Противоречията в костния растеж и въпросът за оцеляването
Най-сериозното аналитично предизвикателство пред изследователите в Хауранга се оказва определянето на точната възраст, на която е починало момичето с тризомия 13. Тук стандартните антропологични методи влизат в остър сблъсък помежду си, създавайки сериозна пробойна в теорията за моменталното настъпване на смъртта след раждането. Ако се съди по степента на развитие на зъбните зародиши, детето би трябвало да е живяло между два и четири месеца след появата си на бял свят. Същевременно измерванията на дължината на тръбните кости на крайниците сочат възраст между тридесет и шестата и четиридесетата гестационна седмица, което отговаря на нормално доносено новородено в момента на самото раждане. Това разминаване изглежда абсурдно от гледна точка на стандартната съдебна медицина, но при тежките хромозомни аномалии физиологичните часовници на организма спират да работят синхронно.
Напълно възможно е тежката мозъчна малформация и хормоналният срив, предизвикан от излишната хромозома, да са блокирали растежа на скелета, докато зъбната тъкан е продължила да се развива по своя собствена, по-слабо засегната програма. Въпреки това учените допускат, че бебето действително може да е преживяло няколко седмици или дори месеци извън утробата. Подобен сценарий изисква преосмисляне на грижите в древните общности. Дете с алобарна холопрозенцефалия и липсваща носна кухина не може да суче нормално, има тежки дихателни затруднения и страда от постоянни пристъпи и нарушения в терморегулацията. В среда без спринцовки, сонди за хранене и антибиотици, поддържането на живота на такова същество дори за няколко седмици би изисквало денонощни усилия от страна на майката или жените в рода, което влиза в пряко противоречие с популярната представа, че древните народи автоматично са изоставяли недъгавите новородени.
Погребалният прагматизъм на долината Палпа
Начинът, по който тялото е било третирано след смъртта, предлага още един пласт от сурови факти, лишени от каквато и да е сантименталност. В археологическата практика обикновено се смята, че индивидите с фрапиращи физически аномалии биват или изхвърляни извън пределите на общите гробища като носители на проклятие, или погребвани със специални ритуали и богати дарове като същества, белязани от боговете. В Хауранга не се е случило нито едното, нито другото. Детето с циклопия е поставено в стандартна керамична урна, редом с напълно здраво бебе от друга майка, без нито един специфичен предмет, амулет или следа от различен погребален обред. По всичко личи, че за общността на Наска в този конкретен случай физическата деформация не е представлявала повод за нарушаване на установения ред.
Разбира се, тук опираме до границите на това, което материалната култура може да ни каже, а отвъд тях започва територията на спекулациите, в която сериозният изследовател отказва да стъпи. Глиненият съд и разположението на костите доказват единствено равенство в смъртта и спазване на погребалния протокол. Как точно са гледали на това момиче хората, които са го държали в ръцете си приживе, дали са го смятали за лошо знамение, за проява на планинските духове или просто за обречено болно дете, остава завинаги погребано в архивното гробище на безписмената история. В културата Наска, чиито представители са оставили гигантски геоглифи в пустинята, видими само от високо, отношението към човешкото тяло е било подчинено на сложни идеи за плодородието, водата и предците, но в този гроб няма нито една иконографска подсказка. Остават само сухите кости, генетичният код на тризомия 13 и трезвото напомняне, че биологичните механизми на човешката природа са били точно толкова безпощадни преди хиляда и шестстотин години, колкото са и в съвременните родилни отделения, независимо от това в каква керамика решаваме да опаковаме последствията от тях.