/Поглед.инфо/ Имаше на времето много хубав виц, който струва ми се отговаря на създаденото в момента положение. Седял беден мъж на брега на морето и гледал вълните. Минал друг и го попитал: „Какво гледаш? Чакам морето да се подкваси на кисело мляко!- отговорил мъжът.-Да де, ама нали знаеш че няма да стане!- казал другият. -Ами все пак…ако стане!“- отговорил му чакащият.
В момента политическите анализатори премятат в ежедневни разговори случилото се през последните два месеца, че даже и през последните четири години. Между другите разговори те се опитват да разберат дали българският народ е изпаднал в апатия или в отчаяние. Само по себе си това упражнение е интересно и сигурно вълнуващо за мнозина изследователи на българската народопсихология. Но на мен ми се струва, че е много по важно да разберем до каква степен тези състояния са обзели българското общество и ако можем- да посъветваме хората, които биха чули съвет как да продължат по-нататък.
Защото светът не свършва с нашите избори, макар и „2 в 1“, той не свършва с нашите икономически, социални, културни и политически проблеми. Светът е много по-голям от размерите на нашата страна или дори на Балканския полуостров, на който имаме претенцията да заемаме важно място. Светът има свое развитие, което дори не се свежда до месеци, години или петилетки. Светът се подрежда в рамките на десетилетия и столетия. Така, че дайте да видим какво все пак можем да измислим докато умуваме и тежко страдаме над проблемите от тези избори.
Да, изборната активност беше много ниска- 30%. Но самото понятие „30%“ не е толкова стряскащо. По-лошо например е двайсет процента, а също така има и десет процента. Затова аз си ги представям тези 30% по следния начин, за да ми изглежда по-реалистично и по-ангажиращо. Седят в къщи трима души – майка, баща и син- и знаят, че единствено бащата е отишъл да гласува, а майката и синът са казали: „Не се интересуваме от избори! Да става каквото ще!“ Кажете ми как ще се чувстват те като седнат да гледат телевизия и да си говорят за техните си проблеми. От сега ви казвам- ще се чувстват много зле. Защото те вече са казали, че искат да живеят в две различни държави- в едната хората се интересуват от живота в обществото, а в другата са казали, че това не ги интересува. И в семейството настъпва тежка криза. Ами представете си, че на гости на възрастните родители пристигат двамата сина със своите семейства. И веднага се разбира, че възрастните родители са гласували , а семействата на двамата сина не са гласували и въобще не искат да знаят какво ще става в държавата. Най-много да я напсуват и да кажат, че са готови „да си вдигнат чуковете и да отидат в друга държава“. Отново в голямото семейство ще настъпи екзистенциална криза. Отново ще се разбере, че възрастните родители искат да живеят в една държава в която хората се интересуват какво става, а синовете с техните семейства искат да живеят в друга държава, в която никой от нищо не се интересува. Отново имаме тежка семейна криза.
И така- можем да продължаваме до безкрайност с близки, познати, роднини и приятели. Накрая пак ще стигнем до общата ситуация- в България един човек се интересува от това, което става в държавата а срещу него стоят други двама, които от нищо не се интересуват и нищо не искат да правят. Или, ако решат все пак да направят нещо, най-много да отидат до кръчмата, да седнат на бира и да псуват партиите, правителството, парламента, президента, ЕС, Русия и НАТО. В различен порядък, разбира се- но това не променя общата картина.
Тъй като започнахме с двете състояния ще кажа, че и двете - апатия и отчаяние – са крайно тежки и деструктивни за обществото. Пък и за всеки човек поотделно. Но все пак в тях има съществена разлика. Апатията е състояние, което не е характерно за действената, работеща, трудеща се, търсеща отговори на проблемите Европа. То може да се практикува удачно в такива страни, например, като Индия- голяма, безкрайна, населена с много и различни народи с много и различни езици, с огромни контрасти и с невъзможност да намериш единствената правда просто като тичаш напред-назад. Затова някои хора там са създали медитацията – нищо не правиш, седиш и мислиш как да го бъде. Пък докъдето стигнеш.
На мен в нашата ситуация повече ми харесва отчаянието. То включва тежко отрицание, но в същото време в него има емоция. Емоцията е горивото на действията. Разбира се, може това отчаяние да не доведе до никакво действие а по-скоро човекът да се отдаде на блаженото спокойствие на апатията.
Но аз повече разчитам на другия вариант. Разчитам, че този човек ще се ядоса, ще се надигне и… Тогава нещо може и да се случи. Нещо по-различно от стоенето на едно място, докато чакаме морето да се подкваси.