След допускане разглеждането по същество на искането от т. нар. главен прокурор, очаквано решението на Конституционния съд (КС) по образуваното въз основа на него първо за 2020 г. конституционно дело предизвика не само по-голям или по-малък интерес, а и отделни мнения и оценки вкл. в медиите.
Както е известно, което сме споменавали в предишни публикации, съдебните решения, доколкото се отнася за техния диспозитив, не се коментират, а се изпълняват. Което не изключва възможността съобразителната част от същите да бъде анализирана. Иначе не би могло да бъдат критично осмисляни и съобразявани или коригирани теоретично и като практика, които едва ли някой на разумно основание смята за нещо един път за винаги дадено, а не подлежащо на развитие и усъвършенстване. Разглеждано от такава позиция в следващите редове си позволявам споделянето на мнение само относно изразеното в п. „III. Относно границите на неотговорност на президента на Република България - „държавна измяна“ и „нарушаване на Конституцията“ по чл.103, ал.1 от Основния закон” с болдвания по-долу пасаж от последното изречение към шестия абзац отзад напред в неговата съобразителна част, (преди сдържащия се след „Реши” диспозитив), а именно: „Предвид изложеното в тази част на мотивите Конституционният съд обобщава, че докато „държавната измяна“ предполага извършване на престъпление против Републиката, „нарушение на Конституцията“ не изисква непременно президентът да е осъществил престъпна дейност, макар и да не го изключва. Обявяването от Конституционния съд на указ на президента за противоконституционен, само по себе си не представлява „нарушение на Конституцията“ в смисъла му на основание по чл.103, ал.1 от Основния закон за специалната процедура на „импийчмънт. В съответствие с вече посоченото нарушението трябва да има характер на „погазване“ на Конституцията - посегателство върху конституционните принципи и ценности като фундамент на установения конституционен ред. Заедно с това, Конституционният съд подчертава, че едно отделно действие на президента може и да води до извод, че е на границата на конституционност, но когато е налице поредица от такива действия - те разглеждани в тяхната последователност и в цялост - могат да бъдат основание за формиране на виждане за целенасоченост, за намерение чрез тях да бъде нарушена Конституцията.”. Иначе самото решение в цялост, заедно с мотивите може да се види на: http://constcourt.bg/bg/Acts/GetHtmlContent/803fc767-135e-4361-923c-0ae2bed10c93
В настоящото изложение думата е за независимостта и безпристрастността. Съдът, чиито представители не са демократично избрани посредством пряк избор от суверена и не съществува механизъм за контрол вкл. посредством тяхното отзоваване, могат да дискредитират неговата независимост и безпристрастие. За независим и безпристрастен съд освен във вътрешното право по принцип се говори в чл. 6 от Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи (ЕКПЧОС), чл. 14 от Международния пакт за граждански и политически права (МПГПП) и др. А така също за свободата на мисълта, изразяването на мнения и словото в чл. 9 и 10, респ. чл. 18 и 19 от цитираните Конвенция и Пакт. В разглеждания случай, доколкото се касае за съд, който е сезиран с конкретно искане, с което е обвързан и определящо предмета, по който е призван да се произнесе, разпростирането, макар в съобразителната част от решението, очевидно обусловено не само от разбирането, за разлика от други произнасяния споменавано и в обсъждания акт само веднъж за т. нар. „абстрактно” тълкуване, а и явния стремеж за намиране на изход от предшестващия, с който допусна разглеждането по същество, разкрива несъмнена зависимост и пристрастие. Дали се касае за боязън поради едни или други зависимости или за проява на смелост чрез самовнушение от страна на конституционните съдии, че представляват орган, който е над всички други органи и власти в държавата е отделен въпрос. Онова, което от гледна точка на независимостта и безпристрастността е съществено в случая, е, че като граждани всеки от членовете на КС безспорно е свободен да мисли, да изразява свои мнения чрез слово както намери за добре, но като съдии при произнасянето си по конкретно въведено искане за разрешаване според някой на правен проблем с конституционна значимост, дължат независимост и безпристрастност. Във връзка с така застъпеното принципно становище не е без значение да се отбележи преди всичко обстоятелството за единодушието на състава от КС, доколкото е известно от психологията на тълпата, че в една каквато и да е по-малка или по-голяма група при обсъждане и взимане на решения тенденцията винаги е насочена не към най-високото, а клони към най-ниското в интелектуално и всяко друго отношение ниво. Затова единодушието винаги поражда съмнение, ако не недоверие в рационалността на неговия резултат. В това се изразява философския смисъл и съдържание на употребеното и в чл. 11, ал. 1 от Конституцията понятие плурализъм, на който се основава политическия живот в Република България, съответно на едно или друго мнозинство при формиране и взимане на каквито и да е решения.
