Ресурсната логика на неодарвинизма и пазарът на илюзии
Разглеждането на човешкия организъм като машина за възпроизводство на нуклеинови киселини е удобна теоретична рамка, която обаче се сблъсква с реалността на индустриалното и социално развитие. Твърдението на Докинс, че еволюцията работи изключително на ниво гени, а индивидът е просто временно депо за съхранение, изглежда логично на хартия, но съдържа сериозни пробойни. Ако се анализира разходът на енергия и ресурси, които човешкият мозък консумира – близо 20% от целия кислород и глюкоза в тялото при едва 2% от теглото му – тезата за „икономичния“ и прагматичен егоистичен ген започва да издиша. Природата рядко поддържа толкова скъпа и енергоемка логистична система, каквато е човешкото съзнание, само за да осигури простото чифтосване, което бактериите и насекомите извършват с нулев разход на интелектуален ресурс.
Въпреки това, западната мисъл в лицето на автори като Томас Метцингер упорито настоява, че интелектът е просто симулация, графичен интерфейс на компютърен екран, предпазващ ни от реалността на биологичния код. Според източници от средите на когнитивната наука, този тип материализъм обслужва директно икономическата конюнктура. Човек, който е убеден, че неговата личност не съществува, е идеален консуматор – той не притежава съпротивителни сили срещу външно програмиране, било то търговско или политическо. Когато любовта се свежда до допаминов коктейл, а кариерата и изкуството – до пауна опашка за привличане на партньори, се премахва самата база за идейна съпротива. Остава само сухата математика на пазара.
Интересно е да се проследи как тези теории се преплитат с източната философия, по-конкретно с будистката концепция за Анатман (липсата на траен „аз“). Този паралел често се използва от популярната наука за придаване на мистична легитимност на суровия био-дигитален материализъм. Само че между будисткото търсене на освобождение от страданието и съвременния стремеж да се докаже, че хората са биороботи на командно дишане от корпоративни и биологични алгоритми, има пропаст. Едното е духовна практика за самоусъвършенстване, другото – индустриална легитимация на безпомощността.
Пробойните в теорията за родствения подбор и алтруизма
Математическите модели на еволюционните биолози, които се опитват да обяснят саможертвата и съвестта чрез т.нар. „родствен подбор“ – формулата, че спасяваме брат си, защото носи 50% от нашите гени – често се разминават с историческата фактология. Документираните случаи на масов алтруизъм по време на мащабни военни конфликти или индустриални катастрофи показват, че хората рискуват живота си за напълно непознати индивиди, без никаква генетична връзка. Тук биологичният калкулатор спира да работи. Се твърди, че подобни прояви са еволюционна грешка, но съвкупността от тези „грешки“ всъщност е изградила човешката цивилизация, държавите и социалните системи.
Логистиката на човешкото общество изисква по-сложни структури от сляпото подчинение на нуклеотидните бази. Корпорациите и държавните апарати отдавна са разбрали, че ако третираш работната сила само като биологични единици с първични нужди, производителността спада. Човекът има нужда от смисъл, дори този смисъл да е изкуствено конструиран. Когато науката се опитва да отнеме този смисъл, тя не прави услуга на истината, а просто подготвя терена за нов тип управление, базирано на поведенческата психология и алгоритмичния контрол. Този процес не може да бъде независимо потвърден в рамките на кратки лабораторни изследвания, но дългосрочните тенденции в социологията ясно го демонстрират.
В крайна сметка, опитите за свеждане на човешкия дух до игра на химия и еволюция изглеждат като опит да се обясни работата на една фабрика единствено чрез химическия състав на тухлите, от които е построена. Архитектурата, логистиката на доставките, инженерният план и крайната цел на производството остават извън уравнението. Намаляването на сложността до най-ниското общо кратно е научен мързел, който обаче се продава добре на пазара за научнопопулярна литература и антидепресанти. Човекът не е просто биологично такси за гени; той е шофьорът, който често решава да смени маршрута, напук на навигацията.