/Поглед.инфо/ 82% от българите не протестират срещу отделно правителство, а срещу самия модел на управление. Това не е моментно недоволство, а системен разрив между общество и власт. Данните разкриват парламент без легитимност, бюджет без доверие и избори без обещание за изход.

82% срещу модела: когато социологията престава да бъде статистика и се превръща в диагноза

Има моменти, в които социологията престава да бъде сбор от числа и започва да говори като обществено признание. Изследването на Маркет ЛИНКС от декември е точно такъв случай. Не защото е технически различно от други, а защото процентите вече не се подчиняват на обичайния политически разказ.

82% от българите протестират срещу модела на управление.
Това не е „недоволство“. Това не е „напрежение“. Това не е „умора“.
Това е масово отрицание на системата, при което обществото вече не спори кой да управлява, а дали този начин на управление има право да съществува.

И тук идва първият ключов момент, който обикновено се пропуска.

Обществото не е хаотично. То е пределно ясно.

61% от анкетираните отхвърлят твърдението, че протестите целят да всяват хаос. Само 31% вярват в тази мантра, повтаряна механично от властта, от студиата и от говорителите на „стабилността“. Това означава нещо много важно и много опасно за управляващия елит:

Хората вече не приемат обясненията на властта за собственото си поведение.

Това е моментът, в който пропагандата се чупи.
Не защото не е достатъчно силна, а защото е изгубила контакт с реалността на хората.

Българското общество – въпреки всичко, което му се приписва – знае защо е на улицата. Знае, че протестът не е срещу „трудна ситуация“, а срещу начина, по който тази ситуация се произвежда и възпроизвежда. Знае, че не става дума за отделен бюджет, а за логиката, по която се пишат всички бюджети. Не за конкретен кабинет, а за модел на безотговорно и безнаказано управление.

Протестът вече не е идеологически – той е системен

Особено показателен е детайлът, който се споменава почти между другото:
симпатизантите на БСП и ИТН подкрепят протестите над средното ниво.

Това означава, че протестът не принадлежи на една политическа ниша. Той минава през леви и десни, през разочаровани и активни, през гласували и негласували. Това не е протест „срещу другите“, а протест срещу всички, които се разпознават като част от статуквото.

И тук процентите започват да говорят по-дълбоко.

72% са против бюджета.
Не защото са го чели ред по ред.
А защото инстинктивно разпознават фалша – бюджет, който не е инструмент за развитие, а механизъм за удължаване на политическото оцеляване.

56% искат оставката на кабинета „Желязков“.
Но паралелно с това се появява и страхът от „спиралата на изборите“. Този страх не е любов към стабилността – той е страх от празно пространство, от липсата на реална алтернатива, от усещането, че дори смяната няма да доведе до промяна.

Тук се появява най-страшният процес

Не бунтът.
А раздвоението.

От една страна – масово отхвърляне на управлението.
От друга – съмнение дали системата е способна да роди нещо по-добро.

Това е класическата криза на легитимността, в която властта е нежелана, но и бъдещето е неясно. Исторически това винаги е било опасната фаза – фазата, в която обществото започва да търси фигури, а не програми; опори, а не платформи; символи, а не коалиции.

И не е случайно, че в този контекст „погледите към президента Румен Радев се връщат“. Не защото той предлага конкретна политика, а защото остава единствената фигура с позитивен рейтинг – сиреч, единствената, която все още не е напълно компрометирана от системата.

Партиите: фрагментация без изход

Шест партии в парламента.
Първа ГЕРБ – със спад.
Втора ПП-ДБ – с мобилизация, но без пробив.
Следват „Възраждане“, ДПС-Ново начало, МЕЧ и БСП – всички в зона на нестабилност.

Това не е плурализъм.
Това е разпад на политическата архитектура.

17% за първата партия не е победа. Това е свидетелство за ерозия.
Спад от 5% за месец не е колебание – това е отдръпване на ядро.
88% неодобрение за Борисов не е емоция – това е структурна омраза, натрупвана с години.

Рекордното недоверие към Делян Пеевски – 81% – показва нещо още по-дълбоко:
олигархичният символ вече не може да се крие зад институции. Той е разпознат, назован и отхвърлен.

Това изследване не показва „настроения“.
То показва край на общественото търпение.

От 82% до ръба: когато обществото влиза в конфликт със самата идея за управление

Има един праг в обществените процеси, който социологията рядко назовава пряко, но историята го познава отлично. Праг, след който числата вече не измерват нагласи, а състояние на системен конфликт.
82% недоволство от модела на управление не е просто висока стойност. Това е червена линия, отвъд която управлението престава да бъде възприемано като „несъвършено“ и започва да се възприема като чуждо.

Тук вече не става дума за това дали дадено правителство е добро или лошо. Става дума за това, че самият механизъм на властта е делегитимиран в очите на мнозинството.

