В началото на 80-те години, като член на редколегията на списание “Философска мисъл”, отпечатало статията на Искра Панова срещу току що излезлия “Мит за Одисей” на Тончо Жечев, преживях директно първия интелектуален, а и политически сблъсък по въпроса за носталгията. Още през 1975 г. в “Българския Великден или страстите български” той бе станал изразител на едно, изглеждащо в разрез с доминиращите интелектуални нагласи, начало на позитивна оценка на консервативното мислене. Новата работата на Тончо Жечев излезе в края на голямото преселение на няколко милиона българи от селото към града и радикална промяна на ценностите и начина им на живот. В нея важна бе идеята, че не трябва да загърбваме миналото, добре е да се връщаме към него, защото там остават важни неща, ценности, загубени при вървежа напред. Искра Панова изразяваше противоположните модернистки нагласи, че истинските ценности са в настоящето и бъдещето и връщането към миналото е дело реакционно и консервативно. Отпечатването на статията породи огромна публична реакция и редакцията беше затрупана със статии за и против. Те така и останаха в моя архив, защото дискусията бе спряна след уводна статия в “Работническо дело”.
Спомних си за тази история, когато тези дни прочетох една фраза на родената не кога да е, а през 1989 г. известна тенисистка Сесил Каратанчева в едно интервю: “Предпочитам да бях се родила по времето на Живков. И тогава, като сега свобода на словото нямаше, защото 95 на сто от медиите пишат каквото им се каже, и тогава един човек диктуваше всичко, а за спортистите и хората на изкуството е било рай, плюс никаква престъпност. “Мутрите” тогава са били най-вероятно по дърветата да берат банани, а сега ни управляват, а другите правят каквото си искат и живеят безнаказано. Това е. Нормалният българин няма шанс при тази система.” Доскоро активните в българското публично пространство противници на носталгията твърдяха, че тя била само спомен на старото поколение, което разкрасявало годините на своята младост. Но тук имаме нов синдром – успяла млада българка с носталгия по време, в което не е живяла. А какво да кажем за другите, за неуспелите?
Неслучайно носталгията се превърна в инструмент за лов на избиратели в българската политика. «България на гражданите» се опитва да обере избирателите отдясно с кадри за огромния митинг на СДС при Орлов мост през 1990 г. От своя страна Бойко Борисов се опитва пропагандно да приватизира позитивите на социализма, а на БСП да остави негативите от атентата в Баба Неделя, като заявява, че за него “огромен успех” би било да построи и“една стотна от това, което е построил за България Тодор Живков” и изгражда стратегия на битка за втори мандат чрез образа на “строителя”, залагайки на спомени за “социалистическото строителство”, “социалистическите строежи”
Социолозите отдавна установяват, че българинът е отвратен от настоящето, песимист за бъдещето и харесва миналото си. По случай 20-годишнината от началото на прехода международно изследване на американския Пю Рисърч Сентър на възприятията на прехода установи, че 62 % от българите отговарят, че днес живеят по-лошо, отколкото при социализма, 18 % - няма разлика, 13 % - по-добре. Задава се въпросът, ако имат избор, какво биха предпочели - „добрата демокрация” или „силната икономика”. Само 19 % от българите заявяват, че предпочитат „добрата демокрация”, докато 74 % твърдят, че предпочитат „силната икономика”. В друго изследване на в. 24 часа от 2009 г., сравнявайки периода преди 10 ноември и след 10 ноември по петобалната система, хората оценяват по-високо времето на социализма като му дават оценка добър 4.06, а по-ниско е това на прехода – 3.51.
Обръщането към миналото днес е не просто български, а и световен проблем.През 80-те години, когато се развихри дискусията у нас за “Мита за Одисей”, все още не само у нас, а и светът като цяло гледаше на настоящето и бъдещето като по-добро от миналото и смяташе, че връщането назад е невъзможно. След това прогресистката представа, че днешният ден е по-добър от вчерашния, а утрешния от днешния, умря в голяма част от света. А ако няма закономерност, според която вчерашният ден да е по-лошият от днешният и утрешният, носталгията става нещо нормално. При днешната световна финансова криза липсват оптимистични идеологии за изход от нея. В САЩ и Европа все по-силна става носталгията по силната някога социална държава. Дори в икономическите дискусии хит са работите на Кругман и Стиглиц, търсещи решения на днешната криза във времената на Рузвелт и Кейнс.
Изправени сме пред парадокс. От една страна е масовото съзнание на обикновените хора, което е носталгично настроено, което открива в миналото ценности, които днес ги няма. От друга страна, идеологическото съзнание на политици и интелигенти, които размахват пръст и четат конско на обикновения човек, че не виждал нещата по «правилния начин».
Той вижда например тоталната корупция и понечва да каже, че е имало времена, в които тя не е имала такива размери. Вижда че живее в общество, в което разликата в доходите между 10-те процента най-богати и 10-те процента най-бедни е по-голямо от всякога в 1300-годишната ни история и иска да каже, че е имало времена, когато то е била с пъти по-малка. И веднага някой политически бонза заревава заклеймяващо колко страшно става, че някой искал да “възстановява комунизма”.
Спомня си човекът, че е имало времена, когато днешните “демократични” системи на здравеопазване и на образование са били много по-качествени и достъпни. Сеща се, че тогава не го е било страх да се разхожда нощем с приятелката си в най-тъмните места на градската градина в София, а сега трепери, когато внучката му закъснее и трябва да мине дори през студентския град в Дървеница. Че София е била много по-чиста и не е имало на всеки десет метра клошар или просяк, и изобщо не е имало клошари и просяци. И отново е обругаван, че не вижда днес колко сме “свободни” и колко “несвободни” сме били тогава. Опитва се той да възрази, че свободата означава и сигурност, да не се страхуваш за живота си, но получава поредното нравоучение.
Няма как да не изпитваш носталгия, ако през 1988 г., според първия годишен доклад на ООН за човешкото развитие, сравняващ страните по БВП на човек от населението според покупателната способност, равнището на образование и здравеопазване поставя България на 27 място в света, а сега сме се сринали на 55 място и връщането към онова 27 място днес изглежда много по-далечно, невероятно, утопично, отколкото “светлото комунистическо бъдеще” някога. На фона на мрачното състояние на днешното 55-то място, на което сме се сринали, 27-то място изглежда като недостижимо “светло минало”.
За днешните ругатели на носталгията светът продължава да бъде виждан през еуфоричните очилана фукуямовската утопия за “края на историята”, либералната демокрация и не дай боже някой да се опитва да види този свят с някакви други очила. С размахването на пръст, с фалшивия патос и възмущение срещу носталгията те всячески се опитват да скрият мизерията на настоящето и отговорността и вината на тези, които доведоха страната до това състояние.
А в света вече не вярват, че бъдещето е по-добро от миналото. В историята има и циклични движения, и движения напред и назад, и катастрофи, и възраждания на основни ценности от предходни периоди. Прав беше Тончо Жечев, че вървейки напред, е добре и да се обръщаме назад, че носталгията може да бъде важна, защото е свързана със запазването на основни ценности, със запазване на приемственост между различни периоди, когато тя е загубена.
в. Преса
