/Поглед.инфо/ Тези начални редове са само опит да измоля извинение от читателите, пред които се чувствам някак виновен. В началото на тази година се заредиха мои публикации във вестника, които може би нарушиха баланса в съотношението – автори-редактор. В бр. 1 и 2 наченах своите Записки за обезкостяването на България под общото заглавие „Вратите на новото робство“, но ги прекъснах, за да откликна на историческия, според мен, час, отмерен от часовника на Кремъл, с обръщението на Путин пред властовия и политически елит на Русия. Пропуснах брой 4 умишлено, в стремежа си да спазя практиката да не доминира на страниците на „Нова Зора“, нейният главен редактор, нещо към което съм се стремял през годините. „Смирение паче гордости!“ ме учеше някога майка ми, още от времето, когато не разбирах, че иде реч за скромността, която краси човека.

Днес пак я захващам издалече, макар че подтикът е скорошен - сблъсъците между полиция и протестиращи граждани на 27 януари т.г. и масираният кризисен пиар на властта по този и други поводи. Te очертават само видимата част от асбейрга на вледеняващото отчуждение между народа и, уви, не само това „законно и демократично избрано правителство“, което наскоро преодоля съвсем демократично поисканият от опозицията, заради рецидивите на неговата политика, четвърти вот на недоверие. При това желязно аргументиран и логически обоснован.

Въпреки нашествието на удобни свидетели и „говорещи глави“ в правилните медии; въпреки задружният хор на политолози, социолози и социални антрополози; въпреки старанието на услужливи водещи и прочие селектиращи правилното екранно присъствие на „опитомени авторитети“, мъката на днешния български ден, в резултат на демократичното ни битие, от 30 години насам, все така остава ненаписана, и както е казал разстреляният огняро-интелигент - „сама в пространството се скита“.

А народът ни чезне, България вехне като осланена, и нека да си напише името този, който вижда края на това безвремие. Да беше Де Гол, може би щеше да каже: „Обстоятелствата са против нас, да променим обстоятелствата!“ Но България няма своя Де Гол и за „Зора“ остава поне да ги назове или малко от малко поне да ги посочи. Това се опитвам да направя и аз с това свое „Донесение“ до г-н главния прокурор Гешев.

Поведението на такива като нас, които отдавна сме се заели „да отваряме очите на народа с клечки“, както изплака навремето непрежалимият Николай Хайтов, отдавна е обект не само на неразбиране от страна на „медийния планктон на конюктурата“, но и на по-сериозни хора, които като ни засвидетелстват своите симпатии за непримиримостта през годините, все пак не пропускат да ни посъветват и да попроменим курса на своето „ирационално поведение“. Сиреч, искат да ни кажат, че достатъчно сме работили срещу себе си.

Като им благодарим най-сърдечно ние все пак оставаме до някои истини, зашифровани в откровението на г-н Строуб Талбот, преди години, който в битността си на зам.-държавен секретар на Държавния департамент на САЩ, с безпардонен цинизъм заяви: „Навлизаме в период на неоантичност. Ще има каста на посветените. Останалите ще строят пирамиди!“.

Тъкмо затова сме на мнение, че е необходим

честен прочит на фактите и дълбоко осмисляне на ситуацията,

в която се намира народът ни. Ако успеем да ги систематизираме дори частично и ги разкажем на разбираем език, един честен анализ би посочил и пътищата, и средствата, с които може да бъде изваден народът ни на брега на спасението.

Бързам да подчертая обаче, че нито авторът, нито някой друг край него, е давал заявка да повтори подвига на Мойсей. В „ирационалността“ на нашето поведение, обаче, при добро желание, може да бъде открита и неподправената ни обич към тази земя, отредена ни от Бог и от нашите предци, за народа ни, и за всеки от нас, като земя за хляб, дом и гроб! И именно тревогата за бъдещето е тази, която ни кара да надничаме отвъд стобора на суетата и да не бъдем сговорчиви като мнозина правилни и примирени люде. Пък каквото сабя покаже и волята Господня!