От недоверие към отхвърляне

Обикновено недоволството работи вътре в системата:
– не харесвам този кабинет, но приемам правилата;
– не одобрявам този бюджет, но признавам институциите;
– не вярвам на този политик, но вярвам, че „някой друг“ може.

Тук вече това не е така.

Когато 82% протестират срещу модела, а не срещу лица, обществото казва следното:
„Начинът, по който се взимат решения, е неправилен. И ние не сме част от него.“

Това е фундаментална промяна. Защото моделът е онова, което обикновено остава невидимо – разпределението на власт, зависимости, ресурси, влияние. Хората може да не могат да го дефинират теоретично, но го разпознават интуитивно, когато последствията станат непоносими.

Митът за „хаоса“ се разпада

61% от българите не приемат тезата, че протестите целят хаос. Това е убийствен удар по последния защитен аргумент на статуквото.

Защото години наред управлението се легитимираше не чрез резултати, а чрез страх:
– ако не сме ние, ще стане хаос;
– ако не е този бюджет, ще има катастрофа;
– ако не е тази коалиция, ще настъпи разпад.

Но обществото вече не вярва, че хаосът е пред вратата. То усеща, че хаосът е вътре – в самата система, в нейната неспособност да произвежда справедливост, смисъл и перспектива.

Това е ключовият психологически пробив.
Властта престава да бъде „по-малкото зло“ и започва да бъде част от проблема.

Бюджетът като символ, не като документ

72% против бюджета. Това число не може да се обясни с конкретни пера или дефицити. Повечето хора не четат бюджети. Но те четат реалността.

Бюджетът тук е символ. Символ на:

  • пренасочване на ресурси нагоре;

  • отсъствие на социален хоризонт;

  • повторение на същата логика с нови оправдания.

Когато бюджетът се възприема като акт на самосъхранение на властта, а не като обществен договор, той губи легитимност, независимо от цифрите в него.

И точно тук се вижда разминаването между институционалната логика и общественото усещане. Управляващите говорят за „необходимост“, хората чуват „принуда“. Управляващите говорят за „стабилност“, хората усещат застой без бъдеще.

Оставка – да, но после какво?

56% искат оставката на кабинета „Желязков“. Това е мнозинство. Но не е еуфория. Не е катарзис. Заедно с това върви страхът от нова изборна спирала.

Този страх е изключително важен. Той показва, че обществото вече не вярва, че изборите автоматично решават кризите. Изборите се възприемат като ритуал, който сменя конфигурацията, но не и логиката.

Това е много опасна фаза за всяка демокрация. Не защото хората отричат демокрацията, а защото започват да я възприемат като празна форма.

Политизиране без доверие

Социолозите говорят за „политизиране на обществото“. Да, над 3,4 милиона са готови да гласуват. Но това не е връщане към ентусиазма. Това е мобилизация от гняв.

Хората са готови да гласуват не защото вярват, а защото не искат повече същото. Това е отрицателна енергия, която може да роди промяна, но може и да произведе още по-дълбок хаос, ако няма къде да се канализира.

Фигури вместо системи

Не е случайно, че в този пейзаж единствената публична фигура с устойчиво позитивен рейтинг остава президентът Румен Радев. Това не е одобрение на конкретна политика. Това е проекция на надежда върху фигура, която стои извън всекидневното блато на парламентарния модел.

Обществата в криза винаги търсят:

  • арбитър;

  • символ на ред;

  • външна на компрометирания елит фигура.

Това не е решение. Това е сигнал, че институционалната система не произвежда доверие сама по себе си.

Шест партии, нула изход: парламентът като огледало на разпада

В нормална политическа система шестпартийният парламент би означавал плурализъм, представителност, баланс. В настоящата българска реалност той означава нещо съвсем различно: фрагментация без смисъл и мнозинство без легитимност.

Данните от изследването на „Маркет ЛИНКС“ не описват стабилна многопартийност. Те описват политически пейзаж, в който никой не може да носи отговорност, а всички претендират за влияние. Това е класическата формула на институционален блокаж.

Първият парадокс: първи си, но губиш

ГЕРБ са първа политическа сила със 17%. Формално – победител. Реално – партия в отстъпление. Спад от 5 процентни пункта само за месец не е флуктуация, а отлив на доверие, който засяга ядрото.

Тук има нещо много важно:
17% в момент на дълбока системна криза не са знак за сила, а за изчерпване на мобилизационния потенциал. Това е таван, не основа. Това е резултат на инерция, не на перспектива.

А когато към това добавим 88% неодобрение към Бойко Борисов, става ясно, че сме свидетели не просто на спад, а на социална умора от фигура, превърнала се в символ на самия модел, срещу който протестират онези 82%.

Вторият парадокс: мобилизация без пробив

ПП–ДБ са втори с 14,7% и показват мобилизация. Но каква мобилизация е това?
Тя не е резултат от нова визия, а от реакция срещу статуквото. Това е електорат, който гласува „против“, не „за“. И точно затова тази мобилизация не води до пробив.

