аутсайдерите" Тръмп и Бърни Сандърс стигнаха толкова надалеч в политиката, но и загуба на доверие въобще в американските институции. Анкета на Pew Research показва, че според три четвърти от населението, хората вече не вярват нито във федералните институции, нито един в друг. Това е много важно, защото един от двигателите в исторически план на американския оптимизъм и месианизъм е именно доверието в Конституцията, институциите и разбира се, съгражданите. Но няма как да е иначе, когато държавата е забуксувала, има 40 милиона безработни, средната класа се топи, а по градовете бушуват грабежи и престрелки, заплашващи да избухнат в расова или класова война. 

Общество, което е разделено социално, политически, етнически и културно, може да се крепи само на големи икономически успехи, но в момента САЩ са в най-голямата икономическа криза от Голямата депресия насам. 

Без икономически растеж, социалното неравенство и етническите разнородното население само ще задълбочат кризата. Нещо повече, без икономически растеж американците ще загубят вяра в своята демокрация, както очевидно вече се случва, ако съдим по социологията. Легитимността на американската демокрация вече се поставя под съмнение от самите американци.И независимо дали Байдън или Тръмп спечелят, половината страна ще поставя под въпрос легитимността на новата (или новата стара) администрация. Разбира се, всеки ще се окаже виновен - банкерите, либералите, консерваторите, нелегалните имигранти, реднеците, "тъпите селяни", "лигавите гражданчета", политиците, корупцията и тнт. А политиците само ще доразпалват вече горящите неумолимо пожари. Със сигурност ще има хаос и насилие. Това, което видяхме в Кеноша, Ню Йорк, Сиатъл и Портланд е само началото. И тук не правя някаква прогноза какво би станало теоретично след 20 години. Говорим за нещо, което вече се случва и всички изгледи са само да се засилва. 

Нямам представа колко време ще продължи хаосът и проблемите в Америка и дали въобще няма да доведат до срива й или до нещо друго, но едно е сигурно - ако не цялата нация, то поне половината от нея ще поиска силен лидер и връщане към "реда". При такава ситуация има голяма вероятност президентската институция да бъде инвестирана с повече авторитет първоначално, ако успее да се справи с размириците, хаоса и икономическите проблеми. Двете партии и Конгресът от друга страна ще последват съдбата на казионните медии, които ги подкрепят, а именно ще загубят още повече общественото доверие. 

Между другото, ако вървим в този дух на разсъждения, особено интересно е едно изказване на Тръмп, когато симпатизантите му скандираха:

"Още четири години!"

Той се обърна към тях и им каза, че за да раздразнят наистина "онези", трябва да скандират "за още 12". Това е особено странно, тъй като американската конституция предвижда само два мандата на един президент. Но кой е казал, че една конституция не може да се промени, особено на фона на настоящото състояние на почти необявена граданска война? Още повече, че демократите така или иначе не крият намеренията си да променят много неща в конституцията що се отнася до оръжията, свободата на словото и не само. 