През 2019 г. се случи така, че през месец март се зачетох в Справочника на ЦРУ. Разбира се, интересувах се най-вече за България. В него обаче се натъкнах на данни, които буквално ме стъписаха. Оказа се, че към месец юли 2018 г. населението на България е възлизало на 7 057 504 души! Докато щраках на елката някак си се успокоявах мислено, че разликата до 9 милиона, ще са онези българи, прокудени за насъщния, из страните на ЕС, САЩ, Канада и навсякъде по света. Оказа се обаче, че статистиците на ЦРУ добре са си свършили работата: тези българи, данните на които са поместени и в ЕСГРОН и в избирателните списъци, са включени в цифрата 7 057 504! Получаваше се някаква чудовищна разлика от 1 900 000 души, за която, не че не бях подготвен, но която просто ме потресе. Излизаше, че за 30 години, дори за 20 и по-малко, тези хора просто се бяха изпарили! Сходни данни посочваха и НСИ и Докладът за състоянието на Националната сигурност, както и Демографската прогноза на ЕВРОСТАТ... Капак на всичко бяха подробните данни, за заболявания и смъртност, поместени в Националната здравна стратегия на МЗ, които въобще не искам да повтарям, защото са направо смазващи.

Тогава си спомних, че някъде бях прочел

дифиницията за здраве,

която по памет е горе-долу такава: „Състояние на пълно физическо и социално благополучие, а не просто отсъствие на болест или недъг“.

Какво се бе случило, че за 30 години българите с такъв темп са измирали, а държавата ни е загубила 21% от населението? И кои са факторите за това, че според последните данни „скоростта на измиране“ на българския етнос е буквално спираща дъха – 15 души на час!? С 15 души на час намалява населението на България

Не искам да продължавам с това дълбоко неприятно за мен като автор изложение, защото мизерията на българското битие и стресът са дотолкова очевидни и значими, че съставят не само фонът и рамката на една картина с трагичен сюжет, но открояват с безпощадна яснота и онези изкуствено създадени и насилствено наложени против волята на хората фактори, които недвусмислено поставят България на предно място след държавите с най-ефективно и мощно лишаване от правото на живот на собственото си население!

А това означава, че става дума за политика на добре планирана смъртност; че тази политика не е въпрос на недоглеждане; че над страната ни е наложен модел, целенасочен и престъпен, който в най-висока степен ефективно убива хора!... И ако този модел на политика е поставил народа на България в условия, които водят към неговото пълно или частично физическо унищожение, то това деяние на властите попада в дифинитивното поле на понятието геноцид, за което няма давност. Това означава, че г-н главният прокурор Гешев трябва да препрочете отново Наказателния кодекс и по-точно чл. 416, защото измира народът на България! И това е престъплението не на века, а може би на вечността. И затова е отговорна властта, упражняваща държавното управление. И че това престъпно деяние е непроменимо вече 14 години след доклада на Н.Пр.посланикът на САЩ Джеймс Пардю; и че продължава и след смазващите констатации на Доклада на Държавния департамент на САЩ за България, оповестен през месец март, миналата година.

Днес, пред лицето на света, имаме една България, в която няма смъртно наказание, но в която огромна част от народа ни е поставен като пред дулата на екзекуторски взвод.

И ако измира населението на държавата ни, не е ли това най-безпощадният обвинителен акт към властта и властниците, които са отговорни за управлението на държавата?

Кой ще потърси отговорност за политиката на грубата деиндустриализация, за усмъртителната реформа в здравеопазването и социалното дело; за скоротечната смърт на българското село; за несигурността, която се превърна в белег на всекидневието; за манипулацията, вменена като основна задача на т.нар. информационна мафия и нейното престъпно съдружие с методите на организираната престъпност на всички други мафии: „здравна“, „енергийна“, „боклукчийска“, „имотна“, „фарма“, „чиновническа“, „съдебна“ и пр. Тяхното име отдавна е легион и, както се казва, нека последният да затвори вратата!

