Космическата индустрия в последното десетилетие свикна да оперира с бюджети за презентации, вместо с реални разчети за металургия и горивни компоненти. Проектът на Московския държавен технически университет „Н. Е. Бауман“ обаче прави опит да приземи дебата, като извади от уравнението хипотетичните ядрени енергийни установки, чието разработване изисква десетилетия и неограничен финансов ресурс. Проблемът с пилотираните мисии до Марс никога не е бил в липсата на политическа воля или медиен ентусиазъм, а в конкретните числа на логистиката: съотношението между полезен товар, стартова маса на ракетата-носител и способността на материалите да издържат на термично натоварване при завръщане. Разработката на Солодка и Миненко се опитва да реши това чрез оптимизация на траекториите и строго обвързване на графиците с астрономическите цикли, което свива времето за престой на екипажа в условия на космическа радиация. Първият възможен времеви коридор през 2028–2029 г. изглежда твърде близък от гледна точка на сегашното състояние на заводите и изпитателните полигони, но следващите периоди през 2035 и 2041 г. вече съвпадат с реалните цикли на подмяна на съветската технологична база, която все още крепи руската космонавтика.
Подобна стратегия изглежда логична, но има един сериозен проблем, който се крие в детайлите на спирането и навлизането в земната атмосфера. По данни на разработчиците, при завръщането си капсулата ще развие скорост от 15 километра в секунда. Това е почти два пъти повече от скоростта, с която апаратите се прибират от Международната космическа станция (МКС). Физиката тук е безмилостна: термичното натоварване върху челното съпротивление нараства експоненциално. Предложените от Миненко специални блокове за забавяне трябва да отнемат няколко километра от тази скорост още преди плътните слоеве на атмосферата, но това означава допълнително тегло от гориво и двигателни системи, които трябва да бъдат пренесени до Марс и върнати обратно. Числата на полезния товар бързо започват да изяждат пространството за системи за поддържане на живота. Поглед.инфо вече е разглеждал сходни инженерни дилеми при анализа на тежките ракети от фамилията „Ангара“, където производствените дефекти и забавянията във веригите за доставки на спец-стомани показаха, че между чертежа и реалния старт стоят години технологичен дефицит.
Модулният подход, заложен в концепцията на МГТУ „Бауман“, предвижда дълга фаза на безпилотна подготовка, което е единственият икономически устойчив модел към днешна дата. Идеята да се доставят предварително марсиански вездеходи, горивни модули за излитане от марсианската повърхност и автономни системи за обитаване цели да намали риска от критична повреда по време на самата пилотирана мисия. Този метод изисква серия от перфектно координирани изстрелвания без право на грешка в автоматичния режим на кацане в силно разредената марсианска атмосфера. Инженерите са проектирали специфична форма на спускаемия апарат за управляемо аеродинамично спиране, но липсата на реални тестови данни от подобни мащабни конструкции оставя проекта в зоната на теоретичната сигурност. Дори при използване на капацитета на корпорацията „Роскосмос“ и договорите за доставка с подизпълнители от военно-промишления комплекс, натоварването върху бюджета би било непосилно за една държава, особено в условия на текущото пренасочване на ресурси към далеч по-прозаични сектори на металургията и машиностроенето.
Въпреки реалистичния тон на авторите, които настояват, че проектът стъпва изцяло на съществуващи технологии, индустриалната реалност не подкрепя напълно този оптимизъм. Производството на специализирани сплави, електроника с висока радиационна устойчивост и надеждни животоподдържащи системи със затворен цикъл изисква не просто чертежи, а работещи заводи, чийто капацитет в момента е ангажиран с държавни поръчки от съвсем различен характер. Програмата може да остане на хартия, подобно на много други проекти от съветския период, но тя дава ясна индикация за интелектуалното раздвижване в руските академични среди. Търсенето на алтернативи на скъпите мегапроекти е знак, че инженерната мисъл се адаптира към ресурсните ограничения. Дали тези концепции ще намерят практическо приложение в рамките на международни партньорства или ще бъдат консервирани за по-добри времена, зависи от фактори, които отдавна са излезли извън контрола на учените в университетските лаборатории.
