/Поглед.инфо/ Като оставим настрана не само желанието и стремежа, а освен възпитанието и степента съобразно менталната способност към познание така също нивото на политическа култура, ако не по-назад във времето през последните няколко десетилетия на всички ония, които се бутат от избори след избори за пласиране като партийни кандидати за „народни представители“, в следващото изложение предлагам да се вгледаме по-внимателно в базисната уредба, съдържаща основополагащите конституционни принципи за представителство, неговите предназначение и смисъл. Тъй като вторачването единствено в проблема относно възможността или не за съставяне на правителство по парламентарен път, свеждайки в тази връзка представителността само до способността на парламентарно представените т. нар. политически партии и коалиции за разбирателство по въпроса, не е единственият път към траен изход от политическата криза.
Съгласно чл. 1 от действащата Конституция (К.), България е република с парламентарно управление. В която цялата държавна власт произтича от народа, осъществявана от него непосредствено и чрез органите, предвидени в нея. Като никоя част от народа, политическа партия или друга организация, държавна институция или отделна личност не може да си присвоява осъществяването на народния суверенитет. От така възпроизведените конституционни текстове очевидно не следва непременно, че що се отнася до представляването на суверена то е ограничено и се изчерпва само чрез функциите и дейността на такива формации като политическите партии и различни – предизборни или следизборни конфигурации от тях. Защото, както пределно ясно е казано в ал. 3 на чл. 11 от К., партиите съдействат за формиране и изразяване на политическата воля на гражданите. А след избора им, на първото за всяко новоизбрано Народно събрание заседание народни представители полагат клетвата по чл. 76, ал. 2 от същата: „Заклевам се в името на Република България да спазвам Конституцията и законите на страната и във всичките си действия да се ръководя от интересите на народа. Заклех се.“. Т. е. не на партиите, от които са излъчени и чрез каквито формации или коалиции от такива, призвани само да „съдействат“ за изразяване на политическата воля, ако не на техните вождове да речем на членовете и симпатизантите им, а – на народа. Затова и се именуват народни, а не партийните или на коалиционните парламентарни групи представители. Следователно ролята на политическите партии и коалиции, вкл. с оглед конкретна ситуация участващи чрез излъчени от тях кандидати и придобили качеството на парламентаристи не е да взимат решения с цел прокарване на политики единствено съобразно едни или други преследвани от тях свои или на вождовете им интереси, а както избраните за народни представители полагат цит. клетва – такива, които съответстват на волята на народа. Това, доколкото в цит. ал. 3 от чл. 11 на К. не е изрично указано за кои партии се отнася, означава освен чрез формациите – политически партии, граждански сдружения и др. под., в т. ч. извън парламентарно представените, които съгл. К. също съдействат за формирането и изразяването на политическата воля на гражданите, така и непосредствено изразявана от тях чрез механизмите – допитвания, граждански инициативи, референдуми и пр. – за осъществяване на непосредственото им участие в държавната власт. Така би било демократично, доколкото според К. тази власт в цялост произтича и затова принадлежи на тях.