В последните двадесет години шаечната правда на живота показа две неоспорими истини: народът ни, уви, е определен да „строи пирамиди“, няма да кажа „със собствените си трупове“, а правителствата да работят като погребална агенция на България и на нейния народ. Това означава, че на първо място в неговото може би вече частично просветлено съзнание би трябвало да е капитулацията на илюзиите от ранните години на прехода - сриването на понятия като „демокрация“, „държава на общото благоденствие“, „примерът на Запада“, „задружното семейство на Европейския съюз“ и пр., и пр.

На второ място народът ни на собствен гръб прозря смисъла на уродливите идеологеми на неолиберализма и реалните цели на неговия основен инструмент – т.нар. „универсален свободен пазар“, който бил панацеята за недъзите на всички обществено-производствени отношения. Крайният резултат от неговата

наложена ни вакханалия

в икономическия и националния живот е тази България, пред очите ни, чертите на която само бегло успях дотук да защриховам.

На трето място рухнаха утопиите на прокламираната „солидарност“ на т.нар. „общ европейски дом“. Най-красноречиви в това отношение са инициативите на президента Макрон, както и основанията за „Брекзит“, за който се пише главно като за „английска особеност и странност“, но се избягва да бъдат изяснявани публично и задълбочено неговите основания. А всички знаем, че англичаните, общо-взето, винаги са знаели какво вършат. И защо го вършат.

На този фон Европа на различни скорости съвсем не е метафора. Подвластна на егоизма на „локомотивите на ЕС“, за България това означава в частност живот по известната формула: „Германците не искат да имаме черна металургия и машиностроене; французите – земеделие и преработвателна промишленост“. Подкрепена от престараването на туземната ни неоколониална администрация и себичността, и безхаберието на т.нар. политически елит, тази формула може да доведе и доведе нещата до вид, само какъвто познаваме: подавяща мизерия и геноцидно изтребление на българите.

На този съдбовен кръстопът от интереси и противостояния

нас са ни люляли какви ли не вихрушки и виелици на историята. По Божията милост обаче, все някак си сме успявали да оцелеем. Но днес „Розата на ветровете“ е такава, че отвсякъде лъха смразяващият дъх на Малтусианските идеи и практики на 21 век: редуциране на населението чрез обществено-социалните модели на легален геноцид; разбиване на националните държави чрез торпедиране на основната клетка на обществото – семейството; спорадични кризи на хаоса и несигурността; оръжия срещу климата и адски машини на планирания глад за часа Х; изкуствено създавани епидемии и пандемии за хора и животни; цивилизационен разгром чрез обезсилвне чрез естеството на битието и пр. и пр.

Всичко това, както и очертанията на политически и икономически прегрупирания и противопоставяния, означава, че би трябвало да е изтекло времето на българските наивни надежди и заблуди. Днес пясъчният часовник вече отчита обратното време, определено за осъществяването на поне две първостепенни спешни национални задачи – съхраняването на българския народ и опазването на неговата държавност.

Изключителната особеност на тези задачи, е че никой друг не може и няма да ни помогне за тяхното решаване; и че те могат да бъдат осъществени само от нас, българите! Особено пък, когато вече сме плюли в кладенеца, с чиято водата някога отмихме чернилката на робства и тирании и разквасихме устни, за да можем да изречем тази сладка дума – „свобода!“.

Днес като никога в своята история сме сами, без верни приятели и без надеждни съюзници. И първото най-главно условие, за да си помогнем, е да съумеем да осъществим необходимата концентрация на силата. С други думи – да осъществим единение на макар и остатъчната национална енергия според

единствената спасителна формула: „Народ-Отечество-Държава!“

Това означава пълна отдаденост на всеки в името на България, в името на бъдещето на своята земя, на своя дом, на своите деца и внуци. Трябва да спрем с илюзиите и с мантрите на тарикатите, които с празни надежди ни залъгват, че тук или там, все ще намерим завет. Няма завет от тези ветрове дето са ни завяли! Няма завет ни от вятъра от Запад, ни от Север, ни от Изток, ни от Юг.

