/Поглед.инфо/ Когато изведнъж премиер на Р Северна Македония заяви, че „превземахме чужда история”, това няма как да е друго, освен че „ножът е опрял до кокъла”. Особено, ако е заявено пред гръцка медия като ТВ „Алфа”. Защото до неотдавна премиерът Зоран Заев увърташе толкова объркващо по т.н. кражба на българската история от страна на Скопие, че в София се пораждаше гняв в стил „оти ги ручахме жабетата” с подписването на онзи Договор за добросъседство, който уж отварял пътя на тогава Р Македония към НАТО и ЕС. Щели сме да си добруваме там заедно и да нямаме повече „хър-мър” с език, идентичност, история и исторически дейци, които и в България, и в Северна Македония считат за свои.

Членството в НАТО е на последната права, за което усилията на де-що имаше експерти по Балканите и Европа от САЩ и съответни западни посланици в Скопие се оказаха достатъчно настойчиви с привкус на нескриван натиск. На Балканите натискът на големите си е историческа практика и често е въпрос на оцеляване. Не толкова на държава и народ, колкото на управляващи. Защото едва ли не съобразяването с интересите на т.н. велики осигурява коронясване в стола на президент или премиер, както и последващо политическо дълголетие. Но нещо със започването на преговори за присъединяване към ЕС се обърка, защото една от двете вощещите политически сили в Брюксел, Франция, в лицето на президента Макрон заяви, че „първо ЕС трябва задълбочено да се реформира, а после да се разширява” и в страните от т.н. Западните Балкани настана суматоха, определяна като „измамените камили”. Не изобщо, а на този етап. Първо ще се реформират, ще си вдигнат стандарта, ще прилагат европейските практики в правосъдие, права на човека, в битките с корупцията и т.н., а после европейската перспектива ще се превърне в реалност. ЕС, включително Франция, ще помага, ще инвестира, ще насърчава по европейския път. Времевата рамка се трансформира в „не трябва да се затваряме в календар с дата, защото ако не успеем, ще се разглежда като провал”. Думите са на президента Макрон в Белград. Както се казва, нищо лично. Просто ЕС си има и своите проблеми, и своите кризи. Няма нужда от повече. А Балканите исторически са заредени с нерешени въпроси и привнасянето им в Брюксел е повече от противопоказно. Пояснението е в други думи на Макрон, който при официалното си посещение преди дни в Белград заяви, че „бързото приемане в ЕС не е полезно нито за нас, нито за вас”. Защо избра Сърбия да сигнализира за амбиция Париж да има водеща роля в региона и пропусна да посети Прищина след като заяви на сърбите „Франция ви обича така, както вие обичате Франция” е тема за друг анализ. Сигналие обаче се разчитат, особено в съседните на Сърбия страни. Отекват и в Скопие. Още повече, че новото правителство на „Нова демокрация с лидер Мицотакис в Атина, което има известни колебания по въпроса за подписаното Преспанско споразумение носят тревога за управляващите в Скопие. Не че споразумението ще бъде отхвърлено с някакъв законодателен акт, а защото в самия преговорен процес, когато и да е, Гърция може да постави въпроси по дадени глави, които да блокират или удължат процеса. Въпрос на интереси, които Атина е доказала, че умее да отстоява. Самото Преспанско споразумение е красноречиво в това отношение. Не само Скопие смени името на държавата си, както настояваше Атина, но „уреди статута на македонския език и народ, както и резреши историческите разногласия между двете държави като македонската страна се ангажира да прекрати претенциите си към елинската история”. Това твърди и Зоран Заев. Ама какво отношение има Атина към език и народ, живеещ на територията на Вардарска Македония? Зоран Заев в тревогата си побърза да заяви, че „с нашите опити да си пренапишем историята чрез безогледно и очевидно присвояване на факти от миналото, както на нашите комшии, така и от световната история, си вкарахме автогол. С тези манипулации ние сами си затръшнахме вратата за ЕС и НАТО”. Защо поставя моркова „ЕС” пред НАТО, което е първостепенната поставена цел, е друг въпрос. С това членство като лозунг той стана премиер, но облаците над управлението му се сгъстяват. Опозицията в лицето на ВМРО-ДПМНЕ иска предсрочни избори, не сяда на една маса с него за преговори, защото „това е неуместен театър”, обещаната метла сред институции и управляващата в коалиция негова партия СДСМ не намира необходима подкрепа сред подскрепящите аблански партии като ДСИ и „Алианс на албанците”, а за капак гражданитге посрещнаха с гняв думите му пред гръцката „Алфа”. Обявиха го масово за „национален предател” като поискаха и оставка. В същото време президентът Стево Пендаровски пред радио „Свободна Европа” заигра на другата тънка струна – отношенията с България и дейността на съвместната комисия, действаща по силата на нашия Договор за сътрудничество. Според него комисията е „в задънена улица”, а неговите думи, изказани преди дни,че Гоце Делче е българин е просто желание да се „подсили македонската позиция”. Разглежданият от комисията период 9-20 век е показал, че България с „политически мотиви” смята, че това е само българска история и всички дейци и събития са само български. След консултации с академици и интелектуалци Пендаровски е решил, че е „необходим известен политически вятър в гърба за нашата история на комисията и една политическа рамка, в която да се водят разговорите в бъдеще”. Кой в случая е лошото и кой доброто ченге? Че последната среща в съвместната комисия не е била продуктивна ние си го знаем. Че комисията може да тъпче на едно място също е повече от допустимо, защото затлачването не е от вчера. Но да се поставя условие „да се говори за личности, не за всички, за събития, не за всички през тези 2 века, които са споделени, но не са само македонски, не са само български” , защото „няма исторически факти” как да се разбира у нас? Какви да са българските рамки или ще се доверим на сигнала на Заев и Пендеровски, че са склонни на компромис т..