Тук ще направя едно историческо отклонение към един период, който е много любим за сравнения на американските анализатори, а именно древната Римска република. След като тя побеждава своя архивраг - Картаген, срива го и го засява със сол, Републиката се оказва в ситуацията на господар на половината цивилизован свят. Аристократичният патрициански елит се замогва още повече, но плебсът, които воюва в отвъдморските войни на Сената, не получава нищо от благата на победата. В същото време се появява и нов търговски и неаристократичен елит, който настоява да получи своето място в управлението на Републиката. Формират се дори две политически партии - тази на "популарите", която представлява плебса, "народните" интереси (и най-вече тези на новопоявилия се неаристократичен елит) и тази на "оптиматите", която се бори да запази традициите и статуквото, а по същество интересите си на едра, аристократична собственическа класа. За да не се отклоняваме твърде много от основната тема, само ще кажа, че тези противопоставяния водят до много политически борби, убийства, загуба на доверие в институциите, опити за промяна (братята Гракхи и техният своебразен "социализъм" или поне народнящина) и в крайна сметка, граждански войни, в които ту едната, ту другата страна взима надмощие. Виден представител на "популарите" или иначе казано на "народняците" е небезизвестният Гай Юлий Цезар, който побеждава в гражданската война срещу патрициите "оптимати" и става пожизнен диктатор. Цезар е убит, но реформите му оцеляват и статуквото никога не се връща. След още няколко граждански войни неговият племенник Октавиан става първият император, с което римската аристокрация губи борбата, а Републиката остава в историята. И тук е добре да се отбележи, че той обладава монархическата власт, но без да бъде монарх, защото е "първи гражданин на Републиката", пожизнен трибун, цензор, понтифекс и още ред други чисто републикански магистратури. Т.е. не си слага мантията на монарх, а просто съсредоточава в себе си един набор от републикански прерогативи и длъжности. 

Това отклонение няма за цел да каже, че при настоящия хаос, Тръмп изведнъж ще стане, опазил Бог от подобни сравнения, "император". Но има за цел да покаже чрез исторически пример как при точно такива ситуации демокрацията става неработеща, умира и съответно как протича преходният период. 

Изтощеното и останало без цел (а това е много важно за едно месианско общество) американско общество лека-полека само ще инвестира повече авторитет в личността, а не в системата, в която няма доверие. Този своебразен "цезаризъм" няма да се случи за година-две или два мандата. Нито дори за едно поколение, въпреки намеците на Тръмп, че дъщеря му Иванка ще стане "най-добрият президент - жена". Става въпрос за една постепенна и инстинктивна еволюция, която произтича от хаоса, анархията, разделението на американската нация и безполезността на фона на актуалните предизвикателства, на традиционните американски институции. Този "цезаризъм" не е внезапна революция, насилствено взимане на властта или възкачването на нова идеология. Напротив, той е дълбоко не-идеологически и дори анти-теоретичен, изцяло прагматичен (какъвто е неговият бих казал първи прото-представител - Доналд Тръмп). 

Ако Тръмп спечели изборите и успее да изведе Америка от хаоса, налагайки отново ред и най-важното, ако съумее да оправдае доверието на могъщите сили, които го подкрепят, измествайки стария либерално-глобалистки елит, във Вашингтон ще се формира нова властова структура, водена от нови (или в някои случаи стари, но в момента изключени от властта) кланове. 

Но дори и Байдън да спечели, демокрацията в Америка ще продължи да ерозира. Впрочем, демократите не крият, че планират да ограничат свободата на словото ударно. Всъщност, те вече работят заедно с големите технологични гиганти по този въпрос. Доста основателно редица хора, и то не само републиканци, консерватори и тнт., но и центристи, алтернативни леви, социалисти и др., се оплакват от цензурата. Сенаторът Тед Круз отдавна разследва този въпрос, и който се интересува може да провери повече. Но така или иначе, ако демократите спечелят демокрацията ще ерозира точно, както и ако Тръмп победи. При тях заради идеологическата цензура на всяка нелиберална идея и мнение, както и програмите за "превъзпитаване" на хората, процесът на умиране на американската демокрация ще е дори по-бърз. 

Тепърва има да виждаме какво ще се случи в САЩ, но какъвто и да е резултатът от изборите, Америка никога няма да е същата. Нещо повече, светът никога няма да е същият, защото за добро или зло, следвоенният ред установен първо след 1945-та, а после след 1989-та, не просто рухва, а вече е рухнал. Пред очите ни се гради новият свят, който дава, както поводи за празнуване (краят на еднополярността например), така и причини за опасение (ерозията на демокрацията, увеличаващото се социално неравенство и тнт). Във всеки случай процесът вече е необратим, независимо дали ще се развие в добра или лоша посока. 

Рубикон е пресечен, жребият е хвърлен!