Концентрацията на остатъчната национална енергия означава сумарната величина на пълната човешка отдаденост, в името на България, на всички, които населяват историческото българско землище, без оглед на етнос и вероизповедание. Имотен слой, дребен бизнес, интелигенти и учени, наука и образование, земя и територия, армия, чест и достойнство, това и всичко не изброено, трябва да бъде насочено в единствено спасителния път на разума и на националната свяст! За да си върнем отново ведростта на живота и извечните устои на битието! И с упованието на вярата, че ще пребъдем, да призовем небесата на помощ и сенките на предците ни, за които България, след Бог, винаги е била единствената икона на святост и преклонение!

От дълго време се вглеждам в припламващите ту тук-ту там пламъчета на съпротива. Тя все още не е забранена, но удивление буди фактът, че е размита и разлята в широките координати от индивидуалния протест, до протеста на големи групи, но... винаги посекторно и погилдийно! Набива се на очи и едно безспорно постижение, на неолибералните мантри на капитала и властта: всичко и винаги да бъде свеждано в границите на икономически претенции.

Борим се, казват, за „увеличаване на надниците“; за „ставката за нощен труд“; за „повишаване на заплатите!“... Нашият протест не е политически. Ние искаме само редовно заплащане на заплатите и по-добри условия за труд!..

И всичко това се повтаря вече с години.

Признавам си понякога ми е идвало и аз като Ян Хус на кладата да извикам: „О, свещена простота!...“. Напоследък обаче се замислям, че тази секторна и погилдийна „простота“ не е като на онази старица, която носила съчки за кладата, за да спаси душата си. Все по-често си мисля, че тя е предпоставена, че е вложена в устата на водачите на този или онзи протест, или на „случайно“ избраните от масовката лица на внедрени провокатори сред хората, чиято единствена цел е да отклонят протестната енергия в улица без изход. И най-общо хората се подчиняват, поради страха от прелестната прегръдка на властта, или ако ругаят, правят го най-често пред телевизора или на масата в кухнята, пред чашка с ракия. И както е писал геният Ботев „Тъй върви светът, лъжа и робство на тази пуста земя царуват!“

У нас като се почне още от Стачката на локомотивните машинисти по времето на Иван Костов и Вилхелм Краус, през Железничарската стачка през октомври 2011 г. и се премине през протестиращите: животновъди, медицински сестри, ресторантьори и пр., и пр., тази позиция винаги се повтаря. И главно винги се мултиплицира чрез медиите, до степен да бъде добре запомнена и буквално да втръсне на всички.

Но реалността в Българи е такава, че нито капиталистите ни са автентични, нито синдикатите, а партиите на прехода просто отвратиха народа със своето двуличие и „креативност“, за да не кажа предателство.

Като се прибавят медиите под контрол и марксистката закалка на държателите на националното богатство и туземната колониална администрация, в ролята им на работодатели; като се вземат предвид изпускателните клапани за социално налягане на изявени подгапоновци, за които друг път ще пиша, и главно външният фактор, се открояват и онези причини, поради които политиката у нас е все по-открито людоедска, все по безнаказано антиотечествена и антибългарска. И защо хората, ошашавани от техниките на тоталния грабеж и от икономическият ужас при мисълта за насъщния, забравят някак, че именно политиката е тази, която задава параметрите на разрухата или съзиданието; на мизерията или неблагополучието. И че в случая, колкото и да бягаш от нея, тя, защото е людоедска, все пак ще те застигне, И тогава – горко ти!

Иначе би било непостижимо лесното институционално утвърждаване на този геноцидно-изтребителен модел, който отнесе стряскащите 21% от населението на България и установи такива невиждани темпове на измиране, че те същисаха дори хладнокръвните германци! (Справка – публикациите в редица германски вестници през изминалата седмица). Затова допринесе и ужасяващата реалност на онези изрити като с булдозер хиляди фабрики и заводи и загубените над милион работни места, с което по същество бяха прерязани вените на националния организъм и младата му кръв изтече в канализацията на историята или във вените на чужди икономики.