Очевидна е, въпреки да изглежда фрапантна, липсата на фундаментално познаване и осъзнаване за същността на конституционната уредба на Република България – не само от страна на мераклиите като марионетки от съставителите по волята на партийните вождове кандидатски листи за депутати, а и на множеството анализатори, коментатори и пр. на обуславяния от нея политическия процес. Резултат от което е глуменето главно в и около проблема относно възможността или невъзможността за съставяне от един или друг парламент на едно или друго правителство. От където произтичат и различните форми за проявления на такива явления, по повод на които се стига до употребата на квалификации от рода на пазарлъци, купуване на депутати и т. п. Забравяйки, доколкото на някои въобще им идва на ум, че по същество републиката е с парламентарно, а не правителствено управление. От където следва, вкл. по силата на полаганата цит. клетва, че независимо от кои партии и/или предизборни коалиции са излъчени, избраните за народни представители би трябвало да действат като такива, що се отнася до „интересите на народа“, а не партийни, или на една или друга парламентарна група. Така би трябвало да е в съответствие с К. и законите на страната! Колкото до интересите на народа, според К. те би следвало да бъдат предмет на изясняване освен посредством парламентарните – в комисиите и пленарни – дискусии и дебати, вкл. и чрез изразяваните в резултат на предоставяните за обсъждане проекти за закони и решения мнения на гражданското общество. А не на съпроводени със свади боричкане, надвикване, обиди и пр. от парламентарната трибуна или шушукане из стаите и кулоарите на парламента като в тържище коя или кои партии и коалиции, респ. следизборни временни или трайни конфигурации от такива какво търсят и/или предлагат, как да се спазарят, в т. ч. дали могат или не могат да се разберат за съставяне на каквото и да е правителство. Защото основната дейност на парламента като висш представителен орган на обществото не е тази, а приемането на закони, въплътяващи автентично действителната воля на народа. Приемането на които като прерогатив е от изключителната компетентност на парламента. А не на едно или друго, каквото и да е правителство и негови актове. Следователно първото и предварително условие за конституционна дейност на всяко правителство – формирано по парламентарен път или служебно, – е наличието на съответна качествена законова база. Иначе каквито да било действия на което и да е правителство биха били противоконституционни. Партизирането, за да не кажа парцелиране на българската т. нар. политика от политическите партии, явно говори за недостатъчното придобиване не само на знание, а поради липсата вкл. на опит или въпреки усвоен такъв главно отнасящ се до шмекерии, дори и на елементарна политическа култура. Последица от което са все още, в т. ч. където каквото да са учили и/или недоучили и от иначе новите поколения прояви от рода на моя или на еди кого си партия, мой министър, мои и на еди кого си депутати, каквито скришом по тъмни доби насам-натам биват уговаряни за това или онова и др. под. Присъщи за характеризиращи се като примитивни, неполитически общности, макар състоящи се от хуманоиди. От тази гледна точка изразеното при връщането на първия от поредицата за възлагане мандати за съставяне на правителство от президента относно намерението му за даване възможност за дейност на настоящия парламент, по своето естество би могло да се приеме и като призив-напомняне, отправено ако не към всички на онези от депутатската маса, за които би могло да се предполага, че поне са на пътя в посока еволюирането им към homo sapiens, какво е тяхното основно призвание, от което следва те да се ръководят в съответствие най-малкото с осъзнатия смисъл на положената от тях клетва именно като народни, а не на една или друга основана на партиен принцип формация представители. В тази връзка бих споменал някои, ако не всички от претендиращите не само за демокрации, а усвоили повече или по-малко знание, за което е реч и постигнали политическа култура и за т. нар. цивилизовани общества, като каквито се самоидентифицират и основателно или не съвсем от други биват разпознавани като такива, в които без значение от възприетата републиканска или монархическа форма на държавно устройство по изложената причина не е проблем осъществяването от т. нар. изпълнителна власт на текущото администриране, вкл. от правителства на малцинства. При това, въпреки различията във възгледите по отделни въпроси и от гледна точка на предпочитания към партийна принадлежност, с подкрепата и нееднократно на достатъчно мнозинство от представителите в такъв, водени от идеята за общото благо през времето на действие на един и същи парламент. Многобройни примери за което са по-близки или по-далечни страни, като: Дания, Холандия, Норвегия, Швеция, Шотландия, Португалия, Испания, Чехия, Хърватия, Румъния, Канада и др. Затова, що се отнася до т. нар. представителна демокрация, все едно дали се касае за президентска, полупрозидентска или парламентарна и пр. форма за управление, централен е въпросът за парламента, а не за правителството.
Във връзка с представителността напоследък все повече се говори освен за всички други, вкл. и поради деидеологизацията от различни позиции за криза и на партийната система. Покрай което, като че ли се губи интересът към онова, което се явява един от основните стълбове, на които се гради т. нар. представителна демокрация. Имам предвид изборната система.