е успех и за двете страни, но ние не знаем какво ще се отстъпва. Нима не отстъпихме достатъчно с този прибързан договор, който нито има конкретика, нито гаранции за основополагащи наши интереси, а на практика осигурява отваряне на преговорни процеси за Скопие? Ще си търсим права при отваряне на съответните глави в преговорите за ЕС? Онези, за които няма времева рамка? И ще използваме времето, за да ни облъчват разни експерти по наши медии, че „конфронтацията и високомерието към Скопие стават все по-неуместни”? За да ни внушат, че „историците в България си вярват, че цялата истина е на наша страна и македонците просто трябва да я приемат” т.е. историческите факти не са такива, каквита са и просто трябва да ги разберем македонците, които са в ужас как да се посрещне историческата истина, която разклаща досегашните им представи и наученото в училище през последните 70 години. Игрите на „тука има, тука нема”, която се наблюдава в изказванията и на Зоран Заев, и на Стево Пендаровки за общата ни история са отражение на обърканата политическа ситуация в Северна Македония, както и на случващото се на геополитическата сцена, където балканските игри се оказват отново на мода. Помощник-държавният секретар на САЩ за Европа и Евразия, Филип Рийкър, е на подсещение в Гърция и Северна Македония. Той не само е бил посланик в Скопие, той е наясно с процесите в региона. Определено случващото се в Атина, в Скопие, Тирана, Прищина, Белград не е за пренебрегване. Срещите му с водещите политици в Атина и Скопие едва ли са само протоколни. Нещо трябва да се скрепи безотказно, нещо трябва да се гарантира и то така, че Вашингтон да е удовлетворен. Да няма спънки в членството за НАТО. Има цяла седмица на разположение. Опозицията в Северна Македония също ще бъде почетена и евентуално убедена за отстояване на „правия път”. Американското училище в Битоля ще осигури кадри за укрепване на властови позиии в бъдеще, а военните бази ще гарантират влияние. Едно и също от десетилетия и вече виждано и в други страни. Обикновено се почва с т.н. цветни революции, после протести, призиви за реформи, но кой знае защо балканците си остават все така бедни, а младите им напускат домовете си в стремеж да живеят по други правила и доходи. Как ще си поделят Балканите големите играчи? И къде ще сме ние в тази ситуация? Защото в белградските кръчми може и да запеят френски шансони, защото президентът им подписа с Макрон 22 споразумения, в т.ч. 5 във военната област. А при посещението си във Вашингтон и осъществила се среща на Ивица Дачич, външен министър на Сърбия, със съветника по сигурността на САЩ,Джон Болтън, той не е пропусна да каже, че такава среща е била отказана на „други намиращи се в американската столица”. Знак, че косовският председател на парламента се е срещал на друго ниво с американските домакини. Дали е отражение на настроения, че „Прищина преиграва по отношение на диалога с Белград”? Дали Сърбия е в периода на „моркова” от страна на Запада, за да бъде задържана в орбитата на западната ориентация? Или всичко отново е само театър, както казва президентът Вучич във вразка с внезапната оставка на косовския премиер Харадинай? За него оставката е „политически трик” и този акт трябва да се приема сдържано и премерено. Май и Белград се е научил „да не вярва на сълзи”. Иначе защо му трябваше точно в този момент съдът в Хага да призовава премиера Харадинай, най-отявлен противник на отмяната на 100 % мита за вносните сръбски стоки в Косово, както и за започване на диалог с Белград без предварителни условия ? За недопустими деяния на Рамуш Харадинай по време на войната от 90-ге години отдавна се знае. Но този номер повече от две пъти няма как да мине. Веднъж вече беше задържан по искане на сръбските власти за „военни престъпления със сръбски граждани” , но съд във Франция го освободи. Дали в този случай ще има нещо по-различно или ще се изчака провеждането на извънредни избори в Косово, насрочени за септември? Видно е, че на Балканите е повече от неспокойно. Въпросите сред мислещите българи набъбват и са не само по отношение на ситуацията с общата ни история със Скопие, с езика и нацията, с изразените становища на македонския президент и премиер по темата, но и във връзка със съседно Косово и отражението на случващото се върху стабилността на региона. Ние обаче потънахме в заеми за покупка на „мерцедеса” F-16, хакерски атаки, чума по свинете и скандали от всякакъв род, които са ни достатъчни, за да загърбим интереси в регионален и глобален план. Ако не, тогава кой ще ни осветли и то достатъчно експертно?