Това, което наистина принуждава изследователите да погледнат скептично на собствените си резултати, е пълната липса на чувствителност спрямо глобалната форма на моделирания космос. Изследването тества три съвършено различни глобални топологии. Първата е четириизмерна топка с ясно изразена външна граница. Втората е затворена четириизмерна сфера без никакви ръбове и граници. Третата представлява просто хаотична купчина от 100 000 разпръснати и несвързани помежду си геометрични фрагмента, наподобяващи кутия с разбъркан пъзел. Според класическите математически очаквания топологичните ограничения би трябвало да оказват пряко влияние върху това как се подреждат локалните измерения. Симулацията обаче показва, че крайният процентен дял на триизмерното пространство с едно време остава практически непроменен и при трите сценария.
Липсата на топологична зависимост сочи към два възможни извода, и двата еднакво неудобни за стандартните теории. Първият е, че деленето на пространство и време е строго локално свойство, което се дефинира на микро ниво и изобщо не се интересува от това дали Вселената като цяло е крайни или безкрайна, отворена или затворена. Вторият извод е по-скоро технически: възможно е 100 000 симплекса просто да са твърде малко като количество, за да се усети глобалната извивка, и в по-голям мащаб топологичните разлики просто да се осредняват и да изчезват в общия шум. Когато мащабираме подобни модели спрямо реалния космос, числото от 100 000 елемента изглежда като капка в океана — една крайно ограничена играчка, която едва докосва истинската квантова геометрия.
Скептицизмът около подобни цифрови експерименти е напълно оправдан. Белградският модел е съзнателно изчистен от всички динамични физични закони — в него няма уравнения на Айнщайн, няма материя, няма квантови колебания на вакуума и няма запазване на енергията. Той е просто статистически тест за това как се пакетират многоизмерните тела при произволни геометрични ограничения. Затова твърдението, че това изследване обяснява раждането на реалната Вселена, е прекомерно оптимистично. Нещо повече, радиовъглероден анализ на фундаменталните идеи тук не може да се направи, но архивните пробойни в подобни теории са добре известни: при преминаване към по-голям брой елементи геометричните модели от този тип често се сриват или в безкрайно плътна, сбръчкана "черна дупка" от триъгълници, или се разпадат на тънки едноизмерни нишки без никакъв обем.
Въпреки това, резултатите предлагат нов поглед върху фундаменталния въпрос защо живеем именно в свят с 3+1 измерения. Ако този резултат издържи на по-нататъшни проверки с добавяне на физични закони и динамични процеси, това би означавало, че нашата Вселена не е била специално проектирана или "нагласена" с тези параметри. Архивното гробище на теоретичната физика е пълно с хипотези, които изискваха фина настройка на параметрите на раждане на пространството, за да функционират. Белградският модел подсказва обратното: трите пространства и едното време може да са просто най-мързеливият, най-вероятният вариант, по който абстрактната математическа супа може да се кристализира при охлаждане. Предстои да се види дали при включването на реални физически полета тази 85-процентова вероятност ще се запази, или просто ще се разтвори в интелектуалната мъгла на теоретичните математически абстракции.
