/Поглед.инфо/ В наши дни е особено популярно, когато става въпрос за руско-полските или по-точно съветско-полските отношения да се говори за пакта Молотов-Рибентроп и уж подялбата на Полша (при която СССР взима етнически украински и белоруски територии, които читателят ще види при какви обстоятелства са попаднали под полска власт). Политически удобно е да се говори за полската съпротива срещу социалистическия строй и СССР. За демократичното човеколюбие на Полша - вечен съюзник на Англия. Особено популярен е митът за "чудото на Висла", където поляците спират Червената армия. Ала удобно се премълчава един забравен факт - червеноармейците не се появяват пред Варшава случайно. И не е заради желанието на Ленин за световна революция, а поради маниакалните амбиции на диктатора Йозеф Пилсудски за създаване на източноевропейски полска империя.
Събитията от 1917 година, когато Руската империя се сгромолясва под тежестта на социалното напрежение, породено, както от Първата световна война и военновременните лишения, така и от натрупваните цяло столетие социални противоречия, афектират и влияят на целия свят, но на първо място на Източна Европа.
Когато революционната ситуация в Петроград става неконтролируема, император Николай е принуден да абдикира. Показателно е, че дори руският генералитет, чийто редици са изпълнени с представители на благородничеството, не подкрепя своя владетел, а напротив, съзнавайки нуждата от промяна настоява той да абдикира. Оказва се, че дори сред офицерството има симпатии към Революцията.
От Руската империя (и със съдействието, къде на Централните сили, къде на западните демокрации) се раждат нови национални държави - Полша, Литва, Латвия, Естония, Финландия и др. Всъщност, формално някаква полска държавност е образувана от германските и австро-унгарски власти още през 1916 година, но същинската независимост на Полша се отнася към датата 11 ноември, 1918 г., когато полски отряди разоръжават германския гарнизон в окупирана Варшава.
Броени дни след това, Юзеф Пилсудски поема властта в страната, а от февруари, 1919 г., Сеймът го назначава за “държавен глава и върховен вожд”.
Пилсудски е полски националист, който вижда пред себе си не просто шанс за независимост на своята страна, но и за възраждането на старата имперска Жечпосполита, която контролира Прибалтика, Беларус и Украйна. Корените на полските иредентистки претенции могат да се проследят до размирните 13-14 век, когато великото княжество Литва (което по-късно се обединява с Полша по време на Люблинската уния) превзема западните и югозападните територии на Древна Рус.
И така, водена от именно подобни мотиви, новата полска държава започва активно да се намесва в разразилата се гражданска война, която обхваща териториите на бившата Руска империя. Действията на полския диктатор Пилсудски активно се подкрепят от бившите съюзници на Русия - Англия, Франция и САЩ.
Войната, която е започната от Полша обаче, много бързо се превръща в шанс за болшевишкото ръководство, което иска да разпространи огньовете на революцията в цяла Европа.
Полската намеса в Руската гражданска война и защо започна войната?
Преди всичко, външната сила, която в най-висша степен насърчава полската намеса на изток е Франция, която се нуждае от своебразен кордон от източноевропейски държави, които да сдържат новата революционна власт в Русия, а същевременно да играят същата роля в тила на Германия, каквато е играла Руската империя до 1917 г. Но за тези неща все още е рано.
На 3 марти, 1918 година болшевишката делегация в Брест-Литовск сключва мир с Централните сили. По този мир Русия губи голяма част от европейските си територии - днешните Украйна, Беларус и прибалтийските земи. Няколко месеца по-късно, когато Централните сили губят войната, съвсем естествено болшевиките спират да се чувстват обвързани с Брест-Литовския мир.
Междувременно, в тези територии вакуумът оставен от германците се запълва от различни националистически движения и групи. Всичко това кара новите власти в Москва да започнат да придвижват военни части от новосформираната РККА към територията на Беларус. Така на 10 декември червеноармейците влизат в Минск, а паралелно с тях в източните територии на страната настъпват полските сили.
Интересен факт е, че новото болшевишко ръководство на Русия, следвайки принципа за правото на самоопределение на народите, признава независимостта на Полша на 10 декември, 1918 година. Това обаче съвсем не означава, че националистическите кръгове във Варшава са се отказали от амбициите за възраждане на империята, която през 16-ти век е владяла Жечпосполита.
