Когато човек прекара четири десетилетия в прелистване на обезмаслени, полуразпаднали се папки с гриф „Строго секретно“, развива особен тип алергия към евтиния сензационализъм. В историята на тоталитарните режими съществува един неизбежен парадокс: колкото по-затворена и параноична е една система, толкова по-пищни митове ражда нейното информационно вакуумно пространство. Сюжетът за живите копия на Йосиф Сталин е може би най-изтърканият, но и най-устойчивият пример за това как градският фолклор се опитва да рационализира ирационалния страх пред абсолютната власт.
Ако се вярва на жълтата преса от 90-те години и на изповедите на десетки самозванци, изплували в периода на Перестройката, Кремъл е бил населен от цяла армия от двойници. Според различни непотвърдени източници бройката варира между три и двадесет души, претърпели варварски пластични операции в зората на съветската хирургия. В центъра на тази конкретна история стои фигурата на Евсей Маркович Лубицки — дребен счетоводител от Виница, чийто живот уж бил прекършен през 1935 г., за да бъде превърнат в биологично огледало на Генералния секретар.
Логиката на тази хипотеза е стандартна за шпионските романи: след инцидента на Червения площад през 1927 г. и неуспешния опит за атентат през 1935 г., охраната на Сталин разбира, че физическото присъствие на лидера е твърде голям риск. Решението уж е намерено от органите на НКВД чрез вербуването на Лубицки, чийто нос бил моделиран от хирурга Александър Шмельов, а лицето му било съсипано с изкуствени белези, за да имитира пораженията от едра шарка. В разказите, които самият Лубицки твърди, че е давал пред чуждестранни кореспонденти малко преди смъртта си през 1981 г., той описва десетилетия на изолация, обучения по актьорско майсторство, суфлиране от страна на вожда и финално заточване в лагерите на Соловки по лично нареждане на Берия.
Това изглежда кинематографично и логично за всеки, който познава съветския режим само от романи, но тук се сблъскваме с първата сериозна пробойна в теорията. От гледна точка на оперативната практика на Специалния отдел и Девето управление на КГБ, поддържането на живи двойници е не просто ненужен лукс, а колосална дупка в сигурността.
Административната и оперативна машина на Кремъл не функционира чрез сценични илюзии. Сигурността на Сталин не се е крепяла на сурогатни фигури, които да стоят на Мавзолея или да се разхождат в открити автомобили, а на брутална, дълбочинна изолация. Документите от архивите на Главното управление за охрана показват съвсем друга картина. Смените на личния състав, промените в маршрутите на правителствените лимузини ЗИС-110, оперативната дезинформация за това в коя от близките дачи (Ближняя дача в Волово, дачите в Сочи или Рица) се намира субектът, са изпълнявали същата функция без риска от компрометиране.
