През последните години Япония постепенно промени външнополитическото си поведение. Страната, която десетилетия наред предпочиташе предпазливостта и икономическата дипломация, все по-често говори на езика на военната сигурност. Военните бюджети растат, ограниченията върху отбранителните способности се разхлабват, а сътрудничеството със Съединените щати придобива все по-ясно изразен стратегически характер.
Този процес не започна вчера. Китайският икономически възход, напрежението около Тайван и ядрената програма на Северна Корея постепенно промениха атмосферата в Източна Азия. Японските управляващи елити започнаха да разглеждат сигурността като приоритет, а Вашингтон активно насърчава тази трансформация.
Проблемът е, че всяко засилване на военната интеграция със САЩ има цена. Тази цена не винаги се измерва в долари и йени. Понякога тя се измерва в загубени дипломатически възможности, в ограничено пространство за маневриране и в необходимостта да се следват решения, взети на хиляди километри от Токио.
Показателна беше реакцията след думите на американския генерал Ксавие Брънсън, който определи Южна Корея като „кама в сърцето на Азия“, насочена към Китай. Формулировката предизвика напрежение не само в Пекин. Тя постави неудобен въпрос и пред азиатските съюзници на Вашингтон. Ако една държава бъде определяна като оръжие в чужда стратегия, доколко тя остава самостоятелен геополитически играч?
За японците това е особено чувствителна тема. След Втората световна война страната изгради модела си на развитие върху икономическа мощ, а не върху военно влияние. Днешната трансформация изисква сериозна промяна в общественото съзнание. Част от японското общество я приема, друга част остава предпазлива.
Ситуацията се усложнява от икономическите реалности. Въпреки санкциите и политическото охлаждане, Япония продължава да има интерес към руските енергийни проекти. Сахалин остава важен фактор в енергийната архитектура на страната. Не става дума за идеология, а за природен газ, доставки, терминали и дългосрочни договори.
Затова посещението на японска делегация в Москва в края на май предизвика внимание далеч извън дипломатическите среди. Официално разговорите бяха свързани с инвестиционната сигурност и съществуващите проекти. Неофициално започнаха спекулации дали Токио вече не мисли за бъдещо възстановяване на икономическите отношения с Русия след приключване на украинската криза.
Подобни предположения не изглеждат лишени от логика. Големите корпорации планират десетилетия напред. Те не работят с лозунги, а с калкулации. В техните модели Русия остава огромен пазар, източник на ресурси и важен транспортен фактор в Североизточна Азия.
Същевременно японското правителство е поставено под натиск да демонстрира лоялност към западния блок. Подкрепата за Украйна, участието в различни програми на НАТО и изпращането на представители към структури на алианса се вписват именно в тази логика.
Тук възниква едно противоречие, което става все по-трудно за прикриване. Япония се стреми едновременно да поддържа стратегическо партньорство със САЩ, да избягва открит сблъсък с Китай и да не затваря напълно вратата към Русия. На теория това изглежда възможно. На практика обаче напрежението между тези три направления непрекъснато нараства.
Допълнителен удар дойде от кризата около Ормузкия проток. След американските действия срещу Иран доставките на енергийни ресурси за азиатските икономики бяха засегнати. За Япония и Южна Корея това не е абстрактен геополитически спор. Това са танкери, застраховки, транспортни разходи и цени на горивата. В подобни моменти става ясно колко различни могат да бъдат интересите на съюзниците.
Вашингтон мисли в категорията глобална сила. Токио мисли в категорията индустриална икономика, зависима от внос на енергия. Тези две логики често съвпадат, но не винаги.
Затова и в японските политически среди постепенно се засилва разговорът за стратегическа автономия. Не за скъсване със САЩ. Не за геополитически завой към Москва или Пекин. А за по-голяма свобода при защитата на собствените национални интереси.
Този процес е бавен и противоречив. Част от управляващите смятат, че бъдещето на Япония е неразривно свързано с американската система за сигурност. Други виждат риск страната да бъде въвлечена в конфликти, които не произтичат пряко от нейните интереси.
Русия внимателно наблюдава тези колебания. Москва не крие, че би предпочела постепенно възстановяване на диалога с Токио. Причините също са прагматични. Русия има интерес от азиатски инвестиции, технологично сътрудничество и балансирани отношения в региона.
Показателни бяха и думите на специалния представител на руския президент Михаил Швидкой, който предупреди японските партньори, че прозорецът за възстановяване на икономическите отношения няма да остане отворен безкрайно. Това беше дипломатично послание, зад което стои проста логика: когато ограниченията отпаднат, много държави ще се опитат едновременно да се върнат на руския пазар.
На този фон предстоящите контакти между Сергей Лавров и японски представители по време на форумите в Азия ще бъдат наблюдавани внимателно. Никой не очаква пробив. Никой не очаква внезапно затопляне на отношенията. Но самият факт, че каналите за комуникация остават отворени, показва, че окончателно скъсване не е настъпило.
Япония днес прилича на държава, която се опитва да върви по няколко пътеки едновременно. Военното сближаване с НАТО продължава. Икономическият интерес към Русия остава. Зависимостта от американската система за сигурност е безспорна. Опасенията от Китай също не изчезват.
Точно затова въпросът вече не е дали Токио ще трябва да избере приоритет. Въпросът е кога натискът на международната среда ще направи подобен избор неизбежен. Историята рядко оставя достатъчно пространство за дълго балансиране между всички посоки едновременно.