През февруари в Минск болшевиките провъзгласяват “Литовско-беларуска съветска социалистическа република”, което обуславя и неизбежността на конфликта с Полша, имайки предвид, че последната е решена да се възползва от гражданската война, за да завземе тези територии. Болшевиките успяват да се установят само в най-източните и североизточни части на Беларус, докато до лятото на 1919 година поляците са завзели западната част на страната, Вилнюс и Галиция.
И тъй като по същото време червените водят ожесточени и решителни сражения, както с армиите на Деникин, така и с тези на адмирал Колчак, в Москва добре съзнават, че една директна полска интервенция може да е фатална за революционната власт. Именно поради това, болшевиките предлагат на Полша да се сключи фактически мирен договор между двете страни, признавайки на Варшава това, което тя е завладяла до този момент. Режимът на Пилсудски отказва съветското предложение и продължава с настъпателните си действия.
Всъщност, още през декември 1918 година полското командване получава заповед да подготви настъпление по посока на Беларус. Така на 1ви януари, 1919 година полските части завземат Вилнюс, въпреки че седмица по-късно са отблъснати от града.
Първото предложение за урегулиране на назряващия конфликт идва от страна на ръководството на Белоруската ССР, което предлага двете страни да определят точно границата помежду си, за да се избегнат ситуации, като тази във Вилнюс. Полската страна не удостоява съветското предложение с отговор.
Нещо повече, полските сили продължават да се придвижват на изток, ликвидирайки украинската националистическа власт в Брест, Жаблинка, Кобрин, Владимир-Волински и други градове. На 4 февруари поляците превземат Ковел, а на 9 и Брест.
И тук отново си проличават амбициите и геополитическите интереси на Франция, която използва влиянието си над победена Германия, за да я принуди да евакуира своите войскови части в Беларус и Украйна, подменяйки ги с полски сили.
Въоръжените сили на победена Германия пропускат полските отряди и им помагат да завземат териториите до линията на река Неман - р. Зелвянка - р. Ружанка - Пружани - Кобрин. Частите на РККА, които са в района няма как да отразят тази агресия, тъй като в същото време започва настъпление на адмирал Колчак на огромния Източен фронт, където белогвардейците застрашават Казан.
Самият Пилсудски не оставя място за съмнение относно иредентистките и великополски цели, които си поставя Варшава в тази ситуация:
“Затворена в границите си от 16-ти век, откъсната от Черно и Балтийско море, лишена от земята и минералните богатства на Юга и Югоизтока си, Русия лесно може да се сведе до състояние на второстепенна държава, неспособна да защити новоизвоюваната независимост на Полша. Полша като най-голямата и мощна от новите държави може лесно да си обезпечи сфера на влияние, която да се простира от Финландия до кавказките планини.”
По-късно тези идеи на Пилсудски, които придобиват нов живот и през 21-ви век, ще станат известни като идеята за “Междуморието”, която е фактическа програма за полска имперска доминация в Източна и Централна Европа.
Ето какво казва за граничните инциденти и спорадичните сблъсъци между поляци и съветски бойци американският генерал-майор Кернан, представител на Антантата в Полша:
“....въпреки че в Полша всички съобщения и разговори постоянно се отнасят до агресията на болшевиките, не успях да забележа нищо подобно. Напротив, отбелязах със задоволство, че дори незначителни престрелки по източните граници на Полша свидетелстват по-скоро за агресивните действия на поляците и намерението да се окупират руските земи възможно най-скоро и да се придвижат възможно най-надалеч.”
Освен въоръжената агресия на Полша срещу териториите на бившата Руска империя, Варшава предприема и дипломатическа офанзива, която е насочена по посока на белогвардейското антиболшевишко движение.
През септември 1919 година в щаба на генерал Деникин пристига полско пратеничество, начело с бившия руски генерал от полски произход Александър Карницкий. Белогвардейското командване се надява, че Полша ще продължи с офанзивата си срещу болшевишките сили, което значително би облекчило положението на белите. Но представителите на Варшава първо искат да се определи ясно и точно границата между Полша и бяла Русия.