По повод предстоящите през ноември миналата година поредни тогава предсрочни парламентарни избори, както споменах във връзка с изложеното в предишна своя публикация от 05.09.2021 г.: „Политическата криза и предстоящите избори“, не е тайна, че дълго време преди м. юли 2020 г. българското общество е в състояние на вътрешнодържавен конфликт. Там споделих мнение по повод тенденцията към придобиване от политическата на изражение и като конституционна криза. От такава гледна точка, без възражения към всяка критика на застъпеното тук становище, бих определил в тази връзка състоянието от етапа в развитието на българското общество по следвания и досега път като перманентно обременено не само с правителствени, а и парламентарни кризи. Като основен обединяващ фактор за разрешаването на които отново считам наложителността от адекватно решение на проблема за прилаганата изборна система, първоначално на законодателно, а в перспектива и на конституционно равнище. Разглеждането на който въпрос беше предмет на друга по-предишна моя публикация – непосредствено след първите през с. г. избори за 45-тия парламент – от 11.05.2021 г.: „За изборните системи“. В която, макар отчасти, се опитах да обоснова тезата за необходимостта от ревизия на действащата система за избор на парламент. И където си позволих препоръка за преминаването към смесена (паралелна) система. При каквато от VII Велико народно събрание, независимо от опитите на едни или други партийни представители за бойкотиране на дейността му, вкл. отказали да я подпишат, а впоследствие заемали едни или други длъжности в държавния апарат съобразно нея, беше приета не само действащата Конституция, а и закони. И при действието на каквато система, с оглед несъмнено все по-задълбочаващия се срив на доверието в т. нар. политически партии и формации от такива, за предпочитане, според мен, би било, макар временно, квотата за излъчени от партиите да бъде разумно занижена спрямо тази на мажоритарно избираните кандидати. По какъвто начин, от една страна би могло да се очаква най-малкото, ако не отпадането напълно в значителна степен отслабена тежестта на проблема за търговията между партиите и в действителност от техните вождове с цел пазаруване на народни представители за постигане на едни или други, вкл. обусловени от и формирани съобразно конюнктурата частни интереси временни т. нар. плаващи мнозинства, а така и подмяна на действителната воля на гласоподавателите. От друга да се открие перспектива пред потенциалната възможност за функциониране, в т. ч. на правителства на малцинства при запазване относително трайно дейността на парламента. Защото, пак да напомня, републиката според Конституцията е с парламентарно управление. Ерго, преди всичко е наличието и дейността на парламент. Правителства при действащ съобразно такова условие парламент могат да идват и да си заминават, без това да вреди на републиката. Докато при сегашната система се оказва така, че със заминаването на всяко парламентарно сформирано правителство се очертава прекратяване дейността и на поредния парламент. Сякаш сме република с правителствено, а не парламентарно управление. И като резултат, поради зависимостта от парламентарно представените политически партии, отиване от избори към избори, лишавани от невъзможността за друго управление, освен от служебни правителства, без парламент. А който и да е президент, не само да бъде товарен с управлението на страната, но и да бъде подозиран, или ако не обвиняван – упрекван, че се стремял към еднолична власт. Да не забравяме, че демокрацията се основава на закона. Но също така, че който и да е президент, макар избран мажоритарно, не е и не може да бъде и законодател! Тъй като законодателната власт принадлежи единствено на народа и само на народа (Жан-Жак Русо). Затова грижата трябва да е насочена преди всичко не към решаване на проблема за едно или друго правителство, което така или иначе не се избира пряко от народа, а за това да има стабилен парламент като висш представителен орган на народовластие. Очевидно е, че действащата пропорционална изборна система, все едно при произвеждани чрез машинно или хартиено гласуване избори, благоприятства единствено партиите и не допринася за успешното постигане на такъв резултат.
Отделни въпроси във връзка с изложеното, извън предмета на настоящата бележка, са за имунитета на народните представители и възможността за тяхното отзоваване, които касаят конституционна промяна, за каквато е необходим не само действащ, а и годен за реализиране на такава цел парламент.