ПП–ДБ не успяват да превърнат общественото недоволство в широка легитимност, защото за значителна част от хората те вече са част от същия управленски механизъм, макар и с различен език и реторика.

Това е ключово:
в общественото възприятие моралното разграничение между „стари“ и „нови“ се е разпаднало. Остава само въпросът: „Ти в системата ли си?“.

Третият парадокс: устойчивият протестен вот

„Възраждане“ с 9,3% и „ДПС – Ново начало“ с 9,1% са различни по всичко, но споделят едно общо качество: те улавят отрицателната енергия.

При „Възраждане“ това е енергията на националното отхвърляне – срещу елити, външни влияния, „модела отвън“.
При ДПС–Ново начало това е енергията на твърдата мрежова лоялност, която оцелява дори при спад, защото не разчита на обществено одобрение, а на структурна дисциплина.

И в двата случая става дума за вотове, които не търсят управление, а защита – защита от промяната, от хаоса, от несигурността.

Четвъртият парадокс: оцеляване на ръба

МЕЧ с 5,3% и БСП с 4,7% влизат в парламента не защото са убедили мнозинството, а защото политическото поле е толкова разпаднато, че и малки ядра стават решаващи.

Особено показателно е състоянието на БСП. Партия, която някога претендираше да бъде алтернатива на модела, днес оцелява под бариерата на общественото доверие. Подкрепата ѝ за протестите над средното не означава възраждане, а разрив между електорат и ръководство.

Това е левица без проект, но с остатъчна памет – и тази памет вече не стига.

Под чертата: изгубените представителства

ИТН, „Величие“, АПС – под 4%. Това не са просто загубили партии. Това са изгубени обществени канали. Хора, които веднъж са повярвали, днес нямат политически адрес.

И точно тук се случва най-опасното:
отказът от представителство не води до апатия, а до натрупване на безгласно напрежение.

Президентът като симптом, не като решение

На този фон не е случайно, че Румен Радев остава единствената фигура с позитивен рейтинг. Това не е вот за президентска република. Това е индикатор за институционален вакуум.

Когато парламентът не произвежда смисъл, обществото се обръща към фигури, които стоят извън него. Това е класически сигнал за криза на представителната демокрация, а не за нейното укрепване.

Големият извод, който никой не иска да каже

Тези данни не показват кой ще управлява утре.
Те показват, че който и да управлява, ще бъде посрещнат с недоверие.

Следващите избори – ако се проведат – няма да решат кризата. Те ще я възпроизведат в нова конфигурация. Същият модел, с други проценти. Същата система, с нови оправдания.

82% срещу системата: обществото вече не иска смяна на властта, а край на модела

Тук трябва да се каже ясно, без евфемизми и без социологически парапети. Данните от изследването на Маркет ЛИНКС не описват „настроение“. Те описват разрив. Разрив между общество и власт, между граждани и механизъм, между очаквания и реалност. 82% срещу модела означава, че управлението е престанало да бъде възприемано като общо дело и е започнало да изглежда като чужда конструкция, работеща срещу мнозинството.

Това е моментът, в който демократичната система влиза в най-опасната си фаза: формално функционира, но съдържателно е отхвърлена. Парламентът заседава, бюджетът се приема, коалициите се редят – и всичко това се случва върху почва, от която общественото доверие е изтеглено. Затова и страхът от „хаоса“ вече не работи. Хората не се плашат от срив, защото усещат, че сривът е станал тихо, отвътре.

Тук е и голямата ирония на момента. Никога не е имало толкова „политизирано“ общество и никога не е имало толкова обезсмислена политика. Над 3,4 милиона са готови да гласуват, но не защото вярват в партии, а защото искат да прекъснат цикъла. Това е вот на отрицание, не на доверие. Енергия, която може да бъде катализатор на промяна – или детонатор на още по-дълбока криза, ако отново бъде канализирана в същия модел.

Шестпартийният парламент не е стабилност. Той е раздробяване на отговорността. Първата партия е първа по инерция, втората – втора по мобилизация, третата и четвъртата – по протест и мрежа, останалите – по оцеляване. Това не е архитектура на управление, а архив на общественото недоверие, подредено в проценти.

Затова и фигури извън парламентарното блато започват да изглеждат като „последни опори“. Не защото носят решение, а защото системата не произвежда легитимност сама по себе си. Когато институциите губят смисъл, обществото търси символи. Когато символите се изчерпят, търси изход. А когато изходът не е видим, напрежението не изчезва – то се сгъстява.

Истинският въпрос вече не е „кой ще спечели следващите избори“. Този въпрос е удобен, защото отлага неизбежното. Истинският въпрос е дали политическата система е способна да се самооткаже от модела, който обществото масово отхвърля. Историята рядко дава втори шанс на системи, които не чуват този сигнал.

82% не са протест. Те са присъда.
И ако тя отново бъде пренебрегната, следващият етап няма да бъде социологически.