Но голямата геополитическа и дипломатическа игра на режима на Пилсудски не се ограничава до белия генерал Деникин. През ноември негови представители (на Пилсудски) са на тайна среща с болшевиките в Москва. На тази среща представителите на Пилсудски се съгласяват Полша да прекрати офанзивата си на изток, а цялото мероприятие е извършено при най-дълбока секретност, за да не разберат покровителите на Варшава от Антантата.
По-късно, когато към края на 1919 година силите на Деникин започват да търпят сериозни поражения и са обърнати в отстъпление по посока на южна Украйна и Крим, поляците се възползват от ситуацията, за да овладеят още украински градове, от които белогвардейците са се изтеглили. Именно към края на 1919 и началото на 1920 на Запад узряват за идеята за създаването на “санитарен кордон” между Съветска Русия и останалата част от Европа.
Използвайки страха на западните буржоазни демокрации от “болшевишката заплаха”, Пилсудски успява да получи и щедра материална и техническа подкрепа за завоеванията си в бившата Руска империя. През пролетта на 1920 година Англия, Франция и САЩ доставят на поляците 1494 артилерийски оръдия, 2800 картечници, 385 хиляди винтовки, 42 хиляди револвера, 700 самолета, 200 бронирани машини, 576 милиона патрони, 10 милиона снаряди, както и милиони комплекти за обмундиране и екипиране на полските войници.
Виждайки какво се случва, както и че Полша се готви сериозно за война, на 28 януари 1920 година ръководството на РСФСР излиза с декларация, в която отново подчертава, че Съветска Русия безусловно и изхождайки от принципа за националното самоопределение признава независимостта и суверенитета на Полската република.
Съветското ръководство ясно показва, че няма намерение да воюва с поляците и предпочита дипломатическо урегулиране на конфликта, като изрично подчертава, че Червената армия няма да премине фронтовите линии, които вече е заела.
На 2-ри февруари 1920 година от страна на Съветска Русия отново излизат с обръщение към Полша, в което отново предлагат подписването на мир между Москва и Варшава. На 22 февруари с предложение за мир към Полша излиза и Украинската ССР.
Въпреки многократните опити на Москва да намери общ език с Полша, в крайна сметка режимът на Пилсудски изхождайки от иредентистките си амбиции и увереността си, че Червената армия е слаба и воюва с много врагове (оставащите сили на белогвардейците, локални бунтове и интервентите от Антантата), решава, че ситуацията е особено подходяща за възобновяването на военната офанзива срещу руските земи.
“.....държавният глава и полското правителство застават на позицията за безусловно отслабване на Русия”, се казва в информационен документ от кабинета на Пилсудски към командването на Волинския фронт.
“В момента полското правителство възнамерява да подкрепи националното украинско движение, за да създаде независима украинска държава и по този начин значително да отслаби Русия, откъсвайки от нея най-богатите на зърно и природни ресурси земи”, продължават от кабинета на полския диктатор.
В документа се разкриват и истинските мотиви на Варшава за война със Съветска Русия, които са далеч от “болшевишката заплаха” за Европа, или пък “кръстоносния поход срещу болшевизма” и “освобождението на Украйна”:
“Водещата идея за създаване на независима Украйна е изграждането на бариера между Полша и Русия, и преминаването на Украйна под полско влияние, като по този начин се гарантира разширяването на Полша както икономически - за създаване на собствен пазар, така и политически.”
Към април 1920 година Полша е струпала по контактната си линия с Червената армия шест напълно окомплектовани и перфектно въоръжени със западно оръжие армии. По отношение на картечници, артилерия и авиация поляците превъзхождат многократно и съвършено силите на РККА.
Полският диктатор Пилсудски е убеден, че след като белогвардейската армия на Деникин вече не представлява сериозна сила, Антантата ще е съгласна, ако Полша завземе териториите на Украйна и Беларус, за да се създаде вече гореспоменатия санитарен кордон с “болшевишката заплаха”.
На 17 април 1920 година, върховния полски командир одобрява план за превземането на Киев, а осем дена по-късно полските сили започват пълномащабно настъпление срещу Съветска Русия по целия фронт. Сключени са бързо и тактически съюзи с белогвардейски Крим в лицето на барон Врангел, както и с местни украински националистически банди.
