/Поглед.инфо/ Посещението на Путин в Белград, многократно отлагано впрочем, създаде толкова емоции по цял свят, че можеше да бъде смешно, ако не става въпрос за междудържавни отношения и геополитически стратегии в регионален план. Няма спор, че Путин отдавна е тема едва ли не номер 1 в световната медийна среда. Но тези дни до него се нареди и сръбският президент Вучич, защото устрои такова грандиозно посрещане на руския президент, че някои във Вашингтон се плеснаха по челото и побързаха да посочат, че е необходима промяна в отношението към Сърбия, която е „стратегически най-важната страна на Балканите“.
Е, неотдавна същото бе казано и за Гърция, след като тя се вслуша в препоръките да реши недоразуменията си с вече Р Северна Македония, за да приемат Скопие по спешност в НАТО. Разбира се, че Атина имаше своите условия и успя да ги отстои в прехваления от целия Запад Преспански договор, но това се удава само на играчи калени с т.н. „византийски номера“. Отделно са облекчените условия от страна на гръцките кредитори.
Оказва се, че и Вучич не пада по-долу. То не бяха червени килими, оцветен фонтан в цветовете на руското знаме, скандиращи „ние сме братя, Бог е с нас“ тълпи, село, преименувано през 2016г на Путиново, което пие ракия „Путиновка“ в кръчма „Крим“ и за капак подарък кученце от сой, порода шарпланинска овчарка, която може и да няма общо с Шар планина, възпята в македонските песни, но си е отвсякъде сигнален дар. Както впрочем е сигнал и посещението в православния, родеещ се по мащаби с „Александър Невски“, храм в центъра на сръбската столица.
Православието е в основата не само на братската дружба, но и упование в годините на тегоби, на надежда, че Москва винаги ще стои рамо до рамо с „верния малък брат на голямата Русия“, както казва Вучич. Нищо, че офисът за връзка с НАТО се намира под кабинета на министъра на отбраната Вулин в самото министерство на отбраната на Сърбия. Поне така пишат в National Interest. И без да се акцентира, тези дни на извършените само за година десетки съвместни учения с НАТО, включително по линия на „Партньорство за мир“.
То и премиерът на Сърбия бе избран по тертипа на съвременните западните принципи, което се допълва със слова „ако се наложи избор между Москва и ЕС, Сърбия ще избере ЕС“. Никой не се съмнява в професионализма и уменията на Ана Бърнабич, която има забележително високо западно образование. Това несъмнено също е част от политиките на баланс, които са известни като „двата стола на Тито“. Което не попречи на Путин да пристигне за ден в Белград с голяма кошница инвестиции в областта на енергетиката, ж.п.проекти, инфраструктура, туризъм или дори ядрен център. Да не говорим за военни доставки, които в сравнение с предвижданите наши F-16 ще се чувстваме като Давид пред Голиат. Поне така твърдят патили.
Казват, че Сърбия е възстановила, не без дългата ръка на Москва, своята военна промишленост и изнася оръжие поне в нашите количества. Открито се говори за стратегия за изтласкване на Русия от Балканите и изолация на този етап в нейните граници. Само че точно в Москва измислиха за Брекзита „напускат, но не излизат“ и никак не е сигурно дали Русия „напуска“ или прогнозите ще бъдат като „съобщенията за моята смърт са преждевременни“.
Западът живее с мисълта, че неотдавнашното членство на Черна гора в НАТО, както и предстоящото на Р Северна Македония в Алианса ще са последните „камъчета, които ще обърнат руската кола в региона“. Заложи се на „мюсюлманката карта“ на Балканите и то наистина с цел да се създаде климат на доверие със страни по света, в които изповядващите ислям са мнозинство. Да, но Балканите не са все пак Близкия изток. Тук спомените във връзка с нашествието на мюсюлмански народи не са загърбени окончателно. Православните народи, които все пак са мнозинство, гледат под вежди процесите на натиск, неприкрита подкрепа за „другите“ и трудно приемат „задявки“ за промяна на граници, които все по-често се лансират за изход от натрупани исторически напрежения. С демонстрирания демографски бум на албанския етнос в региона едва ли може да се оправдаят претенциите за обединение в рамките на т.н. „велики“. Балканците винаги са предпочитали да живеят заедно, в мир и разбирателство, доколкото е възможно при съществуващи етно-религиозни различия и днес гледат с недоумение опитите за налагане на чужда воля в името на дадени стратегии.