Геноцидно-изтребителният модел укрепна особено силно, когато победиха в Югославия иредентистите; когато кадрите на мироналагащите бомби на НАТО обиколиха света, колкото да кажат на всеки възторжен до този час наивник, че възхитителен белег на демокрацията е насилието. А най-неопровержимият неин аргумент е не силата на закона, а Законът на силата!

В подкрепа на това подсещане на стотина километра от българската граница се белнаха корпусите на американската военна база „Бонстийл“, разбира се, като символ на правдата, като крепост на сигурноста и свободата!...

И за да няма мърдане

храбрата българска войска и нейното доблестно офицерство бяха прекроени с мащабите на обезоръжаването, познати още от Ньой 1919 г. И възтържествува безпроблемно царството на лъжата и цинизма. Плоският данък смъкна и ризата, и кожата, на две трети от народа, но работодателите наши и чужди, се облажиха, сиреч, сдобиха се с още нови офшорни сметки, с още по-дебели портфейли и главно с по-дебела кожа. И чак глухият цар в Египет разбра, че първото поколение български чорбаджии трупат само лой.

Изследвайки кривата на отчужденост и аполитичност, както и темповете на „редуциране на населението на България“, забелязах че това е времето след изтрезняването от онова пиянство, обусловило волността на политиците да не се допитат до народа за влизане на България в НАТО и в ЕС. Тогава сектата на изстрадания оптимизъм, към която се числи и моя милост, започна да оредява, защото членовете й се превръщаха във все „по-добре информирани оптимисти“. Неверието за възможно избавление измежду камъните на тази сатанинска мелница, в която бяхме напъхани, растеше пропорционално на скоростта на раздалечаване между България и Русия, които като два ледени блока дрейфаха с голи надежди и може би без компас в морето на демокрацията. И търсеха, всяка за себе си, оправдание за растящата отчужденост по между им. Все пак Дядо Иван винаги е бил неизтриваемото име на надеждата в паметта на кръвта на българския народ. Русия обаче дълго „се съсредоточваше“ и се опитваше като в песента на Висоцки да озаптява непокорните коне на „петата колона“, повлекли я към пропастта. Слава богу, руската тройка и до днес препуска, но братските орли отдавна вече не хвърчат към нас, а към други страни и народи. Защото ние си имаме нов „цивилизационен избор“, а Путин е лош. И особено лоша е онази негова черта, че захване ли нещо, го довършва докрай! На неговия фон всички останали изедници по света неправилно са набедени за лоши, макар историята да твърди, че „вълкът козината си мени, но нравът си – никога“.

Нейсе! За всичко казано дотук, както и заради някои временно отложени мерки в посока на

окончателното решаване“ този път на българския въпрос,

включващи пълната свобода за закупуване от чужденци на българска земя, включващи „придобивките“ на Закона за социалните услуги, внезапно се явиха и нови, невидими с просто око въжета, с които Комисията по бюджет и финанси ще се опита да завърже окончателно България на прокрустовото ложе на „европейското щастие“. Неизвестно е от кого и по какви съображения, е този ускорен мерак за влизане на България в т.нар. „Чакалня на еврото“, но като слушах в „Неделя 150“, преди два дни, доц. д-р Григор Сарийски, пак ще е заради някаква „пунта мара“. Но затова друг път.

Човек ще рече че няма никаква светлинка в тунела, а ако все пак свети, Минчо Минчев, поради неизличени професионални рефлекси, я възприема като светлината на идещия насрещен влак. Не е така. Следващият път ще си говорим за изявите на две млади, неукрепнали все още политически партии„Възраждане“ и „МИР“, (което е акроним на Мъдрост, Иновативност и Родолюбие); за техните инициативи; за лидерите, им вдъхващи кураж и доверие – Костадин Костадинов и Симеон Славчев, както и за отсъстващото свързващо звено между волята за победа и жадуваното избавление. А сега пожелавам задълбоченост и честен прочит в темата на г-н главния прокурор Гешев в темата за геноцидното изтребление на българския народ, което е може би престъплението не на века а на вечността в България.

Източник: Нова Зора - бр.5, 2020

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели