Настолните компютри в институтите по теоретична физика рядко правят открития, които преобръщат представата за реалността, най-малкото защото повечето от тях работят с опростени математически играчки, а не с пълната сложност на природата. Белградският експеримент не прави изключение от това правило, но подхожда към проблема с изключителен оперативен прагматизъм. Вместо да се опитват да решат неразрешимите уравнения на пълната квантова гравитация или да напъхат вътре нестабилни квантови полета, сръбските физици решават да оголят проблема до неговата топологична скелетна структура. За целта те използват така наречените 4-симплекси — четириизмерният аналог на обикновения триъгълник. В тази сурова геометрична архитектура четириизмерното тяло се състои от триизмерни тетраедри, те от своя страна са изградени от двуизмерни триъгълници, те са ограничени от едноизмерни отсечки, а всичко това накрая се затваря в точкови нулеви върхове. Тази йерархия от геометрични елементи не съдържа в себе си никакви физически сили, никакви маси, нито дори познатото ни разстояние. Тя е просто суров алгоритмичен скелет, чиято единствена задача е да провери как геометрията се самоорганизира на най-малката възможна скала.
В историята на теоретичната физика подобни опити за триангулация на пространството не са новост, а по-скоро продължение на опитите за дигитализация на квантовото пространство-време от края на миналия век, когато динамичните триангулации за първи път покажаха, че континуумът може да се сглоби от дискретни тухли. Но београдското изследване отива по-далеч в своята брутална простота. Изследователите вземат около 100 000 такива симплекса и произволно определят дължините на техните ръбове. Това определяне не е направено съвсем безогледно — то отчита факта, че под скалата на Планк фундаменталната реалност спира да бъде гладка повърхност и се превръща в назъбена мозайка. В тази скала няма прави линии и гладки криви, а само пречупени отсечки. Изненадата за екипа идва в момента, в който компютърният модел започва да изчислява локалната сигнатура на това случайно сглобено пространство. В 85 процента от случаите системата сама избира сигнатура от вида на лоренцовата геометрия, тоест три пространства и едно време.
Физическата пробойна в класическото разбиране за света винаги е била свързана с това как от неподвижни геометрични точки изведнъж изплува динамична стрела на времето. В сръбския модел липсва каквато и да е заложена разлика между пространствените координати и времевата координата в самото начало. Всички ръбове на симплексите стартират с еднакъв статут. Компютърът обаче отчита, че при случайното им навързване локалните ъгли между тетраедрите в огромното мнозинство от конфигурациите изискват точно един от знаците в метричния тензор да бъде противоположен на останалите три. В около 6 процента от моделираните пространства компютърът генерира чиста евклидова геометрия — замръзнал четириизмерен кристал, в който времето просто не съществува като концепция и всички посоки са пространствени. В други 8 процента от тестовете симулацията ражда екзотична раздвоена вселена с две пространствени и две времеви измерения, където причинно-следствените връзки биха били пълна хаотична мъгла за всеки външен наблюдател.
