/Поглед.инфо/ На компетентните, но добросъвестни и като граждани юристи са известни не просто буквалното значение на понятието „praeambulus” (вървящ напред, предшестващ) като встъпителен, обяснителен елемент от изложеното в един документ, а и неговите смисъл и реална стойност. Които не се свеждат само до формалната страна на изразено волеизявление, а са отражение на духа и философията, матерализирани от неговия творец посредством съставителя на такъв документ. Особено в случаите, когато става дума за договор. И без да е специално запознат в подробности с правото и квалифициран юрист, за всеки демократично мислещ човек е несъмнено, че като основен закон по същество Конституцията е договор.

С оглед целта и предмета на настоящото тук няма да се отклонявам в разглеждането и обсъждането на договора като вид сделка. Доколкото е необходимо намирам за уместно да спомена, че като встъпителен раздел в един договор преамбюлът определя и съдържа както изходните условия, неговите мотиви, цел, сфера на действие и др., така и основните принципи, на които е основан. А така също онова, без което не може – информация за страните по него. Липсата или отсъствието на легитимация за страните води до нищожност на който и да е договор поради липса на действително изразена воля и съгласие.

Историята вкл. на конституциите като основни закони, въплъщаващи идеите за обществен договор, които възникват още през средновековието с т. нар. статути, харти и пр., е дълга. В следващите редове си позволявам да съсредоточа вниманието единствено върху последната от споменатите характеристики на такъв тип договори.

Конституцията на САЩ напр., съдържаща преамбюл, започва с думите: „We the People of the United States… (Ние, народът на Съединените щати…”). Преамбюлът на действащата Конституцията на Република България, с: „Ние, народните представители…”. Като оставим настрана различието, дължащо се, ако не единствено на недосетливостта или липсата на прозорливост на американските бащи основатели за прилагане на формулата за т. нар. Велико народно събрание, бихме открили онова друго, което е неоспоримо като заложено не само в едната и другата, а и във всички съвременни конституции, като техен фундамент. Кое е това? Ако не за всеки, за повечето според мен очевидно то е волята на суверена. Дали ще кажем „Ние народът…”,… „Ние, народните представители…” или бихме употребили по-експресивна форма, няма съществена разлика, доколкото и в двата споменати случая тия последните във втория не действат от свое име и по своя воля, а от името и по волята на онези, които са ги избрали като свои пратеници, на които са възложили не повече от изработване в писмена форма на обществения договор.

Без да оспорвам ненужността въобще от обсъждане, камо ли детайли от т. нар. „проект” на някои си, та дори на доминиращата парламентарно представена партия, да не говорим за едни или други изразявани и траещи от ден до пладне мнения и становища по него не само от представители на присъдружните им явно или не перманентно, или с оглед на конюнктурата формирования от т. нар. управляваща коалиция, а и от различна категория техни в т. ч. „експерти” от поддръжници, с настоящата бележка бих искал само да добавя към застъпваната и изразявана коректно и от други позиция, защо a priori е излишен какъвто и да било дебат по повод на същия.

Елиминирането на преамбюл във въпросния продукт, за който признавам се затруднявам да намеря друго по-подходящо определение, освен нищо или в най-добрия случай брак, не говори повече освен за това, че не става ясно кой от чие име договаря за този т. нар. обществен договор. Впрочем, разбираемо е, че не е онзи, който е легитимен да договаря. А някои, които се опитват да узурпират онова, което му принадлежи като единствен притежател – властта. В случая неслучайно употребявам по натам в юридически смисъл понятието присвояване, както е и според ал. 3 на чл. 1 от Конституцията, а не обсебване, отчитайки, че съгл. чл. 67, ал. 1 от Конституцията: „Народните представители представляват не само своите избиратели, а и целия народ. Обвързването със задължителен мандат е недействително.”. Както и степента на преобладаващо обществено засвидетелствано недоверие към депутатите от т. нар. парламент. Защото несъмнено, доколкото при такова ниво на непризнаване на тяхната представителност, при което те дори съвкупно не са легитимни, се касае до предприети действия, съставляващи опит за присвояване на онова, което според чл. 1, ал. 2 от действащата Конституция принадлежи на друг и само временно е предоставено да упражняват от негово име. И което съгл. ал. 3 от същия не може да бъде присвоено от никого. Затова не само за обсъждане на каквато и да било „изработка” от когото и да е нямат право, а и на каквито да било решения, вкл. за свикване на Велико народно събрание и пр. Легитимно тяхно действие, което би могло да срещне одобрение от страна на суверена днес, е маскирани или не да демонстрират по отношение на предложения им „проект” за нова конституция фактическото си саморазпускане, в каквото положение са de facto и какъвто прецедент така или иначе бе приложен от тях по повод т. нар. Covid-19. А свикани единствено за взимане на решение за приемане исканата от суверена оставка на правителството, да докажат изпълнението на положената в първото заседание на настоящото Народно събрание от всеки тях поотделно клетва по чл. 76, ал. 2 от действащата Конституция. Всичко останало би било не само противоконституционно, а и престъпно!