Ако отнесем пасажа в цитирания абзац от съобразителната част на решението, за който е реч, към искането на изпълняващия длъжност главен прокурор и определението, с което е допуснато разглеждането му по същество, не бихме открили дори бегъл признак за каквото и да е съответствие. Несъмнено, без значение изхождайки единодушно или не от разбирането за „абстрактния” характер на тълкуването по чл. 149, ал. 1, т. 1 от Конституцията, в конкретния случай КС си е позволил волността, макар в съобразителната част от решението си не просто да поразсъждава, а да подчертае, че не кои конкретно, а все едно какви действия на президента биха могли да водят до някакъв извод, при това не че е нарушил Конституцията, а е на границата на конституционност. И не само, но още, че когато е налице поредица от такива действия – те разглеждани в тяхната последователност и в цялост – могат да бъдат основание за формиране на виждане за целенасоченост, за намерение чрез тях да бъде нарушена Конституцията. Т. е. не е необходим дори обективно проявен факт на нарушение, а е достатъчно според КС макар само субективния за намерение евентуално за такова, за да се прецени дали е мината или не някаква граница. Кой и как ще разгадава субективния факт намерение, няма тук да се отклоняваме в разискване – според разпоредбите на Конституцията ли ще прави или по други закони. Относно евентуално обявяване за противоконституционни укази на президента КС казва, че каквито и да са, не водят до нарушаване на Конституцията. Но за други актове като действия на президента – напр. обръщения, не споменава. Като оставим настрана неоспоримия факт, че с такова искане, а и според определението за допускане разглеждането му по същество такива въпроси не са включени в предмета на делото, въпреки да са без правна стойност от гледна точка на задължително действие, доколкото не са част от диспозитива на решението, споменатите интерпретации на Конституцията от КС нямат друго значение и смисъл освен политически, съдържащи от една страна подсказване като насока на някои в т. нар. парламент – какво биха могли да търсят, за което евентуално да се хванат, в случай че са мераклии за „импийчмънт”, от друга към президента – да си опича акъла каквото прави не да не преминава, а да не помисли и да доближава някаква, неизвестно каква хипотетична според КС, но за едни или други парламентарно представени политически формации определяема по тяхно усмотрение и преценка граница, и от трета – предупреждение, че в крайна сметка КС е над всички и решава дали би имало или нямало, ако не „погазване” нарушение на Конституцията. По този повод е важно да се изтъкне, че ако за повдигане на обвинение спрямо президента и вицепрезидента е необходима най-малко 1/4 от народните представители, а за поддържането му от Народното събрание повече от 2/3 от всички народни представители, КС е привилегирован и в такъв случай да се произнася по обвинението с обикновено мнозинство. Т. е. президент – президент, ама въпреки пряко избиран от суверена, половината + 1 съдии от КС може да реши, че е преминал някаква, според „абстрактното” тълкуване от тях на Конституцията граница. Затова и без да разбира кой знае колко от право, т. нар. главен прокурор е доволен от решението, вдъхнало у мнозина успокоение, ако не възторг от единодушието на конституционните съдии.