Полската офанзива се развива успешно и на 7 май в Киев влизат полски кавалерийски части, а на левия бряг на Днепър е създаден плацдарм на полската армия. Едно от мъдрите решения на болшевишкото ръководство е да смени командира на Западния фронт Владимир Гитис с Михаил Тухачевски, който по това време вече се е проявил в боевете срещу Колчак и Деникин.
Мащабната полска офанзива поражда масови патриотични настроения сред руския народ, както от страна на симпатизантите на болшевиките, така и на хората с антикомунистически възгледи. Ето какво казва прочутият царски генерал Алексей Брусилов:
“Докато Червената армия не пуска поляците в Русия, моят път е с болшевиките.”
През лятото на 1920 година със специален декрет съветското правителство освобождава от отговорност за антиправителствена дейност и участие в гражданската война всички белогвардейски офицери, които са готови да помогнат във войната с Полша в защита на страната.
В резултат на това хиляди руснаци, включително бивши белогвардейци стъпват в редовете на Червената армия. Много скоро Червената армия обръща хода на войната и започва да изтласква поляците от териториите, които са етнически източнославянски. Съвсем скоро РККА достига и до границите на самата Полша.
Там обаче, при т.нар. “чудо на Висла” Червената армия е спряна по причини, които са обект на проучванията на военните историци, а не на настоящото кратко изложение. Една от тях е, че Западът се стряска от успехите на красноармейците и засилва подкрепата си за режима на Юзеф Пилсудски. Нещо повече, американците дори пряко се намесват като изпращат пилоти и самолети, които дори бомбардират кавалерията на Будьони.
Полско-съветската война е исторически епизод, който е увековечен в полската национална митология. Освен това през Студената война, а дори и в днешно време, това историческо събитие се използва успешно в политическата пропаганда. Сред широката общественост в Полша, Европа, а и България, малцина са тези извън чисто професионалните кръгове, които знаят, че именно Полша започва тази война, както и че поне в началото съвсем не става въпрос за “износ на революция” от Москва към европейските страни.
Свидетелствата от епохата и документите обаче, са почти категорични - това е война, която започва заради съвпадението на два фактора: гражданската война и слабостта на новата власт в Русия от една страна, и надигането на крайни националистически настроения и имперски амбиции в средите на управляващия Полша режим.
Това е и война, която започва с неприкритото одобрение на Антантата и особено на Франция, която особено в първите месеци и години след Първата световна, е особено загрижена за създаването на система от източно и централноевропейски съюзи, които не само да могат да се използват за натиск срещу Германия, но и по-късно, за да създадат “санитарен кордон” срещу Съветска Русия.
Несъмнено интелигентният и обриган Пилсудски успява да играе сложна дипломатическа игра, като на моменти води преговори ту с белогвардейците на Деникин, а после и на Врангел, ту с болшевиките, ту с украинските националисти, западните велики сили и дори с Румъния, Латвия и др. източноевропейски държави. Пилсудски съвсем успешно заблуждава белогвардейците относно намеренията си, но паралелно с това се договаря с болшевиките, като резултатът от цялата му маневра е, че за кратко време Полша овладява огромни територии в Украйна и Беларус.
След това въпреки многократните предложения за мир и добросъседство от страна на РСФСР, той подготвя сериозна дипломатическа офанзива, която да му осигури подкрепата на западните сили за война срещу Съветска Русия.
Нещо повече, за втори път той успява да привлече на своя страна и белогвардейците, този път конкретно под ръководството на барон Врангел, на своя страна. Но въпреки изкусните си дипломатически игри, както и военното си преимущество, Полша не постига основните си цели в тази война, а именно: завземане на Украйна и Беларус; възстановяване на Жечпосполита в границите й от 16-и век; раздробяване и сдържане на Русия, като по този начин тя да се превърне във “второстепенна държава”. Както е известно на историците, Съветска Русия също не успява да победи при Висла и да “изнесе” революцията до Берлин и сърцето на Европа, но за сметка на това защитава територията си, консолидира и обединява изконните руски земи и се утвърждава като незаобиколим фактор в Европа. Много скоро и една след друга европейските страни фактически признават съществуването на Съветска Русия и я признават за дипломатически факт и фактор.
