/Поглед.инфо/ „Всичката Мара втасала, та..” появи се предложение за преименуване на „Графа” т.е. емблематичната улица „Граф Игнатиев” в столицата, защото онзи граф Игнатиев, ключов играч в годините преди и след Освобождението на България, който е имал важна роля в отстояване на политически позиции като първи дипломат на Москва в Османската империя, бил имал и други, нелицеприятни за делото на Левски изяви.
Разбира се, че граф Игнатиев е остоявал преди всичко интереси на своята Руска империя, но между другото, но не на последно място, и на нашата православна България. „Обосновано предположение” т.е. мотив за такава идея винаги може да се намери на принципа „търси се под вола теле”. Без да се има предвид, например, личното признание на премиера, че „Граф Игнатиев” му е любима улица в София. Въпросът е, че това предложение кой знае защо се появява в дни, когато не е отшумяло разнопосочно коментираното /и в страната на Путин!/ посещение на външната ни министърка в Русия като гост на дипломат №1 на Москва, Сергей Лавров. Едва ли тази визита на Екатерина Захариева е била от любимите й, но обстоятелствата налагат, няма как. Натрупа се достатъчно напрежение в отношенията между двете страни и не е само проблемът с прословутата изложба на 9 септември в Руския културно-информационен център в София или т.н. шпионски скандал с русофилите у нас. Ще трябва не само да се кани Лавров за посещение в България, не само ще му се правят мили очи с изрази на „ти”, което не е възторжено приемана практика в Кремъл, но и ще има и позоваване на традиционни връзки, и напомняне на стари ползотворни контакти. Е, ще има и опит да се отстоява достойнство с „не се отказваме от изказани констатации на българскато правителство”, но „големите винаги прощават”, нали ? Какво ще произлезе, ще видим, но ако някой си въобразява, че е удачно „да се дърпа мечката за опашката, когато спи” и това може да мине като „балансирана политика”, явно е далеч от геополитическите ветрове на нашето време. На всичкото отгоре „мечката” не само не спи, тя е в най-активния си дипломатически /и не само!/период по цял свят. Има си причини и в тази връзка интереси, което за нас би трябвало да имат значение като сигнал за други стратегии. Дали са вътрешни или имперски причините за дадени действия и политики на Русия си е нейно право да ги определя. Тя ще си ги отстоява. И го прави. Напоследък не само успя да се споразумее, макар и с отстъпки, с „приятеля Ердоган” в Сочи за Сирия и да наложи процеса Астана /Русия, Турция, Иран/ за водещ в бъдещото устройство на „държавата на Асад”, но и провежда /също в Сочи/ среща Русия/Африка, където повече от 40 държавни ръководители от „Черния континент” слушат с повишено внимание Путин. Присъстват представители на почти всички държави от Африка. Няма кой знае какво значение какви конкретни споразумения или договори за инвестиции и търговия са се сключили с африканските „приятели”, но щом те дължат над 20 млрд на Москва, значи не от вчера Кремъл с поне едно око е гледал и към този „благодатен на перспективи и богатства регион”, както се изрази руският президент. Говори се за гарантирана сигурност, за капацитет на африканските народи, за добруване и взаимноизгодно сътрудничество, за умиротворяване и съгласуване на усилия в битката с тероризма, за всички онези проблеми и кризи, които съпътстват нашено време. Известно е, че и Пекин, и Анкара /да не говорим за Запада като цяло/ имат свои политики към Африка, но практиката през последните години показва, че тези столици съгласуват роли и региони за влияние. Макар и задкулисно. Същественото е, че Москва доказва, че има сили за връщане на геополитическо влияние, което разпадът на СССР ликвидира за десетилетия. И не само има сили и енергия, но и действа активно в различни посоки извън своите граници. Без да се акцентира върху Венецуела или Куба например. В случая не става въпрос за русофилство или русофобство, както у нас по необяснима и необоснована традиция се представят отношенията с Русия. Не е въпрос и за взимане на страна – ту в една, ту в друга посока. Става въпрос за последователност и съобразяване с национални интереси. Белград прави стъпки и на Изток, и на Запад и получава и от двете страни. Или инвестиции, или самолети, или подкрепа в кризисни ситуации. Примерът с неотдавнашното посещение на президента Макрон в Белград е красноречив. Атина пък зае еднозначно страната на Вашингтон /и поради кризисните отношения със съюзника в НАТО Турция/ през последните години и получи повече от очакваното. Финансите й отново са безпроблемни, кредити са опростени, пенсионерите й отново ще имат увеличаване на доходите с над 600 евро месечно, постигна се ниво на водеща страна в Северна Македония, официално бяха признати за „стратегически партьор на Балканите” и т.н. Е, наложи се да изгонят руски дипломати, но се организираха и протести при посещението на държавния секретар Помпео в Атина. Тълкуването на тази византийска политика си е работа наистина за познавачи. Някой не случайно припомни преди дни, че „когато се ражда грък, и евреите плачат”. За нас остана да сме си закачили на ухото поне онзи Договор от Преспа, който се оказа пряко свързан и с наши интереси. Добавката е, че ще имаме доставки на газ и от Александрополис/Дедеагач/, където ще има нова военна база с не-знайно какво въоръжение. Само да не пропуснем, че някакви организации от Анкара настояват Атина да признае турско малцинство в Северна Гърция. Дали пък да не се замислим що за игра играе турска мечка при съседите, за да не заиграе и у нас като в познатата поговорка? След срещата Путин/Ердоган в Сочи Турция показва, че няма да пропуска да отстоява свои водещи позиции в съседните й страни и региони като цяло. Друг въпрос е, че Анкара остава вярна на свои амбиции в духа на онзи неосманизъм, при който влиянието върху територии, принадлежали на Османската империя, се приемат за свои „зони за сигурност” или терен за влияние. Видно е, че за София ситуацията около нас не само остава сложна /и без политическата криза в Северна Македония/, а на хоризонта не се забелязна стратегия и конкретика в отстояване на наша си, българска политика и адекватни реакции на ниво професионална дипломация. Такава, каквато да обедини и т.н. политически елит, и мислещото българска общество като постави наистина такива „червени линии”, които да не предизвикват едва прикрита ирония в съседни държави.
Струва си в това отношение да се припомни едно мнение, изразено при интервю с чужд журналист, а именно „Вярвам, че всяко споразумение само по себе си винаги е плюс. Стига да бъде свободно прието от подписалите, а не наложено от „Диктата на великите сили”. Договорите и споразуменията трябва да се прилагат и евентуално да бъдат подобрени, ако е необходимо”. Ние допуснахме и автора на това мнение да бъде оплюван от медии и политически лица, но подобни слова са не само актуални, не само в унисон с българските интереси, те са доказателство за изстрадан опит и вековни аристократични корени. Никак не е лошо да ползваме в политически изяви и едното, и другото. Особено в сложни времена като днешните. Додея, както казваше баба ми македонката, разединението и противопоставянията сред политици, редови граждани и манипулирани медии. Време е за единение, особено в отстояване на наши си интереси. Не като русофили и русофоби, не като американофили и противници, а като българи, преди всичко. Поне във външен план. Справка –Анкара по време на третата й военна операция в Сирия, където партии-противници застанаха единно / по разбираеми причини без прокюрдската ДПН/ зад решението за тази операция. Иначе си воюват за власт и електорат в страна. Ако не успеем, ще се убедим, че изолацията или периферната зона не са най-удобния начин за съществуване.
