Всеки, който е проучвал архивите на НКВД, знае, че параноята на системата е била насочена най-вече навътре. Идеята, че Лаврентий Берия или Никола Ежов биха допуснали в непосредствена близост до висшата номенклатура, до Вячеслав Молотов или Михаил Калинин, външно лице — актьор със скалпелни белези — противоречи на целия институционален механизъм за проверка на лоялността. Едно е да подмениш човек на снимка в вестник „Правда“, съвсем друго е да изпратиш дубльор на среща с чуждестранни дипломати или да го качиш на трибуната пред десетки хиляди души, където всеки жест, микро-мимика и акцент биха го предали за секунди.
Не по-малко интересни са медицинските противоречия. В хипотезата за Лубицки се твърди, че той е бил отстранен през 1952 г., защото пластичните операции от 30-те години са започнали да стареят по различен начин от лицето на самия Сталин. Анатомично и технологично това твърдение звучи меко казано наивно. Реконструктивната хирургия в СССР през 30-те години, макар и с безспорни постижения в лицево-челюстната травматология благодарение на военни лекари, не разполага с материалите и техниките за толкова прецизна, дълготрайна тъканна модификация.
Аналогичен е казусът с твърденията за смъртта на вожда през март 1953 година. Конспиративните теории често подхвърлят тезата, че на масата за аутопсия е лежало тялото на един от двойниците, а истинският Сталин е починал много по-рано. Тук обаче разполагаме с официалния медицински протокол от аутопсията, извършена от академик А. И. Струков и неговия екип. В него детайлно са описиани патологичните изменения на мозъчните съдове, хипертрофията на лявата камера и хроничните изменения в белите дробове. Аутопсионният доклад съдържа сухи медицински констатации, които напълно съответстват на картонът с заболяванията на Вожда, водена от неговите лични лекари в продължение на десетилетия. Твърденията, че патоанатомите пропускат да забележат вродени дефекти като синдактилията (срасналите пръсти на левия крак) или последствията от детската травма на лявата ръка, се основават на липсата на тези подробности в краткия комюнике-вариант за печата, а не в пълния секретен протокол.
Трябва да се признае, че митът за Евсей Лубицки има своята социална функция. Той е естествен продукт на общественото съзнание, което се опитва да си обясни недосегаемостта на диктатора. През годините сходни истории са се появявали за десетки исторически фигури — от Хитлер до Мао Цзедун. Изследвайки документи за разузнавателни операции от периода, лесно можем да открием сходни дезинформационни кампании, провеждани от западното разузнаване, за да се посее съмнение относно стабилността на съветското ръководство.
Лубицки вероятно е съществувал като реална личност — един от хилядите граждани, попаднали в мелницата на репресивния апарат, чиято по-нататъшна съдба е била белязана от затвор, заточение в Централна Азия и забрана за връщане в столицата. Но превръщането му в „официалния двойник на Кремъл“ е класически пример за това как личната трагедия, препредадена през десетки чужди уста, се превръща в градска легенда. Система, която безмилостно е ликвидирала собствените си генерали, комисари и конструктори за най-малкото съмнение, никога не би оставила жив човек, който знае най-дълбоките ѝ тайни, за да дава интервюта на дожиживеене.
В крайна сметка истината за оперативните методи на Сталин е далеч по-прозаична и парадоксално по-страшна от хипотезите за двойници. Охраната му разчиташе на тотална изолация, физически бариери, агентурна мрежа от информатори и психологеска атмосфера на всеобщ страх. В тази конструкция няма място за сценични актьори. Кремъл бе управляван от един-единствен човек, чието физическо присъствие беше твърде реално, за да бъде заменено от счетоводител от Виница.