Западът за пореден път доказва, че не познава историята и душата на балканските народи и продължава да допуска засилване на неприязънта към себе си поради пристрастие към силово решаване на съществуващи или тлеещи конфликти. Както и търсене на изход най-вече чрез принуда за неприемливи отвсякъде компромиси от страна на обявената за „враг № 1 Путинова Русия“. За да се стигне до извод, че във вече многополюсния свят „САЩ не са вече онази незаменима държава“, за която говореше Мадлин Олбрайт. Онази Олбарайт, която беше избрала за свой балкански любимец Хашим Тачи, настоящ президент на Косово. Онова Косово, което Белград трудно ще преглътне, защото болката е национална и засядаща на гърлото на всеки сърбин. Ще се получи все някога и срещу нещо, но именно с такава стратегия Вучич устрои това посрещане на Путин, че не остана капка съмнение как използва картата Москва, за да получи западни дивиденти, които счита за задължителни за определените компромиси.
Кремъл прецизирано и с нюанси изразява позиции във връзка с Косово и балканската си политика, но едва ли някой се съмнява, че ще се предаде лесно, „без бой“, за да остави „своите Балкани“ на изживяващия се като световен хегемон Вашингтон. Москва също си прави сметки и анализи и едва ли пропуска нещо относно сръбската външна политика. Да не говорим за Китай, който тихомълком продължава със своя „един пояс, един път“ и казват, че влага 10 млрд долара в инвестиции само в Сърбия.
На терена е и Турция, която едва ли се изживява като „ръката на САЩ на Балканите“, защото си има собствена дългосрочна стратегия тук. Но и тя залага преди всичко на т.н. „албанска карта“, без обаче да пледира за промяна на граници или имена на държави. Нарастващият брой на джамиите на този европейски полуостров са красноречиво доказателство за т.н. „мека сила“, която използва Анкара. Да се разчита на Брюксел в период, когато многобройните проблеми са захлупили лидерите там, не е много далновидно, защото те просто изживяват последните дни от своите мандати. Но и да се остави битката за християнска Европа само на Орбан граничи със слепота. Без значение дали е по принуда или осмислена.
Социалните мрежи в Македония са пълни с надежди за подкрепа от страна на Русия в трудния период за преглъщане на новото име на страната, в Черна гора опозицията се активира срещу прозападните действия на президента Джуканович, а лидерът на сърбите в Босна и Херцеговина, Милорад Додик не се поколеба да пристигне в Белград за нова среща с Путин, макар и за час. Въпреки наложените спрямо него санкции от страна на САЩ.
Нима някой продължава да се съмнява, че Русия ще отстъпи лесно и няма да отстоява своята роля на Балканите? На нейна страна са чувства, история, обща вяра и гробовете на нейни граждани по балканските полета от времената на Османските войни. Дали ще успее?
А какво печели САЩ със своята балканска политика? Погледи отправяни само на Запад? Или загробваща изолация на Кремъл?
Та анализите напоследък, например в „Дойче Веле“, се свеждат до „Москва е прекрасна, чиста, пременена с нови впечатляващи сгради, главозамайващи светлини, неподозирани пътища и булеварди, със зашеметяващо метро, но /забележете!/ няма система за обработване на отпадъците“. В кацата с мед се пуска лъжицата катран. Ако това е политика, здраве му кажи. На този фон София се умълча. Видно е, че следеше завистливо визитата на Путин в Белград и побърза да обяви, че подготвя негова среща и в България. Надява се на нещо като „тръба“ срещу F-16, но дали ще е, както обикновено, „гладна кокошка просо сънува“ ще се разбере скоро. След Преспанския договор и изявленията в тази връзка на македонския премиер Зоран Заев обществото ни е като Москва – не вярва на сълзи. Ако причината е само в липсата на експертен капацитет, просто ще са плаща. Въпросът е, че се плаща с национални интереси и отлагане на светлото бъдеще.
